Точно преди 100 години един премиер – Александър Стамболийски – на 23 март 1923 г. подписва в Ниш спогодба с Белград, насочена срещу ВМРО, бележейки върха на националното си предателство към македонските българи в окупираната след 1918 г. от сърбите Вардарска Македония. Изчистена от идеология, публикацията проследява драматичния развой на събитията в България през последната година и половина от управлението на БЗНС.
Януари 1921 г. повече от плачевни са резултатите от предприетата през есента на 1920 г. 100-дневна обиколка на премиера Ал. Стамболийски из Европа. Митре Стаменов: „Той не успява да разсее атмосферата на подозрение и омраза, надвиснала над териториално ограбена, разоръжена и обременена с непосилни репарации България“.
Въпреки че е осведомен за усилията на земеделското правителство за сближаване, година по-късно (26.01.1922 г.) министър-председателят на Югославия Никола Пашич заявява в Скупщината: „Докато България готви нападения в гърба на Югославия, не може да започнат никакви преговори с нея“, и изпраща до Съвета на Обществото на народите в Женева обвинение срещу София, че поддържа ВМРО и спомага да се изпращат чети в Македония. За по-голям натиск на границата се струпват сръбски войски и не се скрива намерението „за назидание“ да се окупира Перник“.
През януари 1921 г. съглашенските и сръбската резидентури в София „засичат“ секретни ходове на опозицията срещу земеделското управление. К. Палешутски (родом от с. Скребатно, Неврокопско): „Трябва да се посочи, че лигарите и особено Ал. Цанков разчитат много на ВМРО в организирането на преврат против правителството на Стамболийски. ВМРО има неколкохилядна четническа, добре въоръжена армия, която при ограничения от Ньойския договор числен състав на редовната българска армия представлява за онова време голяма сила. Ето защо при всички проекти за преврат опозицията търси съдействието на ВМРО. Помощ е поискана и на състоялата се на 18. І.1921 г. среща между лигарите и Ал. Цанков, на която е поканен и представител на ВМРО (Тодор Александров – бел. Н.С.). ВМРО, макар да декларира, че не се меси във вътрешните работи на България, не устоява на изкушението, което й предлагат политическите борби. Тя винаги взема страната на опозицията и проявява готовност за съдействие на заговорническите сили, стига това да не се разгласява широко сред обществеността. Така ВМРО се обвързва с хиляди невидими нишки с общественополитическия живот в България“.
Зачестилите репресии на земеделската власт срещу опозицията и ВМРО катализират противопоставянията отдясно и отляво. Както казва Станислав Лец, това е време, когато
„БИЧЪТ БИЕ С РИТЪМА НА ЕПОХАТА“.
Ударите се сипят и по дясната, и по лявата (комунистическа опозиция). На 30.12. 1921 г. заседание на Партийния съвет на БКП (т.с.) констатира „Дружбашкото правителство, за да залъгва и заблуждава масите, служи си със заплашвания и закани спрямо старите погромаджийски буржоазни партии, а на дело в действителност цялата му вътрешна политика се състои от насилия, арести, побоища и преследвания против Комунистическата партия и борещите се под нейното знаме работници и малоимотни в градове и села. Освен това то продължава да управлява страната с военни съдилища, с цензура и военно положение, което в някои места се засили в обсадно положение…“.
В своята „Кратка история на България“ британският историк Ричард Крамптън отбелязва: „Самата сила на атаката на Стамболийски срещу противниците му, както от дясно, така и от ляво, най-сетне е принудила една мощна група от тях да се сплотят. Скоро след изборите на 22 април [1922 г.] се замътва заговор, в който участват Военната лига, ВМРО, Народният сговор и дори някои социалдемократи. Няма съмнение, че дворецът знае какво се готви, въпреки че също е така вероятно Борис да не е предполагал по какъв ужасен начин ще се развият събитията. Заговорниците знаят, че могат да разчитат на помощта на армията, няма повод да се боят от съпротива от страна на съюзниците, и най-сетне… те с основание вярват, че те, комунистите, не ще оспорят акцията им“.
