В ИМЕТО НА ДЕЦАТА! Еблематичният преподавател в благоевградското ІІІ ОУ В. Алексов: Най-важно за учителската професия е сърцето

Повече от 30 години при всяко влизане в класната стая си поставях ръката на сърцето, а децата, станали прави, ми отговаряха по същия начин

Владимир Алексов е един от най-обичаните и уважавани учители, оставили ярка следа в сърцата на хилядите свои възпитаници. В продължение на 34 години преподава география в благоевградското ІІІ ОУ „Димитър Талев”, където прекарва общо 42 години от живота си и определя за свой втори дом.

С края на учебната 2020/2021 г. се пенсионира, а колегите му организираха бенефисен футболен мач, изпълнен с много емоции.

„Днес сред нас има един победител, който е спечелил много битки и е успял да докаже своя професионализъм, своята човечност. Нашият колега Владимир Алексов е направил толкова много за училището, че мога един час да говоря за него, но ще се огранича и само ще кажа, че това е човекът, който е получил обичта на всичките си ученици през цялото време на своето пребиваване в училището“, каза тогава директорът на ІІІ ОУ Михаил Спасов. Той подчерта, че независимо по какъв повод, Алексов е винаги добре дошъл в училището и в знак на признателност и заслуги му връчи специален плакет. Без специална подготовка, а просто искрено и спонтанно, всички в залата станаха на крака и дълго аплодираха обичания и уважаван учител.

Тази година г-н Алексов бе отличен с приз „Заслужил учител” в Десетото издание на конкурса на вестник „ Струма” „Любим учител”. Разговаряме с него за учителската професия като мисия и призвание и какви качества са необходими. През призмата на забележителната си кариера емблематичният педагог направи „дисекция” на образователната система, коментира реформите, като засегна и темата за мандатността на директорите, и не последно място отправи съвети към младите си колеги. 

