По времето на Л. Живкова имаше пари за култура, и министерството даваше, даваха и предприятията
Иван Темелакиев Баничарски е роден на 30.12.1949 г. в китното село Палатово, община Дупница. Възпитаник е на Държавното хореографско училище в гр. София, специалност „Българска народна хореография“. След това е завършил първия випуск в Института за културно-просветни кадри в Благоевград, специалност „Хореография“. Трудовата му дейност започва като библиотекар, хореограф и програмен ръководител в ТЕЦ „Бобов дол“. Дълги години е работил в Окръжния съвет за култура в гр. Кюстендил, завеждащ „Танцова самодейност“, а след това в Окръжния съвет за култура в Благоевград като организационен работник. Кметски наместник на родното си село Палатово през периода 2003-2007 г. Бил е ръководител на мъжката фолклорна група „Китанов и старите мераци“ – гр. Благоевград, а след това работи в Центъра за стари хора в Благоевград. Понастоящем е част от фолклорната група в село Айдарово, Благоевградско, и част от фолклорните групи в читалището в село Самораново.
Иван Баничарски и прекрасната му съпруга Илона Баничарска имат щастлив 52-годишен семеен живот. Щастливи родители са на двама синове, както и баба и дядо на трима внуци.
Преди репетицията в село Самораново с Иван Баничарски се срещнахме на чаша ароматно кафе и си поговорихме за живота.
– Г-н Баничарски, Вие сте роден в село Палатово, община Дупница. Откъде идва коренът на интересната Ви фамилия?
– Дядо ми е бил много мощен българин и на великденските и коледните празници, когато е трябвало да се нареже баницата накръст, хем е режел баницата, хем и тепсията. Оттам идва името Баничарски и остава тази сладка фамилия да битува във времето. Дядо ми е починал рано, аз не съм го видял. Той е бил обикновен човек, занимавал се е със земеделие. Оставил е една схлупена къщурка. По-късно моите родители с големи усилия са построили нова къща, която е и в момента. Майка ми се е занимавала със земеделие, а баща ми е бил миньор в „Мини Бобов дол“.
– Какво беше село Палатово в детството Ви?
– Село Палатово беше едно многолюдно село с около 500 жители. Имаше много млади хора. Училището беше до седми клас и винаги беше пълно с деца. Само моят набор 1949 г. бяхме около 35 човека. Отливът започна през 60-70-те години, тогава хората започнаха да си търсят попрището в големите градове. Някои отидоха в София, други в Дупница, Кюстендил… Учителите ни идваха от Дупница. Имахме само една учителка, която беше омъжена в село Палатово – Тамяна Грънчарска, която ни преподаваше по литература. Тя беше много взискателна и обикнахме литературата завинаги.
– Баща Ви Ви подарява акордеон, по-късно любовта към музиката Ви довежда в Държавното хореографско училище в София, а след това завършвате Института за културно-просветни кадри в Благоевград. Как живееха младите хора в Благоевград по това време и как преминаха студентските Ви години?
– Изявих желание да ми купят акордеон в пети клас. Баща ми работеше в мината и можеше да си го позволи. Започнах трудно, не знаех къде са басите, къде е клавиатурата. Тръгнах на уроци по акордеон при музикален педагог в Дупница. Бяхме около 5-6 човека, които изучавахме акордеон в селото. На празниците 1 май, 24 май, 9 септември свирехме на манифестацията. Продължих образованието си от 8 клас в училището в Големо село. Там не ме познаваха като танцьор, а като акордеонист. Танците ги научих от мъжете в село Палатово, които бяха най-добрите танцьори от Разметаница. През този период научих за Държавното хореографско училище в София, реших да кандидатствам и ме приеха. Там учехме както народни, така и класически танци. Аз съм шоп и шопското хоро ми е най-любимо, но мога да играя всички народни танци, които се играят в България.