Но до 9 юни 1923 г. остава година и кусур. От края на 1921 г. твърдолинейното ляво крило на БЗНС, подкокоросвано от Стамболийски, създава таен комитет за СЕЛСКА ДИКТАТУРА. Стоян Тачев: „Щом стъпват здраво на власт, земеделските лидери са твърдо решени дълго да управляват и не се спират пред никакви пречки… В началото на 1922 г. тайният комитет започва изграждане на паравоенна организация на привържениците на Земеделския съюз, наречена Народна гвардия“. Оранжева гвардия е неофициалното й наименование. Неин инициатор, създател и командващ е земеделският политик Райко Даскалов (водач на Владайското въстание). Оранжевата гвардия копира болшевишката Червена гвардия, създадена в 1917 г. от Троцки, с цел подмяна на царската полиция в Русия. „В разрез с всички закони 600 привърженици на БЗНС са зачислени на заплата, въоръжени са и са разквартирувани в казармите на Първи пехотен полк в София. С окръжно от 9 май 1923 година Ал. Стамболийски заповядва формирането на „непобедима боева армия“. Нейните членове трябва да дадат клетва с живота си да пазят „идеите и принципите на Земеделския съюз“. На 17 май земеделските дружби докладват, че под клетва са подведени 300 000 съюзни членове. Формирането на гвардията е поредният сигнал, че Стамболийски желае да проведе избори за Велико народно събрание. Заедно с група юристи Стамболийски съставя проект за нова конституция, в която ролята на монарха е сведена до церемониални функции“.
Наблюдателни външни и вътрешни очи забелязват дискретно протичащ във времето пълзящ преврат, на порции демонтиращ Търновската конституция.
Есента на 1920 г. властта съдейства за появата на яростен контрапункт на ВМРО. Учредена на 4.12.1921 г. т.нар. Вътрешна федеративна македонска революционна организация дефакто обслужва Белград. Федератистите са ренегати, опозиция на ВМРО в македонското освободително движение.
Историкът Цочо Билярски: „БЗНС определено е и със заслуги за създаването на Македонската федеративна организация в двете й проявления – легална и революционна. Начело на които застават арх. Никола Юруков и д-р Филип Атанасов. Т.нар. революционна организация се отдава не само на преследване на четите на ВМРО, но и на грабежи и безчинства над мирното население с покровителството на земеделското правителство и на неговите административни и полицейски власти в Горноджумайско и Петричко. Довчерашните революционери, но сегашни разбойници, обикалят села и паланки и обират след най-жестоки инквизиции планинското население. Тези изроди осакатяват огромен брой мъже и жени, за да изкажат къде крият парите и ценностите си – жените са изнасилвани, рязани са им зърната на гърдите, а мъжете са горени и осакатявани, като са им превивани тестикулите… Тези „революционни” действия са вършени с подкрепата на земеделската власт, тъй като към четите е имало и полицейски служители, а нерядко в тяхна услуга са били и някои български военни, хранещи симпатии към земеделската власт“.
Стамболийски тръби срещу опасния руски комунизъм, но дефакто гради в България ОРАНЖЕВ БОЛШЕВИЗЪМ, базиран на съсловна конфронтация: селяни срещу граждани, цивилни срещу военни и пр. В България количествено доминира селското съсловие. Неслучайно безгръбначни столични медии патетично сравняват земеделския премиер с цар Ивайло.
Константин Кацаров, правовед от швейцарската школа: „Хомогенното българско земеделско правителство от 1920 г.ь като още неузряло и неподговено, бързо похаби капитала си. От земеделското управление се отвръщаха след 1920 г. един след друг безпартийните от другите обществени слоеве. Но и голяма част от здравите елементи в селата се отвърнаха от Земеделския съюз. Невежествените и брутални порядки, които то внесе в управлението, корупцията и вътрешното разединение бързо лишиха режима от съществена обществена опора. Силата на Земеделския съюз остана в буйните, неуравновесени и безработни среди на селото“.