• Г-н Алексов, наистина ли в ІІІ ОУ сте посрещнали своя 4000-ен ученик?
• /Усмихва се/ Оо, предполагах, че ще коментираме нещо подобно, затова си направих една справка. Преди години основно образование се завършваше и след 7, и след 8 клас, плюс това паралелките бяха с по 30 ученици, така че учениците ми са повече. Или както често се шегувам, съм изчул деца, колкото са жителите на Банско – тоест към 7000-8000. Не мога да кажа дали са доста, но със сигурност са достатъчно. За 34 години съм извел 33 випуска, като преди това 8 години учех в ІІІ ОУ. В този смисъл целият ми съзнателен живот е свързан с ІІІ ОУ „Димитър Талев”. За мен това училище е всичко – и дом, и работа, и всичко е пречупено през призмата на Трето основно училище.
• Не само аз се впечатлявам от начина, по който Вашите ученици, дори и такива, завършили преди доста години, Ви срещат по улицата, поздравяват Ви, с обич и уважение свеждат глава пред Вас. Има ли рецепта как се става любим учител?
• Ако някой може да изготви такава рецепта, може би ще бъде най-великият човек. Да не забравяме, че всяко едно дете е един свят и не може да наложиш една рецепта, шаблон, по който да ги учиш и възпитаваш всички. Така че универсална рецепта няма, но мога да посоча на какви цености се опираме, за да има резултати. Най-важното, което споделих и на церемонията по награждаването и искам да благодаря на вестник „Струма” за признанието, е човек да има сърце на учител. Това често се използва като клише, но аз влагам друго съдържание. За да искаш да си добър учител, трябва, заставайки пред училището, да си отворил сърцето си с желанието, нагласата, че влизаш при децата, за да ги учиш. И пред вратата на класната стая не да се двоумиш и да казваш: „Леле, в този клас ли ще бъда?”, а да си кажеш: „Да, в този клас ще бъда!”. Това е сърцето на учителя. Сърце, което е настроено да прости, да забрави, дори и да има някакви негативни моменти, дори детето да е сбъркало някъде. Другата ценност е да бъдеш много честен. Децата са индикатор и техните души са като струни на китари по отношение на честност и справедливост. Много често, влючително и с колеги, сме коментирали защо децата си казват всичко. Има ситуции, в които те предпочитат да споделят не с родителите си, а с учителя си. Та отговорът на този въпрос е много прост. Защото ние сме изградили и заслужили доверието на децата. Ще ви дам един пример. Колкото и странно да изглежда отстрани, повече от 30 години при всяко влизане в класната стая си поставях ръката тук – при сърцето, а децата, станали прави, ми отговаряха по същия начин. И тук не говорим за някакво позьорство, театралничене. Просто аз поздравям децата и те мен. Самият жест е идикатор и говори, че мостът на доверието помежду ни е изграден и оттук нататък вече мога да ги уча, възпитавам. Но за да се случи това, пак казвам, трябва да има доверие и честност.
• Добре, но не се ли получава своеобразен парадокс? Вие сте строг, взискателен учител /говоря в сегашно време, защото бивш учител няма/, пишете двойки, а в същото време намирате път към сърцето на всяко дете и те Ви боготворят? Как се получава тази симбиоза?
• Особено през последните години ми беше много по-лесно да съм учител, защото съм учил и голяма част от родителите на сегашните ученици. Те знаят, че за да напиша двойка или да се оплача от някое дете, значи е станало нещо страшно. Намирам други начини, чрез които детето да научи, включително и да си поправи оценката, но не наказанието е решение на проблема. Настоящият ни разговор всъщност е адресиран и към някои от колегите, които съм сигурен, че ще прочетат интервюто. Затова бих искал да ги посъветвам много рядко да поставят слаба оценка. Една двойка създава проблеми както между ученика и учителя, така и в семейството. Затова според мен ние, учителите, може да се нагърбим с разрешането на този проблем помежду си. От друга страна обаче, колегите не бива да поставят незаслужени отлични оценки и да добруват с децата. Трябва да намерят верния начин, пътя, защото децата са изключително умни и при най-малкия фалш учителят автоматично ще се срине в погледа им. И да, репутация се гради с честност, но и по друг начин – с много знания. Не е нормално един учител просто да влезе да си предаде материала…
• … да си изпее урока, образно казано.
• Да, да си изпее урока и да си излезе. В днешно време децата са изключително информирани и учителят трябва да има знания, да е ерудиран, така че когато започва да комуникира по дадената тема, децата да го гледат и да са сигурни, че ще им каже, ще ги научи на много нови неща. И те да вярват, че това е така!
• И да не се дават оценки даром…
• Не, това никога не съм го правил. Даром бих дал всичко, но незаслужена оценка през дългатата при практика не съм писал.

– Сещам се как на един футболен мач, с който традиционно в ІІІ ОУ приключва календарната година, един родител застана пред микрофона и обяви, че винаги ще помни Вашите уроци и как е изписвал цели тетрадки по география за полезните изкопаеми.

– Това е една малко „дядо-Либеновска метода”, която аз прилагам. Винаги има момент, когато детето не иска да учи. Всевъзможни са вариантите да бъде провокирано, просто търсиш пътя за решаването на този проблем. Вместо да пиша двойка, прилагам по-нестандартен подход, например да се препише три пъти урокът или да направи три карти на дадената тема. Идеята ми е била ученикът да се чувства един вид като наказан, но в същото време, включвайки визулната памет, която е много силна, да научи, да запомни нещо.

– Интересно ми е имало ли е случай да ударите ученик, разбира се, когато системата позволяваше – тоест по старите правила и в старото време?

