АнаМари Милкова Бунева e внучка на войводата Борис Бунев, защитник на Петрич от гръцкото нападение през 1925 г., който е брат на героинята Мара Бунева. Тя живее от близо 50 години в Америка, където през 1974 г. емигрира с родителите си, които са учители по английски и немски език в София. Буневи бягат от комунистическия режим с помощта на германско семейство и след като престояват в италиански лагер за емигранти, заминават за САЩ. Как се осъществява тази рискована операция АнаМари Бунева разказва за първи път пред репортер на „Струма“. Миналата седмица тя дойде от Чикаго в Благоевград, за да види бюст-паметника на Мара Бунева, монтиран преди 2 г. в градската градина благодарение на нея и на други дарители. Срещна се и с близките на нейния покоен съпруг Александър Опълченски, който също емигрира в САЩ по време на тоталитарното управление.
– Г-жо Бунева, какво си спомняте за онова рисковано пътуване преди половин век?
– Баща ми имаше роднини в Югославия, в Скопие и в Белград, и понякога ни пускаха да ходим при тях на гости за Коледа. През лятото на 1974 г. с майка, татко и баба заминахме на море в град Копер в Словения, който е много близко до италианската граница. Беше август и изкарахме 2 седмици, като междувременно пристигна германско семейство, които се познаваха с родителите ми от почивките им на Българското Черноморие. Те дойдоха с кола с трите си деца при нас да ни видят след предварителна уговорка. Германецът, баща ми и баба ми тръгват уж на разходка и успяват да преминат нелегално през зелена граница в италианското село Муча. Взимат такси и отиват в Триест, където се настаняват в хотел да преспят. След това германецът се връща обратно в Копер. На другия ден аз, майка, германецът и едното му дете тръгнахме с колата към словенско-италианската граница. Тогава германците имаха общ задграничен паспорт, в който са вписани имената на децата. Аз трябваше да се представям като Ирис, дъщерята на германеца, която беше на моите години. Знаех доста добре немски и тогава майка ми обясни, че искат до отидат до Италия и ако ме питат нещо на граничния пункт, да кажа, че съм Ирис. Майка си купи руса перука, за да се представи като жената на германеца. Отгоре на колата поставихме надуваема лодка, все едно отиваме на почивка. Минахме словенския пункт без проблеми – прегледаха документите и погледнаха колата, без да ни питат нищо. Стигнахме до хотела в Триест благополучно и на следващия ден родителите ми казаха, че няма да се връщаме.
– Вие как приехте това?
– Аз се разплаках, защото ми дойде като „гръм“. Тъкмо бях завършила 4-ти клас в 6-о ОУ „Граф Игнатиев“. Ние живеехме на ул. „Гурко” в жилището на майка ми Антония, имах приятели в София, плувах и ходих на лагери. Бях обещала на треньорката да й купя чорапогащници от Югославия. Изкарахме 1 месец в лагер край Триест, след това още 5 месеца в Латина, който е на 1 ч. от Рим с автобус. В лагерите имаше и други българи, поляци, чехи, румънци и доста унгарци. Баща ми беше се свързал чрез неговите роднини в Детройт, САЩ, с Иван Михайлов, който живееше в Рим.
– Как изглеждаше във Вашите детски очи Иван Михайлов?
– Ходихме няколко пъти през деня на гости в дома му. Той говореше много на исторически теми с родителите ми, разказваше разни случки от миналото. Разхождахме се в Рим, даже един път бяхме в такси заедно с Иван Михайлов, който говореше италиански. Спомням си, че баща ми каза, че май носи пистолет със себе си.
– Кога заминахте за Америка?
