– Искаш ли айрян?
– Какво е това?
– Разредено кисело мляко.
– МОЛЯ?!
Този разговор беше една от първите ми срещи с България. Добре дошло, малко рускинче, ела да ти покажем какво е сирене, разредено кисело мляко и супа от черва. Извинете – шкембе чорба!
Бях на осем, когато родителите ми решиха да се преместят в България. Причините са много, но има една, която е най-важна – търсили са свободата. През 1997 година в Украйна свобода няма, не и на практика. Всеки има възможността да работи, но не всеки има щастието да изкарва пари, достатъчни поне за прехраната. Родителите ми отиват там, където е по-свободно. Поне тогава. И поне за тях. Знаели ли са, че това е държава, толкова наранена от решението на Тримата големи по време на Ялтенската конференция Югоизточната част на Европа да попадне в лапите на СССР? Знаели ли са, че всяко ново запознанство в продължение на всички тези години ще започва с „Хей, а ние учихме руски в училище, но аз нищо не знам”? Знаели ли са какво е боза и че думата, значеща потник на руски, в България носи свещеното значение на „мама” – „майка”? Предстояло им е да научат.
Когато пристигнахме в България, ние не знаехме нито дума български. Кълна се – нито думичка. Спомням си как с мама ходихме до магазина и тъй като не можехме да кажем „хляб” или „мляко”, ги сочехме с пръст и се смеехме. Беше ни неловко, че сме такива невежи. Тогава проговорихме – „хлябът” стана по руски „хлеб”, а „млякото” – родното ни „молоко”. Магазинерките се усмихваха и ни поправяха, а ние се учехме.
Никога няма да забравя първия си учебен ден в българското и любимо 7 СОУ „Кузман Шапкарев” в Благоевград. Учителката беше написала числата от 0 до 10 на дъската и вероятно искаше да ги преговорим. Първо изпитах ужас. В Украйна за една година се учихме да смятаме, събираме и изваждаме до 1000, а за домашно през лятната ваканция ни бяха дали таблицата за умножение, която бях научила прилежно, и изведнъж мен ме карат да назова числото 0. Честно да си призная, си казах наум: „Тези тук са абсолютни идиоти”, и вдигнах ръка.
– Кое е числото, Настя? – попита стреснато госпожата, която прекрасно знаеше, че аз не мога да обеля и дума на „език свещен на моите деди”.
– Ноль – каза смело Настя и победоносно огледа „идиотите”, които след моето признание изглеждаха още по-шокирани.
– Правилно. Само че на български се казва „нула”.
Анастасия Карнаух, една украинка, която е избягала в България.
Анастасия Карнаух-Теодосиева и Росен Теодосиев заменят България с островен живот на Корфу, след като посрещат там един Великден.
Познавам Анастасия от толкова много години, че вече не мога да си спомня кога сме се запознали. Настя винаги е била авантюристка. С Росен, нейния съпруг, са заедно от десет години, като са женени от осем. Двамата са като огън и въздух. И както въздухът разпалва огъня и двата елемента живеят в синхрон, така се случва с Настя и Росен, пише Зорница Аспарухова в divamagazine.bg.
Правили са две сватби и имат очарователно куче Айбо. Делят всичко, включително и работата си. Пътуват много, имат общ бизнес в онлайн магазина им „Читател“, който вече има свой физически магазин на остров Корфу. Ако минете през едно от най-близките села до Керкира – Гувия, ще ги срещнете.
Влюбени в островния живот
Когато питам каква е историята на тяхното местене към Корфу, Росен простичко ми казва: „Преместването в Корфу беше като всяко едно преместване, търсехме квартира – намерихме. Сглобихме няколко палета багаж и ги пренесохме“.
Настя обаче е по-емоционална и обстоятелствена: „Дойдохме тук преди година, за да преживеем Великден. Именно „преживеем“, защото на Корфу има едно от най-впечатляващите чествания на празника и островът се пълни и с гърци, и с чужденци. На Велика събота керкирейците (местните жители) изхвърлят през прозорците глинени червени делви, пълни с вода. Вярват, че така прогонват злото и привличат благополучие за годината. Шумът от счупените делви е просто оглушителен и всичко е много весело и шарено. Казват, че когато хвърлиш делвата и си пожелаеш нещо, то непременно ще се сбъдне. Точно минути преди да започне веселието ние си купувахме кафе и собственикът на заведението раздаде на всички малки делвички, за да се включим в „чупенето“. Спомням си как уточни: „Ако искате да си запазите за спомен, ще ви дам други, но тези непременно трябва да ги счупите!“. Счупихме ги и си пожелах да дойда да живея на Корфу. Бяхме прекарали 12 часа на острова, нищо не бях видяла от него, нямам идея защо си го пожелах. Силно вярвам, че тази великденска традиция е причината да сме тук сега“.