– Позволявал съм си дори и в новото време да вдигна ръка на ученик. Ще разкажа случая едно към едно. Минавайки по кордора за учителската стая, видях, че две момчета се бият. Едното започна да удря много силно другото. В същото време момиче се опитваше да ги разтърве, а по-буйният ученик така лошо ритна момичето, че тя падна на земята. Тогава се намесих, попитах го какво прави, а той отново замахна. Видях, че думите са безсилни и…

… и го шамаросахте

• Да, шамаросах го. Всъщност по-буйното момче ми е роднина, учил съм и майка му, и баща му. В този момент действах инстинктивно, защото не знаех следващият ритник къде ще попадне и какво могат да причинят тези удари. След това помолих всички да си влязат по стаите и казах на ученика, че може да отиде, да си извади медицинско и ако иска, да ме съди, но това ще мине през майка му и баща му. Чест им прави на тези родители, че в края на последния час дойдоха. Бащата каза: „Господине, много Ви благодаря, отдавна трябваше някой сигурно и така да постъпи, защото той вече от дума не разбираше”. Това съм го преживявал цяла седмица, но ако не бях постъпил така, последиците можеше да бъдат много страшни.

• А какво стана с ученика?
• Приятели сме. Всеки път, като се видим, ми благодари, а аз отвръщам: Мислиш ли какво ми беше и как преживях всичко това?  
• Г-н Алексов, казвате, че за учителството се изисква сърце и много знания. В този ред на мисли, какво Ви даде професията и какво Ви взе?
• Професията ми даде възможност да уча прекрасни деца, а ние имаме много такива. В последно време за съжаление се говори колко децата са станали непослушни, лоши… Това не е така, защото когато човек смята, че е призван да бъде учител, трябва да се раздаде и чисто и просто да приложи „максимата”, за която споменах: един свят – едно дете.
• Да, но децата не са същите като преди 20-30 години…
• Разбира се, че не и няма как да са. Разлика винаги ще има, всичко е рожба на обществото. Промени се обществото, променят се и децата. Но ние не бива да забравяме, че трябва да вървим паралелно с тези темпове на промяната, за да отговорим на потребностите на децата, и независимо от разликата в годините, да бъдем техни съвременници. Ето, аз съм откровен човек и ще кажа съвсем честно, че когато настъпи пандемията, имах проблеми да преподавам онлайн. Благодарение на моята съпруга и на сина ми влязох много бързо в крак с нещата. Така че разлика винаги ще има, но не трябва да се превръща в ножица. А по отношение на това какво ми е взела професията, не мога да кажа, да преценя.
• Може би личното време?
• О, това да. Един човек не е учител само в работното си време. И тъй като дотук акцентираме основно на учителя по география, ще споделя, че всъщност само една година не съм осъществявал класно ръководство, а иначе на над 30 парелелки съм бил класен ръководител. Това е страшна отговорност и голяма част от учителската професия. Да не забравяме, че освен да учим децата ние трябва и да ги възпитаваме, а това става чрез личния пример, собственото поведение и знанията. Необходим е и опит и много добра подготовка. Преди да вляза в класната стая, аз съм се подготвял поотделно за всеки ден, час, за всеки клас и не ме е срам да го кажа, защото според мен така е правилно. И когато съм свършвал училище, ако е имало някакви проблеми, допълнителни неща, то аз ги пренасях вкъщи.
• Вашата съпруга г-жа Алексова също е утвърден, уважаван педагог. Това, че споделяте една и съща професия, а и предметна област, спомага ли за по-добрите семейни взаимоотношение, или напротив?
• Ще призная, че единственото нещо, за което сме се карали вкъщи, е училището. Случвало се е да спорим за някоя фактология например, или пък за ситуция с ученик. Няма безгрешни хора, а да имаш до себе си човек, и то със същата специалност, е голям коректив и плюс на учителското семейство. Просто това, че половинката ти е „навътре в нещата”, много добре знае за какво става въпрос, спомага за разрешаването на редица проблеми.
• Споделихте, че учителката професия е призвание, а Вие лично как открихте своето призвание?
• Преди да стана учител, с колеги писахме енциклопедията „Пирински край”. Между другото, този опит по отношение на географията на нашия край страшно много ми помогна в учиелската работа. Ползвах информацията като примери, аргументи, това ми даде и възможност да се стремя да формирам екологична култура при контакта дете-география-местен край… Когато свършихме енциколопедията, можех да започна работа в общината, в отдел „Образование”, но тогава се освободи и щат за учител в ІІІ ОУ и аз кандидатствах. Още първата година усетих, че това е моето място. Така станах учител и не съжалявам. Напротив, много се радвам, че съм имал възможност толкова години да уча децата.
• А откъде идва любовта Ви към географията?
• Винаги, още от малък, обичам и съм сред природата. Завърших Геолого-географския факултет на Софийския университет, като през цялото време на следването бяхме на терен. Това ми даде възможност да прилагам наученото на теория, на практика. Географията е велика наука. За мен всичко е география. Ще споделя и още нещо, свързано с любовта към географията, природата, учениците. Когато искам да постигна нещо допълнително, да сплотя децата като клас, организирам екскурзии. Последният випуск, който изведох, си бяха направили труда да си водят статистика и изчислиха, че за три години съм направил 16 екскурзии с тях, включително и в чужбина. Първо започваме с опознаване на нашия край, след това разширяваме ареала с емблематични места в България и после зад граница. В този ред на мисли бих препоръчал на всички колеги да намират начин, а не да се плашат, че децата няма да бъдат послушни. Всичко е въпрос на организация и най-важното е детето да усети ползата от това нещо, да обогати знанията си. Между другото, екскурзиите имат и много голям възпитателен ефект, защото там се социализираме не само в обстановката на училището, а вече и в атмосферата на по-реалният живот.
• Г-н Алексов, със сигурност можете да напишете цяла книга със случки и истории от Вашата забележителна педагогическа кариера, но все пак ще споделите ли и други, които са се „загнездили” в съзнанието Ви?
• О, имал съм прадоксални случаи, включително съм се разболявал. Веднъж ме приеха в болницата, но преди това бях обещал на децата, че ще ги водя на екскурзия до Добърско. Там има прекрасна екопътека и чудесни места. Бях организирал всичко, което между другото е много тромаво като процедура и много мога да говоря като негативи за образованието и защото не се случават нещата.
• О, ще говорим и за това, но какво стана с екскурзията?
• На практика бях в болницата и при визитацията, беше в петък, казах на лекаря, че на следващия ден, събота, напускам, защото съм обещал на децата, а щом съм обещал, значи тръгвам. Случи се така, че лекарят също дойде с нас и стана още по-интересно, а екскурзията беше прекрасна. Мисълта ми е, че когато нещо си обещал, заявил на детето, то трябва да го направиш с цената на всичко.
• Това пак е пример в подкрепа на Вашето разбиране, убеждение за честността и доверието.
• Щом си дал дума, трябва да я изпълниш, защото по този начин възпитаваш децата и когато те самите поемат нещо като отговорност, трябва да го свършат. А ученето също си е вид отговорност.

