Военен от Петрич: Като млад специалист съм се грижил за стопанство с 15 000 овце, 3000 свине и 300 крави, във ветеринарния сектор тогава за печалбарство не можеше да се говори, днес колегите се стараят, но всичко е пари

Стойчо Траянов „Полицай на годината 2009“

2008 г. - Георги Траянов с внучетата си Гени, Ани и Калина

Георги Траянов /вляво/ с колеги офицери в курс по кинология в Алмати в Казахстан

Фамилия Траянови в празник - 70 години на Борис Траянов. Брат му Георги Траянов е крайният вдясно.

1988 г. - Георги Траянов произнася поздравително слово на курс по кинология в Алмати в Казахстан

Семейство Георги и Горица Трянови с децата си Стойчо и Иван - 1977 г.

Родителите на Георги Траянов - Стойко и Илинка

Георги Стойков Траянов е имал редкия случай в йерархията на Гранични войски да получи производство в чин капитан като военизиран, без преди това да е имал други чинове, нещо рядко случващо се в мирни времена и при положение, че е служил като кашик в Кресна, и то само една година като четвърти син в семейството на родителите му. Трудовата си кариера вписва като ветеринарен лекар, бригадир в ТКЗС, началник на ветеринарна служба към Граничен участък – Петрич.

Роден е в кресненското село Будилци, живял и в Сливница, а сега в Петрич. Учил е в Будилци, прогимназия завършва в Кресна, става специалист по лозарство и градинарство в Селскостопанския техникум в Бобошево, възпитаник на ветеринарното дело е на Висшия ветеринарномедицински институт в София. Научен сътрудник І степен е след конкурс по бактериология. От 2000 година е пенсионер с чин подполковник.

Съпругата му Горица е агроном по образование, работи в Бюрото по труда в Петрич. Семейството му е с две деца – син Стойко, заместник-началник на ГКПП – Кулата, носител на званието „Полицай на 2009 година”, и Иван, инженер по компютърни технологии в София. Георги и Горица имат три внучета – Ани, Калина и Георги-Никола.

– Георги, ветеринарната медицина различна ли е от хуманната?

– Не бих казал. Целта е една – да се борят с болестите. Все пак, ако се говори за различия, те са, че ветеринарната медицина е по-специфична, тъй като се работи с неми пациенти, или по-точно с пациенти, които по всяка вероятност имат език, но ние все още не сме дорасли да го разбираме. Пациентите на ветеринарния лекар не могат да кажат какво, къде, откога и как ги боли и лекарят сам трябва да определи проблема и да постави диагнозата.