След като завърших 12 клас, съвсем случайно разбрах за съществуването на Института за културно-просветни кадри в Благоевград. С моите приятели от Държавното хореографско училище в София решихме да кандидатстваме там. Аз съм от първия випуск на института, специалност „Хореография“. Бяхме в класа на Ани Бараковска. Нейният съпруг беше един от най-добрите дърворезбари. Мои колеги бяха Иван Иванов от Лакатник, Стоян Стоянов от Монтана, имахме колеги от Гоце Делчев, Кюстендил, от цяла Югозападна и Северозападна България.
В Института за културно-просветни кадри създадохме мъжка фолклорна група, но ни трябваше репертоар. Затова отидохме при композитора Димитър Янев. С негова помощ изнасяхме концерти в цялата община. Имаше едни традиции в Благоевград, които ги бяха създали местните хора. Младите вечерно време се събираха в центъра на града. Имаше една главна улица и по нея се правеха разходки, оглеждаха се момите. Нещо, което ме учудваше, бе добротата на хората, които живееха в стария град. Сега градът се е променил много. Спомням си, когато правехме серенади под прозорците на хората, винаги собствениците слизаха и ни черпеха с бутилка ракия или бутилка вино. Бяха благодарни за това, че сме ги уважили.
– Трудовата Ви дейност започва в ТЕЦ „Бобов дол“ като библиотекар, хореограф и програмен ръководител. Какви бяха условията на работа по Ваше време?
– Точно тогава започна да се строи ТЕЦ „Бобов дол“. Това са 69-70-а година. Хората живееха в бараки. Там бяха временно настанени и бяха от цяла България. Беше благодатна работата като библиотекар. Беше благодатна работата и като програмен ръководител. Там се създаде и танцов състав от работниците и администрацията и той се разрастваше… Но трябваше да го напусна, защото трябваше да служа в армията.
– Завършили сте Школата за запасни офицери в гр. Враца, имате чин майор. Според Вас трябва ли да се върне наборната военна служба в България и не беше ли загуба на време за младите хора казармата?
– Трябваше да работя в Ансамбъла на Трудови войски, явих се на конкурс и ме приеха. Но окръжното ръководство в Кюстендил реши, че ще съм по-полезен като офицер в армията, отколкото като танцьор. Приеха ме в Школата за запасни офицери във Враца. Тогава се промени Законът за висшето и полувисшето образование и ние вместо да служим 6 месеца, служихме 1 година и половина. Интересно ми беше. Изучавахме дисциплини, които ми бяха непознати до момента. Ако искат моето мнение, трябва да се върне наборната военна служба, защото ние изпуснахме младото поколение – младежите, които хем да са мъже, хем да са личности. За да се изгради една личност, е нужно да има характер. А казармата изграждаше характерите на момчетата. Казармата учеше момчетата на чувство за взаимопомощ, на твърдост. Ние се учехме на чест, твърдост, характер…
– Работили сте в Окръжния съвет за култура в гр. Кюстендил, завеждащ „Танцова самодейност“. С кои колеги сте работили заедно и в какво се е изразявала Вашата дейност?
– След като се уволних от Школата за запасни офицери, се върнах в село Палатово. Нямах възможност да търся друга работа освен тази, която съм завършил. Тогава в Общинския съвет за култура в Дупница беше Пенко Дамянов, след това той стана председател на Окръжния съвет за култура в Кюстендил и ме изтегли там. Бях назначен като хореограф на Кюстендилски окръг. Отговарях за танцовите състави, създавах условия да се създадат нови такива в културните домове, в читалищата. Помагах методически на тези състави, на техните ръководители. Провеждах обучения с хореографите Кирил Харалампиев, Петър Григоров, Огнян Алексиев и други. По този начин исках да развиваме танцовата самодейност в Кюстендилски окръг. Получи се и в по-големите градове. Там, където имаха възможност читалищата да финансират такива състави, се откриха. През 1974 г. се създадоха центровете за художествена самодейност към окръжните съвети за култура. Началник на Центъра за художествена самодейност в Кюстендил бе Петър Пешев – човек с блага душа, човек с добро сърце. Никога не ми е повишил тон, за да ми каже какво да правя. Той ни оставяше ние да си организираме работата сами. А когато искаше информация, ние да сме готови да му я дадем. Работих с Димитър Неделчев, с Жени Портарска. Те бяха методисти за музикалната самодейност. Работил съм с Богомил Тепавичарски, той завеждаше театралната самодейност. Работил съм с Георги Славчев, Виолета Николова, Златински, който беше секретар на Окръжния съвет за култура в Кюстендил, Стоян Игнатов, който се занимаваше с фотографията в окръга. Отношенията ни бяха чудесни, един много добър колектив, взаимно си помагахме в работата.