А иначе случаите наистина са много. Ако говорим за екскурзии, се сещам за история с весела окраска. Идвайки насам, срещнах бащата на ученика, който бе „главен герой”, и може би затова си припомних този момент. Значи при извеждането на един седми клас отидохме в Дубровник. Спяхме в град Будва, като в програмата бяха включени посещения на туристически обекти и плаж. Бяхме много весела група, имаше и родители, и навсякъде около нас създавахме настроение. Така „акостирахме” на морския бряг, където имаше много атракциони. Един от тях бе децата да се возят на нещо като гумен диван, дърпан от скутер. Двама ученици – единият млад левент, висок над 1.80 мерта, 100 кг, се качиха, но впоследствие видяхме, че се случва нещо. Оказа се, че на въпросния младеж са хвръкнали гащите. Те си направиха тура из морето, а на слизане управляващият лодката взе да ръкомаха и да обяснява, че не трябва да се правят снимки, тъй като един от пасажерите е без гащи. Въпросният ученик обаче се изправи и каза: „Какво гледате, вижте едно хубаво момче – българче”.

Разбира се, наред с веселите моменти се помнят и сериозните. В моята работа съм номиниран за всички видове награди. Получил съм „Неофит Рилски”, бил съм част от националната комисия за олимпиадите по география, а най-много съм се гордял, когато съм извеждал до национално ниво дете по география. И тук мога да цитирам името на Мартин Манов, който бе част и от националния отбор по география. Винаги съм се стремял да издигам географията на определен пиедестал, да прокирам интереса на децата и преди години на олимпиадата се явяваха над 80% от учениците. Изобщо пред ІІІ ОУ наставаше истинско стълпотворение.

