В Конявската планина, близо до Кюстендил, все още има стари овощни дръвчета, на които хората дават нов живот.
Такива са двете градини на Лилия Христова, която е четвърто поколение овощар. Едната е черешова, сравнително млада, на около 60 години, другата е смесена, с круши, ябълки и череши от времето преди Търновската конституция. Тоест на 142 години. По тези места легендите разказват, че е бил убит конят на цар Иван Шишман.
Плодните дръвчета са огромни, с грапави кори и яки клони. Попаднеш ли на такова място, нищо чудно да чуеш как шептят гласовете на предците, живели по тези места преди повече от век, пише „Монитор“. В една от градините между дръвчетата има сочна трева и едно бунгало. Чуват се ударите по корите на овошките от якия клюн на кълвач. Така той издирва скрилите се червеи в кухините и прочиства дървото, като храни себе си и малките си. А през оградата успяват да се промъкнат диви прасета, елени и огромни зайци. Тук хората стриктно съблюдават съобщенията от БАБХ и не пръскат гадините с препарати, докато пчеларите не затворят семействата в кошери. Досега няма нито едно съобщение за умрели пчелни семейства от района.
Затова такава градина е не са само начин, чрез който земеделец да вземе субсидии и след това да търси пазар за плодовете си. Те са институции на духа и историята. Техните плодове са сочни, вкусни и ароматни. Въпреки че не отговарят на обичайните изисквания за плодове манекени на днешните търговци. Напротив, всяка откъсната череша, ябълка и круша си има характер и аромат. За да разбереш за какво става въпрос, просто трябва да отидеш на място. Да се покатериш на черешата. Или да достигнеш със стълба до високите й клони и да изпиташ удоволствието от това да хапваш червените плодове направо от дървото. И само тогава евентуално ще проумееш цената на един килограм череши.
Лилия Христова разказва, че майка й е толкова сръчна в брането, че може само с една опорна точка близо до върха на високото около три метра дърво да набере за минутки цяла кошница.
Първите фиданки засаждат прадядовците на Лилия, още от турско време. Преселили са се от Карловско в Конявската планина. Първо са се заселили в Граница, после се преместват. Някои от тях са били комити от ВМРО. Делили са си парцелите, след 1944 година остават с малка градина, по-късно, след 1990 година, си връщат имотите и продължават да се грижат за тях. Изкуството да отглеждаш овошки се предава от баща на син.
Никой не гони кълвачите и не пръска, когато птиците гнездят, защото те са част от градината. Допреди няколко години бащата на Лилия основно се е грижил, присаждал и ашладисвал дръвчетата. Спира изведнъж, след като от общината му отсичат старата круша на един век, под чиито клони през 40-те години на миналия век е играл като дете. Сякаш му се скъсало нещо в сърцето и оттогава не иска да стъпи. Разплакал се и не стъпил повече. „Четете книги, нали си имате интернет, учете се от него“, иронизирал следващото поколение овощари той.
Плодовете някога и сега се съхраняват в мазета на село. Бабата и дядото на Лилия са ги нареждали на рафтове в мазето. През зимата, когато стане много студено, са ги покривали с черга, особено крушите. Защото те са много капризен плод. Ако една започне да загнива, следващите веднага ги прихваща. Не е така с ябълките, ако се случи една от тях да гние, другите си остават свежи. Много издръжлив плод.
Около 1000 кг от декар събират от градината в днешно време. Тази година летните сортове ябълки са измръзнали заради снега, който падна през април. А крушата беше се разтворила, но въпреки това е издържала и са се родили плодове, разказа Лилия. Всяка година е различна. Миналата не е имало много круши и ябълки, по-миналата пък е имало. Тази пролет с изненада установяват, че въпреки снега круши има.
Обичайно семейството бере плодовете и веднага дава крушите и ранните череши за продан, защото са най-слабо издръжливи. От по-късните сортове си заделят и за лична консумация. Продават ги на борсата или на малки магазини. Също така част от тях се продават във винпром за ракия. В зависимост от уговорката могат да си вземат и на ишлеме.
От издънките на старите дървета разсаждат нови. Преди това го е правил бащата, сега са се доверили на вещ агроном, след като в лицензиран разсадник не са успели да се справят.
Черешовата градина е на половин век. Тя е засаждана в края на шестдесетте години. Ранният сорт е 24 май с червени плодове, но меки и трябва веднага да се консумират. Затова, когато започнат да берат от тях, ги пласират на пазара. Стопанката ги дава на малки магазини в столицата за около 2,50 лв. за кг. Изкуството да създадеш черешова градина е да не засаждаш един и същи сорт, обясни тя. Не само за да имаш реколта близо месец, а и заради самото опрашване. Така например, ако имаш една жълта череша, ако искаш да береш плод, трябва да има още една. Различието в сортовете е важно за здравето на градината и опрашването. В черешовата градина има сорт „Розов Наполеон“, „Кюстендилска хрущялка“, „Черна коньовска“ и др. Плодовете зреят от май до началото на юли.
Задължително дръвчетата се варосват поне веднъж годишно. Градината се оре през есента и се фрезова през пролетта ръчно. Пръскат се по няколко пъти. Секат старите клони. Отгоре мястото се маже със специален балсам, зеленикав, италиански. Вземат го от агроаптеките. Препаратът се разрежда с вода или с боя на водна основа. Така се запечатва и отстрани избиват млади клонки. Агрономът на шега казва, че това е процедура по лифтинг на шейсетгодишни баби красавици. Всъщност това е и т.нар. основна резитба. След нея се прави поддържаща. Дръвчетата се торят с амониева селитра, а през есента със сложен тор.
От ябълковите сортове има най-много жълт „Белфльор“ с едри, големи и сочни плодове, които приличат много на днешната „Златна превъзходна“. Друг стар сорт е „Айвания“, с по-дребни, но много сочни ябълки. Има и „Тетовки“ отпреди освобождението, разказва стопанката. Вероятно някой от дедите комити е донесъл дръвчетата от Тетово, днешна Република Северна Македония, предполага тя. Останала е и една ябълчица петровка, която се смята за млада девойка сред възрастните дами наоколо, защото е от времето на соца, обясни Лилия. Имат и круша петровка, които са едни от любимите на фамилията. Сочни, сладки, свежи и не много големи.
Крушовите дървета може би са най-стари. Те са от сортовете „Воднянка“, известна като юлска круша, която е много сочна. Има и зимна масловка. От тези прекрасни круши, които се берат наесен зелени, но сладки. И през зимата пожълтяват и изпълват стаите с аромат. Такива човек в днешно време почти е невъзможно да намери в търговската мрежа. Обичайно се продават круши и ябълки, които са с еднакъв вкус, твърди, без аромат, никаква сочност, хлебни. Имат и ябълки, които издържат до април. Това е сортът „Зелена Княжева ябълка“, която се предполага, че е от района на София. Тази пролет установяват, че е издържала в мазето до април, без да мръдне. „Не е нито хлебна, нито сочна, но щом синът ми, дъщеря ми и аз, които предпочитаме круши, хапнахме, значи е хубава“, обясни качествата й стопанката.
