Галерия в Будапеща върна благоевградската художничка Д. Механджиева в града, провокирал творческата й страст към керамиката

Дежавю получи благоевградската художничката Даниела Механджиева по време на откриването на изложба в салона на Българския културен институт в Будапеща. Изложба на нейни керамики и живописни творби на колегата й Венци Терзийски в унгарската столица събра преди дни многобройна публика.

„Преди много години с мъжа ми дойдохме на екскурзия в Будапеща и от тук си купих албум на известния унгарски фабрикант Жолнай, основател на манифактура за производство на керамика и порцелан“, разказа за унгарската връзка в творчеството си Даниела Механджиева. „У дома го разгледах и останах впечатлена от специалната глазура, която придава отблясъци на материала и дълбочина на формата и цвета. До този момент не бях виждала подобно нещо, в България се работеше основно троянска и мелнишка керамика и в ония години дори нямаше къде човек да види нещо различно. Толкова бях развълнувана, че на следващата година се записах на курс по керамика в Секешфехервар, за да си купя такава глазура и да ми покажат как се работи с нея. Три изложби направих впоследствие с работи с тези глазури в Кипър и Амстердам. След време и в България започнаха да внасят такива материали, но моето първо докосване се случи тук, в Будапеща“, разказа художничката.

Историята предизвика любопитството на директора на Българския културен институт в унгарската столица Пламен Пейков и на секретаря Таня Кръстева.

„Настояха да я разкажа и на публиката и заинтригувах присъстващите. Доволна съм, че работите ми предизвикаха силен интерес“, допълни Даниела Механджиева и посочи, че унгарците са с вкус към керамиката и имат доста специализирани галерии. Тя разказа, че останала силно впечатлена от обновлението на Будапеща, където последно била преди 10-ина години: „В момента всички сгради са почистени и лъщят. В Буда изграждат нови дворци във вида, в който са съществували някога, а хората са впечатляващо сърдечни. По време на откриването на изложбата две дами непрекъснато ми превеждаха, трогателно бе, че мнозина ми донесоха цветя, без да ме познават“.