– След 6-месечен престой заминахме за Детройт, в САЩ, при роднините на баща ми, които ни станаха гаранти. Там изкарахме близо 3 г., след което се преместихме в Чикаго. Там много ни хареса, имаше повече възможности за работа, докато Детройт бе изпаднал в криза. По това време Антон Попов беше гл. редактор на в. „Македонска трибуна“. Баща ми говореше добре английски и много се интересуваше от политика. Заедно с Антон Попов се срещнаха с Роналд Рейгън, който тогава беше кандидат-президент от Републиканската партия. Баща ми беше много възхитен, защото беше голям почитател на Рейгън. Разказваше, че разговаряли около 20 минути и успял да му зададе десетина въпроси, на които Рейгън му отговорил. Помня, че ходихме на конгресите на МПО, организацията на македонските българи в САЩ и Канада. Сегашните конгреси нямат нищо общо с онези. Много по-малко са секциите и много повече са македонистите, което е жалко. Вестникът сега е много по-малък и е само на английски език, дори няма една страница на български език. Конгресите на МПО сега са 3 дни, от които събранието е само 2 часа и половина, другото е вечеринки. Не е това, което беше.
– Как премина Вашият живот в Америка?
– Животът ми протече добре, но и с някои не толкова добри неща в личен план. Завърших немска филология, защото бях учила немски. Исках да стана учител, но тогава нямаше много потребност от педагози. Завърших счетоводство в университета и няколко години работих по специалността. После 30 години работих в социалните служби за щата Илинойс и наскоро се пенсионирах. Водя периодично курсове по английски за емигранти и понякога съм преводач на българи в съда в Чикаго. Обикновено по бракоразводни дела и за пътни произшествия.
– Разкажете малко за семейството си.
– Първият ми съпруг Александър Опълченски е от Благоевград. Беше емигрирал в Америка няколко години преди нас. През 1969 г. бяга през Гърция. Имам двама синове от първия брак и дъщеря от втория. И двамата ми съпрузи починаха. Сама отгледах децата си. Синовете ми са самостоятелни. Единият работи 15 г. за телекомуникационна компания, а сега отговаря за компютрите в една болница. Другият работеше в университета, а от 4 г. се занимава с частен бизнес. Големият син е женен и има две деца. Дъщеря ми скоро ще стане на 21 години. Тя завърши арт факултет и се занимава с шоу, представления. За първи път това лято беше 4 месеца в Крит, където през деня работеше като аниматор, а вечерта участваше в шоупрограми. Носи гена на баща си, който беше завършил италианска филология и дълги години се занимаваше с рисуване и керамика. Тя има от малка български акт за раждане, а сега и лична карта, за да може да работи свободно в ЕС. Искам да я насоча към Европа и работата в Крит беше моя идея. Като ученичка я записвах на летни лагери в Американския университет в Благоевград. Тя е учила френски и срещите с нейни връстници от ЕС е много добър опит. Догодина ще продължи да учи в Испания. Искам децата ми да не губят връзката с България. През 1990 г. идвахме за най-дълго в Благоевград, последно синовете ми идваха през 2004 г. с баща си за цяло лято.
– Общувате ли с българите в Чикаго?
– Българската общност в Чикаго е може би най- голямата. Мнозина живеят в предградията, защото повечето от мъжете са тираджии и там им е по-удобно. Жените работят в сферата на услугите. Събираме се, най-вече на големите християнски празници. Около българската църква „Св. София“ има три български ресторанта – „Механата“, „Балканика” и „Авеню БГ“. Има и няколко български културни клуба – „Магура“, „Българика“ и др., в които се четат книги, гледат се филми, играят се народни танци. Аз научих повечето български хора в Америка като ученичка. Преди 1990 г. емигрантите имаха различни организации – царисти, земеделци, които всеки месец правиха вечеринки и пикници. Големият български събор е в Деня на Ботев, който го организира Никола Масларски от Разлог. Той влага доста усилия и средства, включи се и за паметника на Мара Бунева в Благоевград, а сега иска да направи паметник на Владо Черноземски във Велинград. Българите от Чикаго участват в традиционните фестивали на културите на различни народи, където имам свой павилион, както и в други прояви.
– Как Ви изглежда България сега?
– Има плюсове и минуси. Аз не съм имала и други очаквания. Надявам се занапред да става по-добре. Защото през последните години Америка никога не е била толкова зле, за съжаление. След този Ковид много неща отидоха надолу. Това се отрази на нивото на образованието, за първи път има доста голяма инфлация, говоря за храни и ресторанти. Престъпността се увеличи, емигрантите се увеличиха. Никога не е било така.
– Но нали Америка е емигрантска държава?
– Да, но трябва да има ред, през някакви легални канали, с гаранти.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
