Възпитаничката на благоевградската Езикова гимназия Милена Попова за трансформацията си от мениджър в художник и мисията за работа с деца с увреждания: Напуснах работата си преуморена, с класически бърнаут и с огромна празнота, периодът на търсене и промяна беше труден

Възпитаничката на Езиковата гимназия в Благоевград Милена Попова наскоро представи изложбата си „Пътуващи платна“ в галерия „Еме“. На арт събитието бяха нейната класна и учителка по литература Лидия Бойкова и учителката по немски Севда Марковска. Любопитното е, че преди да стане художник, Милена Попова е работила дълги години като HR ръководител в големи компании. За себе си казва, че е многолика и често пъти се оказва в противоречиви роли. Майка на син и дъщеря, жена, спътница в живота, дъщеря, приятел, стопанин на котка и куче, пешеходец, велосипедист, шофьор, скиор, творец, мечтател, романтик и поет, когато е необходимо – прагматик и стратег, доброволец, който попада в категорията на социалните предприемачи.  

– Милена, как бихте се представили?

– Казвам се Милена Попова, родена съм в град Самоков, от 26 години живея в София. Живея със семейството си и се радвам на двете ни вече пораснали деца. Със сигурност съм човек, преминал през лична и професионална промяна, и понастоящем – щастлива, когато създавам. Природата, пътуването и уединението са моето спасение и вдъхновение, а любопитството, креативността, идеите и хората, които срещам, са моите двигатели.

– Кога се прояви желанието Ви да рисувате? Кои бяха първите Ви учители?

– Може би желанието ми да рисувам се прояви отново в по-късни години като бунт, отдушник или потребност след продължителна работа в корпоративния свят – време, през което дори сетивата ми за красивото бяха притъпени. Любовта ми към изкуството се зароди още в детските ми години, когато посещавах художествената школа „Захарий Зограф” в гр. Самоков. От там останаха едни от най-хубавите спомени от детството ми. Не си спомням „учене“, а само свобода, забавление, мирис на дърво и бои, и много експерименти с различни материали – точно като игра. Първите ми учители бяха Елена Белстойнева и Пепа Боянова.

– Кои са най-ярките Ви спомени от гимназиалния период в Благоевград?

– О, те са толкова много и не избледняват! Може би в момента най-ярко излиза споменът за силната връзка със съучениците ми – бяхме общност, приятели, деца, които си помагат, попаднали за първи път в непознат град и учещи се да живеят сами. Запазихме прекрасни приятелства и до днес. Имам ярки спомени от много от учителите, някои забавни случки и със сигурност спомена за жизнеността на самия град.

– Кои бяха Вашите любими преподаватели в Езиковата гимназия?

– Много обичах литературата и нашата класна г-жа Лидия Бойкова, която за нас не беше само учител, но имаше човешко, топло отношение. Тя ни подкрепяше, съветваше, милееше за нас. Госпожа Севда Марковска пък с нейния начин на преподаване по немски език и с произношението си е причината, противно на общоприетото, да харесвам звученето на немския език и до днес. Щастлива съм, че имах повод да срещна и двете си обичани учителки на изложбата, която представих в Благоевград.

– Какво сте завършили след гимназията?

– Завърших „Икономика и организация на труда“ и „Международни икономически отношения“ с немски език в УНСС.

– Какво сте работили?

– Работих в компании от автомобилния, фармацевтичния и ИТ сектори като специалист и мениджър човешки ресурси. В последната компания, която беше немска и разработваше B2B софтуер, работих в продължение на осем години като мениджър човешки ресурси. Бях привързана към работата си и хората, с които работех, харесваше ми. Наред с рутинните дейности дори имаше място за свобода и креативност, случвало се е да работя по много интересни и увличащи проекти.

– Как стана преходът Ви от HR в корпоративни компании към света на изкуството?

– Тази професия може да бъде и доста натоварваща заради ежедневното, интензивно общуване с огромен брой хора и не само с тях, но и с техните проблеми в организацията. Напуснах работата си преуморена, с класически бърнаут и с огромна празнота, която се откри пред мен. Последвалият период на търсене и промяна беше един от най-трудните. Постепенно започнах да мисля как да продължа, как да съчетая това, което харесвам, с това, което ми бе дал опитът в компаниите, и така стигнах до двете основни начинания в живота ми понастоящем – моето творчество и работата ми с деца и младежи със специални потребности. През 2018 г. основах малка организация в обществена полза – за подкрепа на деца и младежи със специални потребности, деца със заболявания или талантливи деца чрез включването им в творчески дейности, занимания по изкуства, арт фестивали, детски конкурси.

– Кой или какво събитие „отключи“ творческия Ви потенциал?

