Процедурите ни са тотално изостанали и са микс от прийоми от феодализма, средновековието и ранното Възраждане. Нищо от тях не съответства на времето, епохата и периода, в които се намираме сега
С настоящите кратки „наброски“ бих искал да споделя с широката и компетентна аудитория „размислите и страстите“, които възникват в мен в резултат на разгледаните от моя милост граждански дела за поставяне под запрещение.
Институтът на поставянето под запрещение е доста бегло уреден в българското законодателство – само един член в Закона за лицата и семейството и няколко разпоредби в Гражданския процесуален кодекс. Производството, свързано с него, е особено исково. Отношение към същото има Постановление №5 от 13.02.1980 г. на Пленума на ВС – „По някои въпроси на производството за поставяне под запрещение“, както и Решение №12 от 17.07.2014 г. на Конституционния съд по конституционно дело №10/2014 г., докладчик председателят Борис Велчев. Стриктно трябва да се спазват и изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания.
От 10 години разглеждам и се произнасям по такива дела. Преди, в и след съдебната зала, челно се сблъсквам (като свиня с тиква) с редица проблеми, като не съм особено сигурен дали успешно ги преодолявам.
Първата галиматия възниква още при връчването на съдебните книжа на ответника. Ако последният е в тежко здравословно състояние, а такъв е общият случай, той не е в състояние да се подпише на съобщението, че му е връчена исковата молба, но дори и успешно да го стори, то едва ли ще разбере за какво точно се подписва. Често се случва вместо подпис, в съобщението просто да е изписана само началната буква от името на ответника, като явно това е станало с помощта на близките му, които буквално са му „взели“ ръката и са я движили по листа хартия, докато „изографисат“ буквата. Не е изключено и някой роднина да се е подписал вместо лицето, посочено като ответник.
Отделно от изложеното, често живеещите в общо домакинство с ответника се подписват от свое име в съобщенията, че са получили исковата молба и се задължават да му я предадат. Дали обаче правят последното, е „Божа“ работа. Как аз да го проверя?! За съжаление, не съм Баба Ванга.
Същият проблем е валиден и при връчването на призовките на ответната страна. Отделен е въпросът дали е удачно толкова важни и лични документи, иницииращи бъдещо лишаване на едно човешко същество от дееспособност или ограничаване на същата, да бъдат получавани от трети лица, пък макар и били те близки и роднини. Гражданският процесуален кодекс не го забранява, но аз имам своите съмнения за целесъобразността на това. Чини ми се, че още на този първи и начален стадий на процеса, правата на ответника могат да бъдат сериозно нарушени. Не е като да няма предпоставки за нещо подобно.
Сещам се и за един случай наскоро. За мое голямо учудване, получих отговор на исковата молба, с която се искаше поставяне под пълно запрещение. Отговорът изхождаше от адвокат. Прилагаше се пълномощно, в което вместо подпис на страната, имаше отпечатък от палец. С отговора се признаваха всички твърдения в исковата молба, включително и това, че е много належащо поставянето на ответника под пълно запрещение. Тогава в мен възникна чуденката, на която и досега не съм си отговорил, като как лице, което само признава, че главата сериозно не го „слуша“, е осъзнало тежестта на заболяванията си и доброволно дава съгласие за лишаването си от дееспособност?! Разбира се, не взех предвид изложеното в отговора на исковата молба и постанових „натуралния“ си акт въз основа на събрания по делото доказателствен материал.
Стигаме и до екшъна в съдебната зала и извън нея. Присъствието на лице с черна тога (Батман) и такова с червена (Робин), които го посрещат със сериозни и замислени изражения, в 90% от случаите отключва взрив на емоции при ответника (което, мисля си, не е нехарактерно и за т. нар. „нормални“ хора – никой не влиза в съд за хубаво) и той започва да представя целия си „репертоар“ пред неочакваната публика – скача, вика, беснее, крещи, мучи, вие, кукурига, удря и т.н. Налага се намеса на съдебната охрана. Включват се и съответните медицински лица, ако присъстват такива, които поставят необходимата успокояваща инжекция.
Няма да излъжа, ако споделя, че влизам със страх в залата по тези дела. По мое мнение, в съда няма никакви условия за провеждане на заседания с подобни необичайни участници, а те, в повечето случаи, са опасни както за себе си, така и за околните (в т.ч. за съдията, секретаря и прокурора). Трябва ли да стане най-лошото (не дай Боже), за да се вземат някакви мерки, се питам аз и отговор не търся. Всеки съдебен състав трябва да се справя поединично. Както е казал мъдрецът, спасението на давещите се е дело на самите давещи се.