Росен обяснява: „Не сме търсили място, където да се преместим. Преди две години бяхме на круиз и обиколихме осем гръцки острова. Влюбихме се в островния живот. И оттогава на шега си повтаряме, че островният живот трябва да бъде наш. Няколко месеца по-късно посетихме Корфу. Беше любов от пръв поглед – просто го решихме. След това направихме план да обиколим целия остров, за да сме сигурни в какво се забъркваме. Прекарахме 14 дена в разглеждане и обиколки и окончателно се убедихме, че тук страшно много ни харесва. Просто се оказа нашето място“.
А Настя допълва: „Нека започнем с това, че на Корфу лятото е между 6 и 8 месеца. Неофициално, разбира се. Официално сезоните са четири, но морето е толкова топло, а слънцето толкова меко, че всички ходят на плаж през октомври и ноември. В София безкрайно много ми липсва слънцето и тук успях набързо да си го наваксам. На второ място, тук е много красиво. Островът е голяма планина, заобиколена от Йонийско море. По груби сметки плажовете са между 130-150, в зависимост от това дали в тази бройка включваме и малки заливи, бухти и кътчета с плажни зони, някои от които не могат да се стигнат по суша, а само с лодка по море. Храната тук е по-вкусна, цените също ни изненадаха приятно. Но може би основната причина е липсата на агресия. На острова има почти нулева престъпност. Вратите не се заключват, прозорците не се затварят. За Росен беше малко стряскащо, но аз някак веднага се влях в този поток на доверие. Прекарах сама на острова повече от 3 месеца, живеем на първия етаж и всяка нощ спя на отворена тераса. На практика човек може да влезе в стаята ни без никакви усилия, но не ме беше страх. Тук хората са по-меки, усмихват ти се без повод, поздравяват те, разпитват как си, предлагат услуги. Истината е, че агресията, напрежението и негативизмът в София ни дойдоха в повече последните години. Справяхме се, доколкото можем, но на практика се уловихме, че постоянно заделяме пари, за да може на всеки месец-два поне седмица да прекараме в чужбина и да си починем. Един ден предложих да прекараме малко повече от 10 дена в чужбина. Росен се съгласи и ето къде сме днес“.
„Има магия в това да живееш на остров“, казва Росен. А Настя допълва: „Тихо е. После изведнъж се пълни с туристи и става адски шумно. След това свикваш. Аз се изненадах, че не ми е скучно. Над 50% от живота ни минава онлайн. Уча, работя по магазин „Читател“ и два други проекта, гледам филми, театрални постановки, чета книги. Всичко онлайн и животът на острова по никакъв начин не промени навиците ми. Само че тук за 10-15 минути може да се озовем на магически красиво завойче с кафене и гледка към морето. Поръчваме кафе, носят ни безплатно вода и десерт и може просто да стоим и да гледаме света. Често ни се случва да пием кафе и да мълчим. Без безкрайното цъкане на телефона, без излишно напрежение. Островът ми показа, че животът е много просто нещо и в него имаш право да си щастлив. Имаш право да дремнеш през деня, ако е прекалено топло или си уморен. Имаш право да не работиш в неделя, да хапваш вкусни неща, да ходиш на плаж повече от 14 дни и да имаш време да чуваш мислите си. Животът тук е едновременно по-бърз и по-бавен, но много ми харесва как ми повлия срещата с острова. Харесвам и себе си тук. Понякога казвам, че той ни повика, а ние имахме смелостта да го чуем. Както знаеш, не може да стигнеш остров Корфу по суша, няма мост. Пътуването задължително включва ферибот. И винаги, когато в пълен комплект се качим на ферибота – аз, Росен, кучето ни Айбо, и той потегли, имам пеперуди в стомаха. Нямам обяснение защо. Просто отвътре усещам едно трепетно вълнение, че се прибираме „у дома“.
С какво трябва да свикнеш
„Най-страшни мигове нямахме, беше ни трудно да свикнем с островния живот. Нищо не е отворено в неделя, в събота се работи половин ден. Административните служби като поща, полиция, дори банката работят от 8 до 13 часа. Но в някои дни са от 14 до 17, трябва да провериш в кой и кога.
В битов план бях ошашкана от огромното количество котлен камък във водата. Ние имаме кристално чиста вода в България и изведнъж се озовах на място, на което дори прозорците се мият с минерална. Тя пък се предлага в стекове по 1,5 л за по 1 евро, евтино, но тежко да я пренасяш постоянно насам-натам. Островът е сложен без кола, не мога да кажа, че градският му транспорт е супер. Отне време да свикнем и с това, че отвсякъде изскачат зайци, невестулки, котки, таралежи, гущери, плъхове. За насекомите няма да започвам. Имаме късмет и в района, където живеем сега, не е толкова пълно с комари, но в някои части на острова летят на рояци ден и нощ. Лично на мен много ми допадна сиестата, която тук е много плаваща – официално е между 15 и 17 часа, но неофициално почивка се взима между 13 и 17 часа. След това се работи поне до 23 вечерта. Нормално е. И това малко трудно се вписва в българското работно време, с което продължавах да се съобразявам, защото половината ми задачи са в България.