Този процес поражда онова ЛЯВОРАДИКАЛНО ПЛЪЗВАНЕ, неизбежно водещо до граждански конфликти, които през септември 1923 г. ще бъдат капитализирани във инспирирано от Москва и Белград въстание. Това е време на болно самомнение за вечно управление, което „погубва разума“ на властта. Има ли по-страшно от опияняващия елексир на властта! Убедена, изтъква К. Кацаров, че „зад нея е земеделското население на страната, това оправдаваше крутите мерки и при най-малко противодействие срещу техните често пъти действително собствени недостатъци и грешки“.
Резултатите крещят. „Земеделското правителство от 1920-1923 г. се смрази и влезе в борба с професори и студенти – заради университетската автономия; с писатели и интелектуалци – заради въвеждане на новия правопис; с духовенството – поради отнемане манастирските имоти за фонда на трудовата поземлена собственост и на зданието на семинарията за агрономическия факултет; с журналистите – поради крутата цензура и интернирания; с чиновничеството – поради премахване на чиновническия стабилитет, тъй като дружбите уволняваха и назначаваха чиновниците; с македонците – поради пълното дезинтересиране от тяхната участ…
Стамболийски в реч пред сподвижници: „Да не ви е чудно, ако ви кажа, че нашето управление не е управление, а една война. Една същинска вътрешна и външна война: с железничари, с разбойници из горите, с разбойници из градовете; война с учители, война с партии, война с военна лига, война с чиновничеството, война даже с благонравния Св. синод. Кажете ми с кого в България не сме се скарали, кажете ми на кого не сме отворили война, за да отворим по-скоро“.
Най-остро е противопоставянето с ВМРО. През септември 1922 г. при посещение в Белград селският премиер прави колосален гаф. Изрича чудовищни думи, с охота публикувани от сръбската преса, но премълчани (с изключение на в. „Зора“ (българския „The Times“ на Данаил Крапчев):
„АЗ СЪМ ВИНАГИ ПРОТИВНИК НА МАКЕДОНЦИТЕ“,
изрича насред Белград къдрокосият премиер и ускорява своята гибел.
К. Кацаров: „При посещението в Белград Стамболийски, приемайки в легацията сръбски журналисти, се бе увлякъл в желанието си да подобри атмосферата там в съвсем прекалени и твърде малко дипломатични и не държавнически изстъпления срещу македонската емиграция в България.
„Както взехте, съгласно договора, Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България. Нека ви са халал. Нам те са само пакостили, колкото са могли. Вземете ги всички… Аз съм винаги противник на македонците. Борил съм се против тях. Всички политически зверства в България са дело на македонците. Никога не бих воювал с вас заради македонците“. („Нов лист“, Београд, 15.ІХ. 1922 г.).
В края на август 1922 г. в Петрички окръг става важно събитие. К. Палешутски: „След завръщане от Вардарска Македония четите на ВМРО настъпват отново в Пиринския край. На 22.VІІІ.1922 г. Т. Александров съобщава, че ЦК на ВМРО е решил да възобнови и преустрои организацията в Пиринска Македония като „спомагателна на ВМРО“. Мотивите за това решение са формулирани в няколко точки. ВМРО е „самостойна и безпартийна: тя не се меси във вътрешните работи на Царство България, нито заема страна в партийните борби там“. Но се добавя, че ако бъде „засегната или предизвикана от личности или групи, безразлично какви убеждения имат те, организацията се разправя лично с тях, съгласно правилника и традициите си“.
К. Палешутски: „На 5 септември 1922 година Т. Александров и Алеко Василев разпространяват Окръжно № 309 за ръководене на организацията в Пиринска Македония, оповестявайки пълното сливане на организацията на Ал. Василев с ВМРО. Ал. Василев е подписал окръжното като „представител на окръга“ (Петрички окръг)“.
Неизвестен факт споделя пред автора (5 април 1993 г.) Коста Църнушанов. „Личното запознанство на Т. Александров и Алеко Василев датира от Първата световна война. Като командир на партизански взвод към 11-а македонска дивизия през 1917-1918 г. в Ниш (център на Военно-инспекционата област, командвана от ген. Протогеров) Тодор Александров и Алеко делят обща квартира“.