И това как се постига?
Постига се с учене и практика. Има си клинични показатели и те ориентират към случилото се заболяване. Аз лично съм се справял с много сложни ситуации. Поддръжник съм на профилактиката и използването на лекарства само като необходима мярка. Не ми е чужд и хирургичният нож. Отварял съм всякакви животни, рязал съм черва, пипал съм дробове, само до сърце не съм стигал. Мисля, че съм работил смело и съм постигал резултати. Тук ще отбележа това, че ветеринарният специалист не работи в операционна, почти винаги е без асистент и няма достатъчно възможности за пълна стерилност.
Организмите на животните, да го кажем твоите пациенти, близки ли са до тези на човека?
Да. Много от тях не са лишени от висша нервна система, умеят да се учат, да възприемат, подлежат на дресиране. Много от органите им, начините на размножаване почти се припокриват. Имат си свои възможности на комуникации чрез различни нюанси на блеене, крякане, грухтене, умеят да разпознават, да помнят. Ще добавя, че няма животно, което да не познава стопанина си, да не разбира настроението му по неговото състояние или изказани думи по тяхната тоналност, по движението на тялото, на ръцете. За мен животните, които са ми били в списъка на пациентите, стоят близо до човека и смятам, че както и човекът, и те са равни пред Бога.
Какво те насочи към ветеринарната медицина?
Животновъдството. Родното ми място е кресненското село Будилци, намиращо се високо в Малешевска планина. Помня, че като дете живеехме в селото, а затопли ли се, бяхме в една колиба в м. Ковачовец. Там си имахме зимовник и летен лагер за отглеждане на 50-60 овце, 20-30 кози, няколко прасета, кокошки и кучета. Селото отстоеше от колибата ни на около 3 километра, та още докато се ходеше на училище, ги изминавах всеки ден. Като се върнех от училище, ме пращаха със стоката, та да отменям я мама, я тате, че да свършат по някоя друга работа пък из нивите, а в празничните дни бях със стадото и по цял ден. И така, тъй като рядко се виждах с други деца, то животните ми ставаха близки другарчета и с тях често дори си и приказвах. Това обаче бе докато бяхме в Будилци. През 1958 година родителите ми купиха къща в село Сливница, което пък е долу край р. Струма и там нещата се промениха. Аз вече бях завършил ІV отделение в Будилци и влязох в прогимназията на град Кресна и това ме поотдалечи от домашните животни. Още по-далечни ми станаха, когато учех в Селскостопанския техникум в Бобошево по лозаро-градинарство. Пък и настана време, в което се учредяваха масово кооперативни стопанства, та и нашите влязоха със стоката и имотите си в такова стопанство.
Ти включи ли се в такова стопанство?
О, да! Станах бригадир в Сливница. Стана след излизането ми от техникума в Бобошево. Бях на 20 години. Повериха ми тютюнева бригада, която годишно не слизаше от 60-70 тона ориенталски тютюн. Отделно под мое командване бяха 30 вола, че още нямаше трактори, плугове, коне за пренасяне на товари. Имах и овощарско звено, което се грижеше за над 150 дка праскови, 20 дка кайсии, още се отглеждаше и бостан. После като се появиха трактори, камиони и булдозери, се откриха още работни площи от орманите край Струма.
Всичко това не е ли вече в страниците на миналото?
За съжаление е така. Сега в Сливница от години и листо не му се вижда на тютюна, а само у дома произвеждахме близо по един тон. Няма ги 170-те дка с праскови и кайсии и може да се видят само отделни дръвчета из дворове и в някоя нива, така повече за сянка. Няма ги и близо 2000-те овце, които се отглеждаха, като тате се бе хванал като кооперативен овчар. Пусто, пусто вече е не само из нивите по ридищата, а и в полето.
Говориш с носталгия за миналите времена.
А как иначе? Сливница имаше училище с над 100 деца, а от години е закрито и сега се раждат по не повече от 5-6 деца, а село няма ли училище, отпиши го от бъдещето. Има и нещо хубаво все пак, и то е, че се изгради нова църква „Св. Злата Мъгленска” и по европейски проекти се асфалтираха повечето от улиците.
Това за Сливница, а за родното ти село Будилци?
Будилци някога също бе село с училище, имаше животец, но поне от 40 години там не живее никой. С хората се виждаме на селищни събори, а и някои къщи са пригодени като вили. А някога си имаше кметство, магазин. Помня как се прокара път за камиони от Сливница. Цялото село се включи да работи с кирки и лопати. Празник за селото стана идването на първата товарна кола. Беше „Молотовка”. Караше я един Сулето от съседното село Цапарево. Обсипаха го с дарове. По това време жителите не бяха по-малко от 300 души.