Спомням си и за периода на пандемията от Covid-19. Тогава се наложи да придобия непосредствено впечатление за състоянието на ответника извън залата, защото не беше възможно неговото довеждане в съда. Признавам си пред Бога и пред хората, че изобщо не искам да се връщам към „приключението“, което последва. Ставаше въпрос за ромска махала в забравено от цивилизацията местно селце. Трябваше едва ли не да бъдем със скафандри и наистина много приличахме на астронавтите от „Аполо 11“, само дето нямаше екип да ни заснеме и увековечи за историята…
Член 337 от Гражданския процесуален кодекс предписва задължително провеждане на разпит на лицето, чието запрещение се иска. Този т.нар. „разпит“, повярвайте ми, е мъчение както за ответника, така и за съда. Аз, прокурорът и вещото лице влизаме в ролята на Мегре и напразно се опитваме да открием поне зрънце разум там, където обикновено, за съжаление, него отдавна го няма. Въпросите ни остават „глас в пустиня“. Няма кой да им отговори. Ние, съдиите, нямаме и специална подготовка за водене на подобни беседи, а такава, несъмнено, ни е нужна, защото не иде реч за разговор със „стандартните“ ни „пациенти“.
При това положение за какъв разпит говорим и как по-точно да отразим случващото се в съдебния протокол? ОК, можем да запишем: „Ответникът не отговаря на въпросите“, ала само това дали е достатъчно?! Ами причината, поради която не отговаря, а?! Как да я отгатнем нея?! Как да „бръкнем“ в главата и душата на нещастното човешко същество, което е срещу нас и което ние, без да искаме, често изтезаваме с глупавите си питания, толкова тривиални за т.нар. „нормални“ хора?! Апропо, колко ли от нас, съдиите, особено колегите с повече стаж, наистина биха се оказали „напълно нормални“? Ежедневният ни сблъсък със световните неправди, напълно логично, оставя своя тежък отпечатък. Питам се – ако ни направят по един бърз психотест, дали някои магистрати, вместо да са субекти на производството за поставяне под запрещение, няма да се превърнат в негови обекти? Бъдещето загадъчно мълчи по тази тема…
Идва времето и за постановяване на „сакралния“ краен съдебен акт. Имало е случаи, когато съм отхвърлял иска. Например един син искаше да постави майка си под пълно запрещение, за да може да й вземе апартамента. В хода на производството обаче недвусмислено се изясни, че жената, въпреки наличието на някои характерови особености, не е „луда“ и може да се впише в понятието за нормален човек, каквото и да означава то. Тогава у мен остана малкото и крехко удовлетворение, че поне тази „кражба“ на имот беше предотвратена („И аз съм дал нещо на света!“).
Постановяването на решението поставя и друг проблем – хубаво, аз ще го връча на ответника (или на негов роднина, както вече се изясни), но той какво ще разбере от него?! На този процесуален етап вече се е изяснило, че лицето „не е само“ и „чува гласове“, и едва ли може да се очаква от него то лично да защити правата си, обжалвайки съдебния акт. В моята практика нямам подобен случай на обжалване. Чл. 337, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс говори за временен попечител, но той следва да се грижи за неговите лични и имуществени интереси, а не за процесуалното му представителство. Няма норма, която да задължава съда да назначи особен представител на неадекватния ответник, а и той, до влизане в сила на решението, се „води“ „редовен“ гражданин. Тогава кой и как, аджеба, ще охрани процесуалните интереси на тези лица, ако аз, като съдия, съм сбъркал в преценката си? Прокуратурата? Не мисля. Тя си има достатъчно други задължения. Что делать?!
В заключение ме спохожда лошата мисъл, че горките хора, подлежащи на поставяне под запрещение, и в процесуално съдебно отношение буквално са изоставени на произвола на съдбата. Държавата, обществото и системата продължават да издевателстват над тях и да ги мачкат и унижават, включително и в съда. Процедурите ни са тотално изостанали и са микс от прийоми от феодализма, средновековието и ранното Възраждане. Нищо от тях не съответства на времето, епохата и периода, в които се намираме сега. Вместо да вървим нагоре, ние продължаваме да копаем поредното дъно. Нужни са спешни законодателни промени в тази материя, които поне малко да облекчат нерадостното положение на човешките същества с недобро ментално здраве, включително и при участието им в съдебния процес по тяхното поставяне под запрещение. Всеки от нас и по всяко време може да се озове в подобно неравностойно положение. Животът, както знаем, е жесток. Замислете се за това. Аз не съм ОК с тази ситуация. А вие?!
Владимир Ковачев,
съдия в Окръжен съд – Благоевград