– Преди около пет години попаднах в едно напълно необяснимо и непознато за мен състояние – копнеж, потребност да рисувам, без да мога да противостоя. В началото не беше лесно, все още не се осмелявах да рисувам, гравитирах около рисуването с различни творчески хобита и ми беше необходимо време, опити и експерименти, докато открия живописта с маслени бои. Имах шанса да се включа и в майсторски класове по живопис при двама художници, чието творчество ме вдъхновява. Работата ми с децата също допринесе, защото ме подтикваше непрекъснато да търся и откривам нови изразни средства, най-често в заниманията ни по приложни изкуства – рисуване върху стъкло, текстил, керамика и др. Може би „отключването“ е било резултат и от пътя, който съм имала в живота си, от житейската ситуация, в която бях в този момент, от търсенето и срещите с вдъхновението.

– Какво Ви вдъхновява да вземете четката?

– Състоянието ми на покой, когато съм сред природата и свързването ми с нея. Морската шир – невероятна свобода, сила, безбрежие, спокойствие, мистерия, копнеж. Както и това, което преживявам – то винаги е катализатор. Понякога ме провокира и липсата. Рисувам това, което не ми достига – свободата, безбрежната шир – пътувам чрез картините.

– Имате ли периоди в артистичната Ви кариера?

– По-скоро имам сезони. Рисувам по-монохромно, в по-приглушени тонове през есента и зимата, а през лятото картините ми оживяват, огнени и ярки.

– Рисуването е Ваше призвание, а може ли да е източник на доходи?

– Да, напълно възможно е, но са нужни време, много работа, дисциплина и целенасоченост. Звучи донякъде несъвместимо с творческата професия на художника, но е необходимо.

– Какви изложби имате? Къде могат да се видят Ваши картини?

– През 2020 г. бе първата ми самостоятелна изложба в Академия „Никола Тесла“, гр. София, по време на която представих и стихосбирката си „Мое лято“. През 2021 г. имах виртуална международна изложба след участие в конкурс и покана от платформата Artshowinternational. Последваха изложби в Галерия 900, гр. София, Общинска галерия „Джамията” в гр. Дупница, както и участие в няколко колективни изложби с групата „Любов на стативи“ в София, в Регионален исторически музей – Благоевград, галерия „Савов“, гр. Пловдив, и Регионален исторически музей – гр. Русе. Картините ми могат да се видят във Facebook страницата ми Milena Popova Artist, както и на живо в ателието в София. Последната ми изложба „Пътуващи платна“ бе открита в галерия „Еме“ в Благоевград и ще може да бъде видяна до 30 август.

– Как премина представянето Ви пред благоевградска аудитория?

– Преди години не бих предположила, че ще съм отново тук, но в толкова различно амплоа. „Пътуващи платна“ за мен беше различна и заредена емоционално изложба, което дължа на подкрепата и срещите с приятели, съученици и учители, както и на всеки един от гостите и техните отзиви за творбите. Изключително интересни за мен бяха и срещите и разговорите с художниците от Благоевград. Беше наистина зареждащо събитие! Благодаря на Еми Канайкова за поканата и възможността да представя творчеството си в нейната галерия.

– Комбинацията художник и поет не е често срещана. Откога пишете стихове?

– Стиховете се появиха неочаквано преди няколко години, провокирани от преживяванията ми, и също толкова неочаквано си отидоха. Били са просто израз в точния момент, в който са ми били необходими, нямам представа дали някога ще се появят отново.

– Разкажете за Вашата работа с деца?

– Непрекъснато работя с деца, показвам им какво мога и им го предавам. Любопитстваме, опитваме, учим се, откриваме. Невероятно е! Моята работа е да ги окуража, запаля и да им покажа. Всички тези творчески класове, работилници, конкурси, изложби съм инициирала и провеждам, защото за мен са мисия и защото работата с тях ми носи голямо удовлетворение и радост. Преди две години открих кауза, която буквално ме завладя – работата с младежите от Центъра за защитена заетост „Градина Вдъхновение“, в който младежи със специални потребности и различна степен на увреждания работят като градинари, садят и отглеждат зеленчуци. Преди година започнахме да изучаваме процеса и да изработваме керамика, а сега ни предстоят работилници по тъкачество и килимарство.

– Как в днешните времена на отчуждение и агресия може да обърнете погледа на детето към духовните хоризонти и изкуството?

– Чрез общуване и разговори, и може би като открехнем вратата пред любопитството им. Преди изкуството са общуването и ценностите, а след това всяка област може да бъде изкуство.

– Има ли какво да научите от децата?

– Децата са чисти, те са най-добрите учители, все още необременени от света на възрастните и порядките в обществото. Понякога най-малките деца с едно изречение отговарят на въпроси, които възрастните си задаваме с години. Момичетата и момчетата в центъра за защитена заетост пък ме научиха на повече смях, на благодарност, на нормални човешки отношения, били те с радост или с гняв, но чисти – такива, каквито са.

– За какво мечтаете?

– За какво мечтая? Мечтите са променливи. Може би за повече време сред природа и уединение. Иска ми се да се радвам на добро здраве, добри отношения и мир в душата ми. Оттам нататък всичко е такова, каквото трябва да бъде, и се постига и живее с повече лекота.

БЕТИНА АПОСТОЛОВА