Окръжно № 309 формулира кристално целта. К. Палешутски: „Тя е същата, както на общата ВМРО – „създаване една автономна или независима държава от цяла Македония в нейните етнографски и географски граници“.
Септември 1922 година е белязан с формен
ПОБОЙ НАД ОПОЗИЦИОННИ ЛИДЕРИ,
фиксиращ нарастващо обществено напрежение. Мястото е старата българска столица Търново.
К. Кацаров: „Насърчени от слабостите и грешките на земеделското правителство, опозиционните партии – народняци, демократи, радикали – бяха образували т.нар. „Конституционен блок“, бяха потегнали редовете си и след редица по-малки манифестации и събрания насрочиха за 17 септември голям събор в Търново. Те бяха решили да манифестират там с масово стичане на привържениците си от цялата страна“.
Управляващите бързо вземат контрамерки. Решават по мечешки да се разправят и провокационно насрочват на същите дни (16-18 септември) „Конгрес на цвеклопроизводителите“.
К. Палешутски: „На 16-и вечерта от софийската гара тръгват за Търново в спален вагон водачите на блока Найчо Цанов, Теодор Теодоров, д-р Ст. Данев, Ал. Малинов, Михаил Маджаров, Петко Стоянов и др. Към същия влак обаче е прикачен и министерски вагон, в който пътуват за „конгреса на цвеклопроизводителите“ министрите Цанко Бакалов, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов. Безброй са инцидентите, които стават още преди „конгреса“ по пътя за Търново между пътуващите в отделни (повечето специални) влакове привърженици на правителството и „блокари“.
Най-острите сблъсъци стават на Долни Дъбник. „Блоковите водачи са свалени от вагона, малтретирани, а брадите и мустаците им орязани с ножове. За да се „увековечи“ това историческо събитие, сцената е и фотографирана. Междувременно са свалени от вагоните, бити и разгонени и блокарите от другите пристигащи влакове. До Търново стигат на другия ден само разнебитени малки контингенти блокари и техният сплашен щаб. Старопрестолният град обаче е залян от „цвеклопроизводители“, които тук вилнеят в победен екстаз два дни. Блокарите са пръснати. Водачите им се прибират покрусени в София или се разбягват из провинцията“.
През октомври 1922 година Петрички окръг става надеждна база на ВМРО. Петър Низамов: „Между 14-17 октомври 1922 г. чети на ВМРО начело с Алеко Василев и Георги Атанасов окупират Неврокоп и прогонват четата на федералистите на Т. Паница“.
Месец по-късно Ал. Стамболийски прави поредна предателска стъпка. Знакова визита ноември 1922 г. в Белград подготвя национално предателство, фиксирано в т.нар. Нишки договорености през март 1923 г.
В доклад от 11 ноември 1922 г. по повод визитата на Стамболийски в Белград и.д. шарже д’афер д-р Черни донася в Прага: „Още след обяд в деня [9 ноември] на своето пристигане Стамболийски се срещна с Пашич и Нинчич [външен министър], разговаря с тях около два часа и, изглежда, ги е спечелил с голямата си откровеност. Той заявил, че България няма никакви претенции за Македония, но че желае югославяните да вземат заедно с нея и цялото й население, т.е. да разрешат заръщането на големия брой емигранти, които са и досега в България. Що се отнася до комитите, той предложил «commission de conciliation» (помирителна комисия), която да се занимава с общите мероприятия за тяхното преследване; тази комисия би трябвало освен това да решава и останалите спорни въпроси, които съществуват между двете държави или които биха възникнали по-късно“.
Стамболийски бил приет и от крал Александър. Докладът на чешкия дипломат е показателен: „Първия ден Стамболийски беше гост на Нинчич, а втория ден сам Пашич уреди банкет в негова чест в „Гранд хотел“, което югославският министър-председател рядко прави. Освен това Стамболийски беше приет на аудиенция и от краля, която трая над половин час“.
Какво точно са си говорили крал Александър и Стамболийски сръбските медии мълчат… Години по-късно изскачат любопитни детайли… В мемоари, издадени 1942 г. на френски и английски, сърбоманският посланик на София в Белград Коста Тодоров пише: „Придружавах Стамболийски при посещенията му на Пашич и Нинчич, но никой не присъства на аудиенцията му при краля. Той напусна Александър възторжен, защото кралят разбирал неговия български, а той нямал затруднения със сръбския. Близостта между двата славянски езика му се струваше добро знамение…
Александър също бил във възторг: „Вярвам, че един съюз между нас сега е осъществим”, казал той.
Още на първия ден от посещението в Белград в интервю на белградската гара българският премиер изрича недостойни, предателски слова спрямо македонските българи. Част от интервюто на Стамболийски пред сръбски журналисти на белградската гара (9.11.1922 г.), така както е публикувано в официоза на БЗНС „Земеделско Знаме“.
„Вие искате от нас да премахнеме комитаджийството… Комитаджийството повече пакости е правило на България, отколкото на Сърбия. Седалището на щаба на комитаджиите е в сръбска територия, но никога не сме се оплаквали от това нещо. Напротив, да биха нашите съседи поддържали комити, ние пак нямаше да се оплакваме на някого, а щяхме сами да се разправим с тях, макар да сме разоръжени“.
Относно македонските българи Стамболийски: „Не забравяйте, че македонците са истинските славянски ирландци, в които националното съзнание е силно развито и които се раждат борци. Направете щото тези хора да бъдат легални граждани на вашата страна. Ние не искаме Македония, ние не ще се биеме с вас за нея, не само защото сме разоръжени, но да бихме могли, пак няма да се бием. Вие да бяхте ни поднесли на тепсия самата Македония днес, ние няма да я приемем, не само защото не желаеме да повтаряме миналото, като дохождаме във вечни конфликти с нашите съседи, но и защото дълбоко вярваме, че никой при това положение така лесно не може да владее македонците. Ние казваме: нека ви са халал. Вие, обаче, които вземахте цялата им земя, трябва да приберете и самите тях. Не можете да задържате по огнищата им жените и децата, а да преследвате мъжете, които се скитат немили, недраги, по урви и балкани, и създават търкания в нашите отношения. Ето големия въпрос, върху който вие трябва дълбоко да се замислите. Вие не искате да се казват те българи, а ги наричате славяни. Добре, третирайте ги каквито искате…“.
Македонските организации бурно реагират на изявленията на Ал. Стамболийски. К. Палешутски: „Най-голямо неодобрение и най-остър протест предизвиква у илинденци политиката на земеделското правителство на сближаване със СХС кралство… В. „Илинден“ отбелязва, че „отново се мерят кройки върху снагата на Македония“… Илинденци слагат акцент на това, че българското правителство отстъпва в момент, когато сръбският терор в Македония изтребва безпощадно българите. Илинденци недоволстват срещу казаното от Ал. Стамболийски, че „македонците му са дошли до гуша“… и определят политиката на българското правителство към СХС кралство като благоразполагаща палачите на половината част от българското племе.
„Не, г-н Стамболийски – заключават илинденци – сръбско-българското сближение не ще дойде само с вашия отказ от Македония и с нашето натоварване на вагони; то ще дойде само над счупените македонски окови, над провалата на ония тъмничари на македонската тъмница, чието олицетворение са Пашичевци. Историята не може да се фалшифицира по желанието на личности, защото българското племе е свързано с Македония с неразривни връзки, които не могат [да] се скъсат, докато съществува българският род“.
Едва ли случайно през ноември 1922 г.
ВОЕННИЯТ СЪЮЗ ВЗЕМА РЕШЕНИЕ ЗА ПРЕВРАТ.