А с вашите семейни имоти по Ковачовец що стана?
Не само по Ковачовец, че имоти имахме и из местностите Бела вода, Ленище. По документи са си наши, ама нито аз, нито някой друг от фамилията отдавна ги е виждал и са се превърнали най-вероятно в мери и пасища.
Живееш в Петрич, а в Сливница поддържаш ли нещо?
Да, поддържам си къщата, имаме си дворно място, градинка. В почивни дни, а и в други – кога със съпругата, кога и с някои от синовете или внучетата понаобикаляме. И поработваме. Имаме овошки, садим зеленчуци.
Георги, в младостта ти животът те е отклонил от домашното животновъдство. А как стана ветеринарен лекар?
Това си ми беше мечта. Исках да съм практикуваш лекар и станах. Дипломирах се във Висшия ветеринарномедицински институт в София. Тук не мога да не изкажа благодарности към някои, които много ми дадоха с познанията си. Ще спомена поне професорите ми Цветослав Ников по вътрешни болести, Онуфри Нейчев по хирургия, Иван Пранжев по акушерство и гинекология.
Къде започна професионалната си кариера като ветеринарен медик?
В Поморие.
Как пък там?
Ами така се случи. Преди да постъпя във ветеринарномедицинския институт сключих договор с тамошния Аграрно-промишлен комплекс, че като завърша, ще отида там на работа. Пари ми трябваха за издръжка в института. Завърших и отидох. Чест му прави на тогавашния председател на АПК-то Маргарит Спиров, че ми помогна. Преди това исках да подпиша такъв договор в Кресна, но ме пренебрегнаха и стана както в пословицата, която казва, че „нашата кучка на нашето куче не дава”. В Поморие поех едно животновъдно стопанство в село Бата. Функциите ми се простираха в грижи за 15 000 овце, 3000 свине и 300 крави. Това беше огромно стопанство, но имах и помощници и се справяхме.
Тогава ветеринарното дело по-добро ли беше от сегашното?
Така мисля. Сега и животновъдството не е вече и наполовина от това, каквото бе. Полагат се грижи от колеги, но всичко е свързано с парите. По мое време много се наблягаше на хигиената, на профилактиката, на ваксинациите, дезинфекциите. Гледаше се лекарят да изпревари болестите, за печалбарство в сектора не можеше и да се помисли, а имаше сигурност и в ползваните лекарствени препарати.
Към Гранични войски пък как се насочи?
Винаги съм имал слабост към реда, дисциплината. След като поработих в Бата, станах шеф на бактериологична лаборатория в Бургас. Това стана след защитата на научната ми степен по бактериология. Четири години не можах да се уредя с жилище, а вече бях със семейство. Стана ми известно едно съобщение, че Граничен участък – Петрич търси ветеринарен специалист. Кандидатствах и ме приеха. Помогна ми и научното звание, но трябваше и да съм офицер, и ме произведоха направо в капитан, нещо рядко случващо се в мирно време, без да се спази йерархията по чинове, като при това аз бях служил само една година като кашик в Кресна, а това пък намаление на службата идваше от факта, че съм четвърти син в семейството на родителите ми.
В какво се състоеше работата ти в Гранични войски?
Само в едно – поддържане живота на зачислените към граничния участък животни овце, коне, кучета и свине в помощното стопанство към щаба и в по-малките стопанства, каквито имаше към всяка гранична застава. На отчет ми бяха до 70 кучета – на застава по 2-3. Почти всички бяха от породата немска овчарка, защото от тази порода се агресивни и се поддават на дресиране. Много се държеше на живота им, че и струваха много като издръжка.
Докъде се простираше Граничен участък – Петрич?
Ами спазваше граничната линия от връх Голак в Малешевска планина, минаваше през Огражден планина, Беласица и завършваше на Гоцев връх в Пирин. Моята работа не се състоеше само в провеждане на профилактика и лечение, но и контрол по спазване на хранителни дажби, хигиенизация, ваксинации.
Казваш, че граничните кучета се отличавали с агресивност. Тебе лаеха ли те?
Мене – да! Но то не бе, че не ме познаваха, а това, че често опитваха от ръцете ми иглата на спринцовката. Това те го помнеха. Струва ми се, че и може и до година време да не забравят. То е нещо също както децата помнят лекарите и зъболекарите, които са ги лекували за нещо.
Някакви интересни случки?
Ами имаше едно куче на Кулата. Казваха му Професора, а иначе беше Негро. Войникът водач го бе научил да му донася вода. Изпрати кучето с манерката си, то отива на чешмата, там му я напълват и то я връща на водача.