Спомням си, че тогава, когато започнах работа, беше 30-годишнината от социалистическата революция. Наложи се да направя един голям спектакъл в чест на този юбилей. Този спектакъл го направихме на стадиона в Кюстендил. Събрах всичките състави от окръга, Съветът за култура финансираше дейността и стана един огромен празник.
– Дълги години сте работили в Окръжния съвет за култура в Благоевград. Имали ли сте възможност да общувате професионално с известни личности по онова време?
– За разлика от Кюстендил, където бях хореограф на Кюстендилски окръг, в Благоевград ме назначиха през 1978 г. като организационен работник. Отговарях за общинските съвети за култура в Сандански, Кресна, Катунци, Струмяни… Тогава в Сандански се проведе конференция по урбанизация и ландшафта за устройството на града. Председател беше Борис Петков. Успяхме да привлечем вниманието на обществеността от Сандански към тази конференция. Работил съм с Георги Христов, Любен Галев, Иван Петров, Иван Попиванов, Димитър Янев, проф. Костадин Динчев, проф. Илия Манолов, Христо Бараковски – съпруг на Ани Бараковска, доц. Бойко Илиев и много други личности, които завинаги ще останат в сърцето ми. Бяхме 40 човека в Окръжния съвет за култура в Благоевград – прекрасен колектив.
– Според Вас по времето на социализма или днес държавата отпуска повече средства за култура?
– След като Людмила Живкова стана председател на Комитета за култура, се увеличиха и заплатите на културните работници. Увеличи се и финансирането на дейността им. Финансирането се изразяваше в това, че Окръжният съвет за култура, по-специално Центърът за художествена самодейност, който беше създаден по мое време, 1974-75 г., разполагахме с повече средства. Имаше пари, те се даваха за култура. Тогава и предприятията, и министерството даваха пари за култура. Добри времена бяха.
– Близо 50 години живеете и творите в Благоевград. По какво си приличат днешният Благоевград с този от Вашата младост?
– Благоевград беше едно провинциално градче и по наше време се построиха първите панелни блокове. Днес Благоевград е тотално променен. След демокрацията започна мащабно строителство на жилищни блокове. Има по-малки предприятия, защото по-големите бяха закрити от тази демокрация, дето си я просихме и си я намерихме. Градът е тотално променен, стана много красив.
– Бил сте кметски наместник на родното си село Палатово през периода 2003-2007 г. Защо решихте да се кандидатирате за кметски наместник и какво успяхте да направите за селото?
– Тогава останах без работа и реших да пробвам. Селото беше занемарено, нямаше вода, нямаше читави улици. Беше дупка до дупка. Опитах се в началото първо да осигуря водата. Аз постъпих октомври месец, за коледните празници водата беше спряна. Опитах с „Напоителни системи” да решат проблема, да пуснат водата. Оказа се, че те имат някакъв проблем в Големо село, и аз на собствена воля пуснах водата. Изкарахме тези дни с вода. Тогава хората в селото имаха домашно селско стопанство – овце, крави, кокошки, магарета. И тази вода беше необходима. През целия мандат се стараех селото да придобие сносен вид, да стане добро за живеене. Оправих всички улици, оправи се църквата… Връщам се често в моето родно село. Направих си нова къща и искам да я поддържам. Селото е спокойно, приятно, чист въздух, борова гора. Много зеленина и снабдено с вода. Имам прекрасна овощна градина с близо 40 дръвчета. С това се занимавам през лятото.