„Проф. Илчо Димитров: „Вероятно именно през ноември 1922 г. конгресът на Военния съюз взе решение да организира преврат в България. Новите управници в Рим (тогава на власт идва Бенито Мусолини – бел. Н.С.) не криеха, че ще посрещнат благосклонно една промяна в българската политика“.
Особено силен удар върху авторитета на земеделското управление нанася ВМРО с Кюстендилската акция. „На 4 декември 1922 г. чети на ВМРО начело с Панчо Михайлов, Иван Бърльо и Мите Опилски и селските милиции и чети на ВМРО от околиите на Царево село, Кратово, Виница и Кочани превземат Кюстендил, където са радушно посрещнати от кюстендилското гражданство. При завземането на града са убити 8 души, привърженици на федералистите. Армията не се намесва. Четниците залавят и наказват няколко души, които тероризират града. Устройват свое комендантско управление и разполагат картечници по височините около града.В 4 часа следобед на същия ден на централния площад в Кюстендил Панчо Михайлов изнася реч, която завършва така: „Аз питам всички Ви: Защо ни преследвате и коя е нашата вина? Затова ли, че приказваме на вашия кръшен език, че пеем същите песни, които и вие пеете, че в жилите ни тече също такава кръв, каквато тече и във вашите жили, че сме плът от вашата плът и че сме издънка от общото българско дърво!!!“.
Правителството на БЗНС не взема решителни мерки за овладяване на положението. Изпратеният от него военен министър Коста Томов се среща с четниците на гарата и започва с тях преговори относно условията за изтеглянето им.
А падението на Стамболийски предстои. Това е
НИШКАТА СПОГОДБА – ВРЪХ НА ПРЕДАТЕЛСТВОТО
на София по времето на БЗНС към Македония и македонските българи.
Н. Алтънков: „Нишката спогодба (на сръбски: Нишки споразум или Niški sporazum) от 23 март 1923 г. е спогодба между България и Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави. Конференцията започва на 1 март 1923 г. в Ниш и трае до 17 март. Със споразумението България „се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия и да оказва съдействие на югославските гранични органи при охраната на границата срещу четите“. В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата… Допуска се дори навлизане на югославски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония“.
В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който „развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония“.
Съществуват сведения, че Нишкото споразумение далеч не е ограничено в официалния текст. През 1953 г. в концлагера Белене Руен Крумов, социалдемократ, журналист, интервюира Христо Стоянов, земеделец, бивш министър на вътрешните работи в последния кабинет на Александър Стамболийски. Той казва дословно: „Обаче освен официално публикувания текст съществуваха и четири тайни клаузи, които бяха запазени действително в най-голяма тайна. Те не бяха съобщени на Министерския съвет, а още по-малко на цар Борис III. Смяташе се да бъдат оповестени официално постепенно, след като започне тяхното осъществяване. Никола Пашич беше замолил Стамболийски да не уведомява за нея дори нашия пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, понеже се опасяваше да не бъдат уведомени французите, а те да осуетят проекта… В 1925 г. аз уведомих Димитър Влахов и Георги Димитров за съдържанието на Нишкото споразумение. Това беше във Виена”.
Н. Алтънков: „Нишката спогодба и правителствените мерки водят до привеждане на бойна нога не само на спомагателната организация в Петричко. ВМРО формира идейна позиция и практика, чийто прицел са източниците на предизвикателствата и онези фактори, които заплашват самостоятелността на македонското освободително движение. Освен това военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на организацията допълнително нажежават обстановката“.
Относно предателството на Стамболийски в Ниш Кирил Тодоров (перфектен изследовател на сръбския шпионаж в България) отбелязва: „Уговорените мерки засягат засилване на числения състав на пограничната стража, улеснения при патрулирането на самата гранична линия, взаимно известяване за вземане на мерки против незаконното преминаване на границата, изсичане на горите по на 100 метра от самата граница, уточняване на задълженията и правата при двувластните имоти, отдалечаване от границата на бегълци и държавни чиновници, които са „участвували в комитетски организации“. Югославската делегация успява да постигне съгласието на българската делегация за преследване на българска територия на чети и отделни бойци на ВМРО от страна на югославски гранични и армейски части и за позволяване на югославски офицери да действат срещу четите и в приграничните до българо-югославската граница български градове. По въпроса за българските национални малцинства във Вардарска Македония и Западните покрайнини сръбската делегация не прави никакви отстъпки“.