Уча гръцки език вече една година, мога да проведа базов разговор в магазина, разбирам много, но този език е друга вселена и понякога е напрягащо колко много продължавам да не разбирам. За щастие почти всички в Корфу говорят английски. Има чужденци, които живеят на острова по 15-20 години и не говорят гръцки. Дори не се опитват. Аз го намирам за грешка и вярвам, че ако избереш да живееш в една държава, трябва да положиш усилие да научиш езика й. Ето, с българския език се справих, значи и с гръцкия ще успея”.
От Украйна в България и Корфу
Настя е родом от Украйна, но пристига в България още като дете. И има завиден опит в преместванията. „Когато бях на девет, с родителите ми се преместихме от Украйна в България. Прекарах 6 години в Благоевград, после 6 в Пловдив, а вече 18 – в София. Веднъж реших да пресметна колко са квартирите, в които съм живяла преди с Росен да купим наше жилище, оказаха се над 20. Истината е, че това постоянно преместване е ужасно уморително. Най-вече защото основната част от багажа ни са книгите и те са много неудобни и тежки за носене по стълбите. От друга страна – аз не изпитвам стрес от това да попадна в нов квартал и да се ориентирам наново – откъде да купувам зеленчуци, къде има обущар. Отнема около 3 месеца да се почувствам комфортно на новото място. Преместването в Гърция, разбира се, е в пъти по-сложно. По наши сметки имаме нужда от още около година и половина, за да се ориентираме напълно на острова, да научим езика, да знаем къде и към кого да се обърнем в различна ситуация“.
Разделени от осем часа с кола
И все пак и животът, и работата на двамата са все още разделени от 650 километра, колкото е между България и Корфу. Настя казва: „Това са около 8 часа с кола. Има места в България, до които пътуваме по-дълго. Много сме близо и със сигурност известно време ще живеем и тук, и там. После ще решим къде се чувстваме по-добре. Сигурно ще ми липсва софийският ритъм, но за момента се чувствам добре. А освен това от разстояние много по-ясно се вижда как ритъмът и шумът често са прикритие за липса на талант и добре свършена работа. Истината е, че си почивам от пози, изкуствени хора, мигли, нокти и претенции. Три месеца ходя напред-назад с два чифта сандали и няколко рокли и се чувствам истински свободна. И преди знаех, че животът е прекалено кратък, за да го изпълваме с претенции, но сега го изживях на практика“.
Двамата са разделени доста често заради логистиката между България и Гърция. „За 10 години съвместен живот никога не сме се разделяли повече от седмица. В момента сме в две различни държави повече от месец, което прави цялото преживяване доста трудно“, признава Росен.
Настя казва: „Просто нямаше как да реализираме идеята си, без да се окажем „тук и там“ и разделени. Имахме план да е за много кратко, но, уви, на практика аз прекарах почти 3 месеца сама в Гърция, а Росен, вместо да идва всяка седмица, дойде два пъти за няколко дни. Как се справяхме? Като се чувахме по 23 пъти на ден по телефона. Можех да му звънна в 1 и половина сутринта, за да разкажа, че току-що преживях трилър, защото някой мърдаше стола и дишаше шумно на терасата, а аз смело отидох да видя кой е. И се оказа астматичната котка, която живее в двора. Или да пусна камерата с: „Виж, виж, виж този ОГРОМЕН скакалец, добре де, на камерата не си личи, но на живо е ОГРОМЕН!“. Истината е, че се мъчех всеки ден да измисля нещо весело, което да му разкажа, невинаги се получаваше, но продължавах да търся истории, с които да му покажа, че всичко ми е наред, не ме мисли, действаме“.
Номади? Не, просто смели хора
Обичам да казвам на Настя, че е номад по душа, а очевидно такъв е и Росен, макар да не дава вид. „Мисля, че просто сме много смели – отвръща ми тя. – Често казвам „и безотговорни“, но това изобщо не е вярно. Подхождаме адски отговорно към всеки завой в бизнеса ни. Не просто проучваме потенциала на тази идея, но ходим на консултации с хора, които по-добре познават материята – предприемачи, адвокати, финансови съветници. Работим с документи, стока, наем на имоти и това няма как да се случи безотговорно. Но сме смели. Често казвам, че ходим по ръба и от време на време падаме в бездната. Хубавото е, че винаги сме заедно и се дърпаме обратно. Не знам какви хора щяхме да бъдем, ако не се бяхме срещнали. Знам, че за тези години изградихме и бизнеса, и себе си, и се допълваме по специфичен начин“.
А онова, което ги движи напред, го обяснява най-добре Росен: „Двигател на нашия живот и нашите решения е любовта един към друг. Винаги сме заедно в решенията и стремежа за тяхното осъществяване. Много сме сериозни, когато решим да правим нещо. Подкрепяме се взаимно и за нас е много важно да се движим както физически, така и ментално“.