• Не мога да не Ви попитам и за непрекъснатите т.нар. реформи в българското образование, още повече че през призмата на 34-годишния си опит Вие може да направите цялостна обективна „дисекция” на системата.
• Първо, трябва исторически да разделим системата на образованието до 90-те години и след това. И като ме питате в кой период е било по-лесно, ще отговоря: в предишния. По отношение на толкова говорените промени в образованието ще споделя, че голямият ми син е учител във Великобритания. Всички ценности, стойностни неща, които ние се опитваме да премахнем от нашето образование, и то благодарение на невежи хора – политици, там се въвеждат, афишират и всъщност са здраво стъпили именно на отхвърляното, отричаното в нашата система.

Що се отнася до негативите в образованието, ще дам и друг пример. Когато бях синдикалист към СБУ, какво ли не направихме за прословутата мандатност на директорите, но това така и не беше прието. А нещата са прекалено ясни и прости. Какви промени да се правят, след като „рибата миреше откъм главата” и се създава феодализъм, защото при директорите е така. Според мен трябва да се направи нов регламент, да има мандат на директорите от 4 години и ако иска втори път да се кандидатира, да обяви програмата си и да бъде избиран от самия училищен колектив. И да знае, че не е абониран за директор. Тогава ще видите каква корекция ще има.

• Да, но директори коментират, че не е редно за тях да има мандатност, а в същото време учителите да заемат места до пенсия.
• Съгласен съм, че правилата трябва да важат за всички – и за директорите, и за учителите. И да, не е тайна, че има учители, които, достигайки до определено ниво, спират да се развиват, „откъсват се” от децата, материала. Те също трябва да бъдат отсети и да напуснат системата. Най-важният човек в образованието е ученикът и всичко трябва да бъде пречупено през това каква потребност има ученикът. И за да се задоволи тази потребност, според мен са необходими точно тези промени, за които споменах.

По същия начин смятам, че не може да се поднася информация в учебниците, която не е вярна. Много често ставаме свидетели на неща, които не са верни, и когато тръгнем да ги аргументираме, на нас ни се обяснява по много интересен, дълъг път колко не сме прави.

• Може ли да дадете пример?
• Мога да дам много примери, още повече че втората ми специалност е „История”. Има голямо разминаване между исторически факти, които в старите учебните бяха по един начин поднесени, а в новите са променени. Значи излиза, че родителите на нашите деца сме ги учили по един начин, а настоящите ученици по друг, с променена фактология. Според мен не трябва да се допуска такива грешки изобщо да видят бял свят и да се публикуват в учебник. Всяка една грешка води след себе си лавина от грешки.
• Г-н Алексов, Вие сте прям, директен, затова ще попитам направо: Грешка ли беше приемането на новия Закон за предучилищното и училищно образование, при това по мнението на мнозина, без да се апробира, да има време да се наложи?
• За съжаление тези документи не се изготвят от специалисти, защото ако беше обратното, то всеки един професионалист би направил допитване за ефекта от готвените промени. За съжаление при нас образованието се използва като параван, за да се набират гласове. Не искам да цитирам имена, защото не е много етично, но от тези, които са ни били министри, само един разбираше от образование. Останалите бяха политически личности и са толкова далеч от образованието, че ще използвам една приказка, макар и нелицеприятна: не знаеха дневникът колко ъгъла има. С цялото ми уважение, но решаването на политически проблеми не трябва да е най-вече за сметка на образованието. И да, една грешка в образованието означава грешка за бъдещото развитие на нацията. Затова експерименти в образоването не трябва да се правят. Нови неща да, но вече проверени, с допитване, с апробации.
• Толкова се улисах в образователните теми, че замалко да пропусна личния акцент. Може би разговорът ни трябваше да започне с въпросите: Как сте? С какво се занимавате сега? Липсва ли Ви учителската професия? Спомням си, когато се пенсионирахте, споделихте, че не се чувствате изморен, всеки път влизате с желание при учениците, но смятате, че трябва да отстъпите мястото си на по-млад колега.
• Не е тайна, че когато дойде време за пенсия, директорът /б.р. на ІІІ ОУ Михаил Спасов/ ми каза аз да преценя и да остана колкото искам. Моето разбиране е, че когато на човек му дойде времето за пенсия, той трябва да си тръгне с гордо вдигната глава и да отстъпи мястото си на някой млад колега. Това и направих. На изпращането директорът обяви, че вратата на ІІІ ОУ винаги е отворена за мен. Предлагаше ми варианти да вземам часове, да преподавам и да ми се плаща. Аз обаче отказах, защото не искам да ми се заплаща. А иначе често ходя в ­­­ІІІ ОУ, почти през ден, и помагам на колегите. Те идват при мен, казват какви са им проблемите, говоря за предметите, които са ми по-близки – география, история… Аз дори влизам в часовете им, разбира се, със знанието на директора, но не искам пари. Просто така трябва да бъде!