Ще кажа и за кучето Джеймс. То беше на заставата над Добри лаки. След три дни давност от следи на минал нарушител на границата успя да го открие, укрил се в съседното село Никулден. Имахме и едно куче Лондо, то пък стана национален първенец.

В помощното стопанство и в стопанствата по застави, освен кучета, какво друго имаше?
Ами вече казах, че имахме овце, свине и коне. Общо се отглеждаха към 1200 овце и 300 свине, като всичко бе за изхранване на граничарите с намаление на държавните разходи.
Георги, като погледнеш назад във времето, къде най-вече се виждаш?
Най-вече се виждам в детството и младостта си. Това е времето на романтиката. Виждам се като ученик в Будилци, Кресна, Бобошево, после във Ветеринарния институт. Виждам се като овчарче, като футболист. Аз доста съм подритвал топка, като се започне от юношеския тим „Ботев“ в Бобошево, после в тима на Сливница, където с брат ми Борис имаме заслуги за направата на футболния терен. В Сливница отборът се казваше „Червено знаме“, а мачовете бяха празник за селото. Сега игрището е запустяло. Поиграх и в „Перун“ в Кресна, в отбора на Ветеринарния институт с участие в Софийското студентско първенство, като една година станахме и първенци. Не са ми чужди и други спортове като волейбол, баскетбол, имах и любима спринтова дисциплина в бягане на 400 метра.
Изкарал си много години край граничната бразда, която по твое време бе оградена с мрежа и разоравана, че и заек да мине, ще се узнае. Сега как е?
Сега ли? Сега границите са разградени. Няма нарушители по политически причини, но има по корупционни далавери. Горе по границите няма граничари, няма застави и кучета, а що има гранични полицаи, то те са из селищата в ниското и следят за контрабанда най-вече на цигари и някои други акцизни стоки. Това, че изчезнаха границите из целия Европейски съюз, е нещо много хубаво, но лошото е, че взеха пак да се градят граници, и то още по-яко, за спиране на бежанци, прогонени от страните им.
Не мога да не те запитам за сина ти Стойчо, който е заместник-началник на ГКПП – Кулата. Той стана носител на отличието „Полицай на годината“? Как се случи?
Вярно е. Той беше наречен от някои медии „Матросов на Кулата“. Той е възпитаник на ВВТУ „Тодор Каблешков“ в София и има второ висше образование от университета в Лил, Франция. През месец януари 2009 година е на работа на ГКПП – Кулата. По това време гръцки фермери са в масов протест. Около двайсетина фермери с тракторите си и попийнали решават да преминат без разрешение в България. Той излиза пред тях с голи ръце и с рязък глас им казва: „Вие сте дотук. Зад мен е България“. И ги спрял, като е предотвратил със самообладанието си възникването на непредсказуеми инциденти.
Доволен ли е подполковникът от резерва, научният сътрудник Георги Траянов от досегашната си житейска съдба?
О, да! В личен план съм добре. Живея устроен в Петрич, имам си база и в Сливница. В Петрич, където и да съм, ще срещна приятели. Съпругата ми още работи, синовете ми са с престижни работи, като нови слънца ме греят три внучета. Малко ме хваща яд, макар че не се занимавам с политика, че страната ни се наводни от лъжци и продажници, и то на най-високо ниво, та и държавата ограбиха и разпродадоха. За вече повече от четвърт век демократични промени едно се разбра, и то е потвърждение на пословицата, която гласи, че „Рибата замирисва от главата“.
Какво си пожелаваш за напред?
Здраве и късмет и не само на мен и семейството ми, а на що има хора на земята. Време е те да видят в себе си и човека.