– Често пътувате от Благоевград до Самораново, където участвате в мъжката фолклорна група. Разкажете повече за Вашата дейност като самодеец?
– Бях ръководител на мъжката фолклорна група „Китанов и старите мераци“ в Благоевград. Работих в Центъра за стари хора в града. Понастоящем съм част от фолклорната група в село Айдарово, Благоевградско, и фолклорните групи в читалището в село Самораново. През 1976-77 г. обиколих окръга и записах кюстендилските народни фолклорни танци. Заедно с издателска къща, тогава към Центъра за художествена самодейност в София, със Снежана Петрова издадохме две книжки в едно. Това е 11-12-а книжка от 1977 г., където съм описал тези танци заедно със завеждащия етнографската част на Кюстендилски окръг Мария Козничанска. Съвсем случайно ми подсказаха, че във Варна през 2015 г. някой е разчел един от танците ми и го е приложил в този танцов състав, което приятно ме изненада.
– Съпругата Ви е от Благоевград. Как се запознахте с нея и каква е рецептата за щастлив семеен живот?
– Със съпругата ми Илона Баничарска имаме 52-годишен щастлив семеен живот. Тя дълги години работи в „Далекосъобщения” – Благоевград и от там се пенсионира. Запознах се с нея, докато бях студент в Благоевград, а тя учеше в гимназията. Беше много скромно момиче. Щастливи родители сме на двама синове и трима внуци. Рецептата за щастлив семеен живот е разбирателство и взаимопомощ.
– Като дългогодишен библиотекар какво обичате да четете?
– Сега чета предимно българска научна литература. През годините съм чел Балзак, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Достоевски…
– Като говорим за руска класическа литература, какво Ви е мнението за инвазията на Русия в Украйна?
– Много се упражняват върху този конфликт между двете страни. Но аз имам особено мнение и не съм съгласен с онези, които се показват по екраните да говорят това, което им диктуват някои. За мен е по-важно причината за тази война, а не самата война. Причината е това, че украинците си позволиха да избиват руското население в Донбас и Луганск. Затова руснаците предприеха тези действия, само и само да си запазят населението в тези райони. Но друго, по-важно – защо стрелите са насочени срещу Русия, а не към САЩ, които си позволиха да съсипят държави като Ирак, Сирия, Либия, Виетнам, Афганистан… Защо никой не говори за тези събития, а говорят, че руснаците са нападнали украинците?! Крушката си има опашка. Не може само да обвиняваме едната страна, а да си затваряме очите за другата, която е извършила още по-големи престъпления спрямо човечеството.
– Вие сте човек, който цял живот, а и в момента работи и твори в сферата на културата. Не е тайна, че пенсиите в тази сфера са едни от най-ниските. Какво ще посъветвате народните представители в 49-ото народно събрание да направят, за да може българските пенсионери да живеят достойно в родината си?
– Културата винаги се подценява, винаги се подминава. А тя е лицето на една държава, на един народ. И ако нашите политици това не са го разбрали, нека да го разберат. Имаме толкова неща в културата, толкова ценни неща намерихме, тракийските пирамиди, които все още ги откриваме, все още се изненадваме. Трябва парите да се дават за реклама, за да могат да докарат туристите, да видят онова богатство, което имаме в държавата. Никой няма да дойде сам, ако не чуе, че в България има огромно злато. И то най-старото злато, което е намерено сега в света. Не може един министър на културата да връща по 70-80 милиона на държавата, без да ги изразходва или пък не знае как да ги изразходва, когато самата култура е имала огромна нужда от тези пари. Това са и професионалните ансамбли, това са и музеите, това са и разкопките. Това съветвам депутатите – да си намерят добър министър на културата.
Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА
