Открих този непубликуван досега ръкопис за театралния шивач Владимир Кацарски в архива си. Неговият разказ и споделеното от художничката Лили Бенева съм записала през 1985 г. в шивашкото ателие на ДТ „Н. Вапцаров”, сред платовете, кройките, полуготовите костюми, тракането на шевните машини и в присъствието на шивачките Бисерка Георгиева и Станка Здравчина. Благодарение на този талантлив екип театърът ни имаше най-прекрасните сценични костюми както за класическите, така и за съвременните постановки, пише в блога си драматургът Елена Илиева. Посвещавам тази публикация на тези скромни и всеотдайни труженици, както и на семейството на Владимир Кацарски – с обич и благодарност!
РАЗКАЗВА ВЛАДИМИР КАЦАРСКИ – МАЙСТОРЪТ СЪС ЗЛАТНИТЕ РЪЦЕ:
Роден съм на 13 март 1925 година в Горна Джумая. Баща си помня като трудолюбив и честен човек. Майка ми също. Брат ми Славе Кацарски е сценичен работник в театъра.
Започнах да шия през 1940 г. Първоначално постъпих в шивашката работилница за мъжко облекло при Борис Керемидчиев, Сотир Димитров и Нисим Самоковлийски. На третата година изкарах изпита за калфа, работих още една година и се преместих при Борис Тръпков – дамски шивач горно облекло.
На 15 декември 1953 г. постъпих в шивалнята на театъра. Заварих колежката Дафинка Петрова и шиехме заедно до пенсионирането й. Работилничката ни беше малка, намираше се на ул. „Толбухин” и работехме с наши машини. Гардеробът на театъра тогава беше много беден, а се правеха постановки с много действащи лица („Ромео и Жулиета”, „12-та нощ”, „Оптимистична трагедия”), така че често шиехме костюмите до полунощ. После ни преместиха в по-голяма работилница. Работех с голямо желание, защото ми беше интересно и макар, че не бях много добре платен, останах в театъра. По цели месеци нямахме почивни дни, толкова много работа имахме.
За да бъдеш театрален шивач, трябва да обичаш професията си и да търсиш винаги новото. Трябва да знаеш тънкостите и на дамското, и на мъжкото облекло, спецификата на костюмите в детските пиеси. Да имаш усет за характера на костюма.
През тези 32 години имах контакт с всякакви хора. Случваха се и капризни актьори. Стараех да съм много внимателен с тях. Веднъж, не си спомням постановката, имахме голямо напрежение, защото проектите за костюмите дойдоха в последния момент. Един от актьорите дойде в ателието и ми вдигна скандал, че костюмът му трябвал бързо, а аз съм се бавел, защото съм бил дългогодишен работник и не ме било страх от уволнение. Такива случаи са малко в моята практика, но те ме обиждаха.
Понякога виждаме, че даден модел не отива на актрисата, а тя настоява. Стремим се да й помогнем, а заедно с нея и на спектакъла. Гинка Станчева идваше при нас и сама помагаше за изработването на костюмите си, Николай Чобанов също.
В театъра някога живеехме много задружно. Правехме излети, репетирали сме в Рилския манастир. По времето на директора Владимир Давчев и гл. счетоводител Стефан Юруков направихме голяма екскурзия – целият технически и административен персонал. Премиерите ни бяха празник на всички нас, удоволствие от добре свършната работа. Изкарвахме много весело. Сега вече не е така, променихме се. Много зависи и от ръководството.
За мене театърът е свещено място, което трябва да се цени като храм. Театърът учи на много неща, зависи как ще бъдат поднесени като текст, като режисура. Има хора, които вземат пример и поука от изкуството. И аз самият вземам присърце много неща от спектаклите, макар че това не може да се отчете. Често пъти съм подпомагал с идеи хдожниците и те напълно разчитат на мен.
Имахме следния случай с една детска пиеса. Трябваше да ушием костюм на светулка. В шапката поставихме малка крушка с батерии, спуснахме жичките с две пипалца в ръкава до ръката, така че изпълнителят можеше да „светва”. За спектакъла „В лунната стая” изработихме над 30 костюма – разнообразни и много ефектни. Нямахме никакви проблеми. Един костюм става хубав, когато материалът е подходящ и отговаря на характера на героя. Не е необходимо платовете да са скъпи, а да има добър подбор. Винаги съм се стараел да правя икономии на платове, на копчета – така съм научен, да не разхищавам материалите.
Щастлив съм, когато след премиера хората ме поздравяват за костюмите, че са хубави и ефектни. Искам постановката, за която шия костюми, да се играе дълго, иначе напразно влагаме толкова труд. За „Хитрата вдовица” направихме много нови, богати костюми, а се игра само 6-7 пъти и после ме беше яд, че вложихме толкова труд и старание, а зрителите не видяха постановката.
Старал съм се да използвам стари костюми от театралния ни гардероб, въпреки че трудът е повече. Болно ми е, когато за нищо разваляме дреха от гардероба, за да се използва в новия спектакъл. Този костюм е шит за една постановка, а се налага да бъде приспособяван за друга, за герой с друг характер и биография, за друг актьор. За много костюми, особено за класическите, си спомням от коя пиеса са, за кого съм ги шил, каква е била постановката.
Най-интересното в работата ми е разнообразието на костюмите, особено класическите, от различните епохи. Привличат ме, предизвикват въображението ми. Трудността им не ме плаши.
Имам голямо желание да вземем в театъра добри шивачи, които да ме заместят, когато се пенсионирам. В театъра е много необходим добър мъжки шивач, но младите няма къде да се научат на занаят. Излизат неподготвени от училищата. Ако отидат в шивашко предприятие, там се работи с готови кройки и се специализира само една манипулация, а при нас трябва да си и главен майстор, и главен чирак. Ръководителят на шивашко ателие в театъра трябва да приеме скиците от художника, да ги обмисли и да ги разясни на колегите си. Той трябва да е прочел пиесата предварително или да присъства на нейния пръв прочит.
Обичам професията си, разнообразието в нея. Много идеи как да ушия даден костюм ми идват нощем, докато си почивам. Винаги търся контакт с колегите шивачи от другите театри. В София ми казаха, че не шиели костюми за „военни” пиеси, а аз мога всичко. Би трябвало да има курсове за шивачи на театрални костюми – за овладяване на професията и за квалификация.
В работата ми е тежало не количеството, а прибързаността, когато не ми достигат сили и време да се справя. Искаш да го обмислиш и да го направиш добре, а датата на премиерата вече е обявена. Театралният шивач е малко и театрален художник. Често помагам на костюмографите при избора на платовете, за да стане най-добре даден театрален костюм.
Бил съм председател на туристическа секция, а в квартала – командир на доброволен отряд, просветник. Три пъти съм награждаван със значката „Отличник на Комитета за култура”, имам Орден на труда – златен и бронзов, медал „25 победни години”.
Моят призив към младите хора е да бъдат етични, сдържани и да обичат професията си, независимо каква е тя. Не бива да се работи на принципа „ден да мине, друг да дойде”.
Не понасям и са ми чужди грубостта, лъжата, измамата, дори и във филмите. Искам да гледам по-весело на живота, по-лирично, затова предпочитам гората и птичетата.
ХУДОЖНИЧКАТА ЛИЛИ БЕНЕВА ЗА ВЛАДИМИР КАЦАРСКИ:
Само добри думи могат да се кажат за бай Владо. Той е много ценен човек за театъра не само като специалист в професията, но и с тази рядко срещана себеотдаденост и готовност на всичко, за да се достигне до успешния краен резултат. Случвало се е да върна костюми за корекция, но той никога не се намръщи.
Когато дойдох в благоевградския театър, нямах опит и се тормозех от това. Постепенно се сработихме с Владо. Той ме изслушваше внимателно и на другия ден предлагаше решение. Театралният костюм изисква не само добро ушиване, но и специфика, която не всеки шивач усеща. Мнозина не смеят да експериментират. Владо идваше сутрин с предложение, което цяла нощ е обмислял. Това се дължи на характера му и на любовта към работата. Чудила съм се откъде намира сили да се справя с всичко вече 32 години, постановка след постановка, понякога по 7-8 в един сезон.
Има трудно заменими хора и Владо е един от тях. Тази комбинация между способност да шие, енергия и любов към работата е рядкост. Той обича актьорите и им прощава нервността преди премиерата, неволните обиди. Знае си мястото – той е майстор шивач със самочувствие на творец. Прави всичко с мисъл. Пълен е с книги и кройки на облекла от различни епохи. Познава всички стилове, знае какъв материал, каква кройка е необходима за всеки костюм. Може да те облече от главата до петите и няма нещо, което да не знае как да го ушие. Колегите му могат да се учат от него на такт, умение и професионализъм.
Трудът го е направил истински достоен човек, който умее да свърши всичко навреме и красиво.
Владимир Кацарски се пенсионира през 1985 г., но остана да работи и помага на театъра до 2010 година.
Отиде си от живота на 22 октомври 2019 г.