КАК РЕАГИРА ВМРО НА НИШКИЯ ПОЗОР?
К. Палешутски: „ВМРО оказва активен отпор на правителствените мерки в изпълнение решенията в Ниш. Тя укрепва организациите си в Пиринска Македония и заплашва правителството, че ако продължава да действа в услуга на сърбите, ще откъсне Петрички окръг от България и ще го обяви за автономно ядро на бъдеща независима Македония. ВМРО се подготвя за контраудар срещу евентуално нападение от страна на сръбските войски и оранжевогвардейците. За тази цел на 5.ІV. 1923 г. Т. Александров изпраща под № 416 „най-тайното“ Окръжно до завеждащия Петрички окръг, околийските войводи и нелегалните групи на Спомагателната организация на ВМРО в Македония под българска власт.
„На 10 април 1923 г. от името на ЦК на ВМРО Т. Александров изпраща под № 423 „Последно предупреждение“ до Ал. Стамболийски. Копие от окръжното получават останалите министри, видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. Категорично е заявено, че ако в Петрички окръг бъдат изпратени отново федералисти и оранжевогвардейци, организацията ще приведе в изпълнение безкомпромисните си намерения от 5 април 1923 г. Поставя се ултимативно въпросът за отделянето на Петричко.
В крайна сметка Министерският съвет (МС) и БЗНС отсича: не може повече ВМРО да бъде „държава в държавата“ и че трябва да се справят с нея. В отговор на писмото с последно предупреждение до загубилия разум премиер „на 7 май 1923 г. – изтъква Кр. Каракачанов – Министерството на вътрешните работи издава специална наредба за разпускане на всички легални македонски организации. Спрени са и всички вестници, издавани от македонските организации. Арестувани са над 100 души дейци от цяла България, главно членове на легалните организации…“.
На същия 7 май МС взема решение за създаване на концлагери за дейците на македонското освободително движение. Войната между двата настръхнали насреща си фактори – „държавният“ (кабинет) и „неотговорният“ (ВМРО) – навлиза в нова фаза…
На 5 юни министърът на вътрешните работи Христо Стоянов заявява: „Ако станат нападения срещу земеделски дейци, отмъщението ще бъде жестоко. Петричкият край, а вероятно и Кюстендилско и столицата, ще заприличат на гробница“.
Май – началото на юни следват секретни срещи между Т. Александров и политическия секретар на Военния съюз майор Никола Рачев, на които се договарят условията за сътрудничество“.
За да дойде неизбежният Деветоюнски преврат – не фашистки, както твърдеше марксистката историография, а класически военен преврат, свалил от власт оранжевата диктатура на Ал. Стамболиййски.
Има ли ВМРО „пръст“ в преврата? Не. По външнополитически причини прякото участие в комплота би дало отличен повод на Белград да хвърли 150-хилядната си армия срещу 20-хилядната българска; при това последната (по Ньойския договор) е лишена от танкове, тежки оръдия и самолети.
Кирил Тодоров: „От войната между правителството на БЗНС и ВМРО печели, както е казано в поговорката, третата страна – КСХС. БЗНС като партия, политика и партийни кадри се превръща в дългосрочен съюзник на кралството. Нейните ръководни дейци и редови членове в следващите години до 1941-ва остават свързани с измамната идея за българо-югославско сближение и се превръщат в подходящ контингтент за вербовка на агенти и информатори от страна на югославските разузнавателни служби, което последните в най-добрите си прогнози по-рано не са предвиждали“.
Деветоюнският преврат слага край на антибългарски режим. Но противостоянието продължава. През 1923 година следват кървави събития, най-важното от които Септемврийското въстание, заслужаващо нова и освободена от иедологически пристрастия оценка…
НИКОЛА СТОЯНОВ