 През другото време работя с издателства, към които съм консултант. Дейността ми е свързана основно с картографията. Обикновено коригирам, издавам атласи. Оттам получавам пари, които вземам, защото смятам, че съм ги заработил, но в ІІІ ОУ помагам безвъзмездно.

• Преди време разговарях с една Ваша колежка, която също се пенсионира. Няма да цитирам името й, тъй като бе неофициално, но тя изрази съжаление, че държавата не е създала банка кадри за педагози, оттеглили се от образователната система, които всъщност могат да бъдат полезни и има какво да дадат на младите си колеги.
• Едно от нещата, които ми беше предложено, е да стана ментор. Между другото, в нашето училище има такава идея и тя набира скорост. Моето разбиране не ми позволява да приема, защото това нещо е свързано с пари. Далеч не съм наивен, затова ще го обясня просто и честно. Менторът би получавал заплащане от делегирания бюджет, откъдето са и заплатите на моите колеги. Значи аз по индиректен начин ще ги ощетя малко или много. Идеята на колежката за банката кадри е чудесна. Менторите наистина могат да бъдат полезни с опита, знанията си, но не и за сметка на делегирания бюджет. Това може да бъде например през национална политика, програма, и пак казвам, извън училищния бюджет. Тогава това ще задължи колегите, които искат да вземат пари, но не могат да се справят с менторската работа, защото там би трябвало да се заплаща за свършен труд, а не просто, че си отишъл до училището. Така действително ще има приемственост.
• И на финала: Какво бихте посъветвали, казали на младите хора, решили да се ориентират към учителската професия? Не е тайна, че мнозина се насочват към тази сфера заради заплащането?
• Пак ще се върна на темата за сърцето. Първо: за да станеш учител, и изобщо да отидеш да кандидатстваш в дадено училище, трябва да си много наясно със себе си. Тази професия е много трудна, особено ако тръгваш да ставаш учител през призмата на заплатата. Да, факт е, че заплащането се подобри, но не може това да е водещият мотив. Когато се разбра, че ще се пенсионирам, при мен идваха колеги, които по-рано, когато заплащането бе по-ниско, напуснаха нашето училище и отидоха на административни длъжности.
• За повече пари…
• Да. Но сега, когато нещата се подобриха, те идваха при мен с молба да ходатайствам пред директора те да застанат на моето място. Това за мен е предателство и бе обида, а и те много добре ме познават и знаят, че няма да направя подобно нещо. Затова бих казал на младите колеги да застанат пред огледалото и да попитат този отсреща: Ти можеш ли? Имаш ли сърцето? Имаш ли такава ценностна система, че да застанеш пред 25 жадни за знания деца? 25 много често грешащи деца и всичко това ти да го поемеш? И да си учител не е само тези 5-6 часа в класната стая, а със ставането до вечерта. И ако не си наясно със себе си, не си убеден, че го искаш, не пристъпвай прага на училището!

   СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА