Георги Славейков Иванов е роден през 1945 година в историческата населена местност Ново село /през 1956 г. заличена и присъединена към гр. Кресна/. Пето дете е от общо шест на Елена и Славейко Иванови. След учение в Кресна завършва Механотехникума в Благоевград. В трудовите си години е бил началник на малка автобаза в Кресна и в отдел „Пласмент” на знаковото за Благоевград предприятие Завод за метални конструкции /ЗМК/. Семейство създава с педагожката Незабравка Славчева от известния горноджумайски възрожденски род Попангелови. Имат двама синове – Славейко, специалист по електротехника, и Кирил – диджей в Благоевград.
– Георги, вече прехвърляш 75 години, как се чустваш?
– Да, вече съм в четвърт век и ми е чудно как така се изтъркаляха годините. Нещастен случай ме инвалидизира, та сега живея повече с миналото и по-малко гледам към незнайното, което може да дойде.
– Казваш миналото, какви спомени те връхлитат?
– Много е за разказване. Бедно и трудно детство. Пето дете от шест съм в семейството. На три години бях, когато баща ми Славейко бе осъден и лежа из затвори и лагери от 1948 до 1956 година.
– По каква причина?
– Ами като ятак на известната пиринска група комити, наричани Бандата на Герасим Тодоров, която се подвизавала из планината през 1947-1948 година. Борили се срещу тогавашното комунистическо управление в района, а и в страната.
– Нещо помниш ли от това време?
– От самите събития, свързани с комитите и участието на баща ми, повече го знам по разкази на по-възрастни, че съм бил много малък. Тате е от Ощава, от известния род Александрови и още по-известен като Чорбаджийски. Роден е през 1916 година. След прогимназиално образование в Ощава учи в Горско училище в Чамкория /Боровец/. 1934 година, 18-годишен, създава семейство с майка ни Елена Стоилкова от Ново село, където се е преселила с баща си, дядо ни Серафим Стоилков. Той е от Шемето, махала към село Влахи, родно място и на войводата Яне Сандански, която повече от век не съществува. Някога там е имало над 60 къщи, но след Балканската и Междусъюзническата война повечето от хората в тази махала са се преселили в Ново село, като се настанили на места, обитавани дотогава от турци, които били забегнали. Примамили ги и тамошните обработваеми земи, а и близостта на р. Влахинска.
– И сте заживели в Ново село?
– Да. Там сме се родили и шестте деца – четирите ми сестри Иванка, Райна, Василка и Йорданка преди мен и брат ми Петър след мен, който още не се е бил родил, когато са арестували тате. Сестрите ми ходеха на училище в Кресна. Тате е бил униформен горски служител от 1940 година, занимавал се с охрана на бранша /места из горски територии, опазвани от кози и други животни за по-бързото им възстановяване/. Преди това, като войник, е бил граничар. На 32 години вече бил с пет деца и очаквал шесто. Къде чрез службата си, къде с работа и домашна стока, с мама са имали възможност да се грижат добре за нас. Заслуга тук е имал и дядо Серафим, който е имал голям пчелин и част от меда продавал. Но нещата се влошили от пролетта на 1948 година след арестуването на тате.
– В какво е бил обвинен?
– Подробностите той си ги е знаел. Бил е нещо като ятак, осигурявал е лекарства, храна, предал е и някаква пушка на пиринските комити, водени от Герасим Тодоров, известна и сега като Бандата на Герасим Тодоров. Бил контра на тогавашната отечественофронтовска власт. При изборите за Велико народно събрание 1946 година е председателствал изборна секция. В района печели опозицията, представлявана главно от земеделците на Никола Петков. Тате не е бил земеделец, даже е бил партиец към тогавашната местна организация на БРП /К/. Карали го да подпише като председател протокола, че печели изборите БРП /К/, което не било вярно. Притиснали го много, ядосал се и хвърлил партийната си книжка, и оттогава взели да го задирят като враг на народа.
– Някакви документи от тези времена пазите ли?
– Специално за арестуването му и за времето, прекарано из затвори и лагери, нямаме. Излежал е присъда от 1948 до 1956 година. Присъдата е била двойно по-голяма, но била дадена амнистия 1956 година. Бил е из затворите в Горна Джумая, Сливен и други, в лагера Белене. Журналистката документалист Лалка Бенгюзова наскоро издаде книга „1948: Кръстосани съдби”, в която е включен. Книгата е посветена на участниците в събитията и преживяванията им из затвори и лагери. В книгата е поместен уволнителен билет № 1448 от 1940 г., издаден на Славейко Иванов, че е служил в 4-та гранична рота в Симитли. Поместено е и Удостоверение № 38/1990 г. на Районния съд в Сандански, представящо дадената му присъда от Горноджумайския съд под № 431/25.06.1948 г. по НХОД № 500/1948 г. Осъждането е на 15 години строг тъмничен затвор и лишаване от права от 20 години. В книгата на Лалка Бенгюзова е поместено и Удостоверение № 989 от 27.02.1991 г. от затвора в гр. Белене, с което се удостоверява, че лицето Славейко Александров Иванов е изтърпял присъда на Горноджумайския съд и е освободен от затвора на 19.07.1956 г. с Указ № 274/1956 г.
– И през 1956 година баща ти си идва, след като е лежал по затвори и в Белене 8 години?
– Да. Дядо ми Серафим и мама бяха вече построили малка къща в Кресна, в която живеехме от 1950 година, като бяха използвали събрани по-рано от тате някакви материали за строежа. Върна се, но прекараното из затворите го беше сломило. Състарил се бе много за годините си. Добре че и шестте му деца бяхме живи и здрави, а и вече поизучили, та ни се радваше. Хвана го обаче рак, не можа да издържи и му се предаде. Само три години поживя с нас след освобождението си.
Ще добавя за тате, че през трите му години живот след освобождаването така го поопознах. Интелигентен човек, имал добро образование и преди, а после понаучил много неща и из затворите, че е имал контакти с излежаващи присъди бивши министри, професори, хора на изкуството. Но не обичаше много да приказва нито за участието и събитията около Бандата на Герасим Тодоров, както и какво е преживял в осемте години из затворите.
– Георги, сега, когато все пак в страната настъпиха известни промени и се приема, че комунизмът си е отишъл, как оценяваш събитията, случили се с онези хора, с които е и баща ти, дръзнали да се борят срещу цяла държава?
– Ами приемам ги за герои. Това, че някои са излезли отново из горите на Пирин планина, а други са им помагали, за нашия край не е нищо ново, че тук сме имали Кресненското въстание, имали сме Яне Сандански, Балканска война, Междусъюзническа война… За мен това са хора герои и тук ще кажа, че като такъв приемам и баща ми.
– Ако не се е случило това, може би детството и юношеството ти, а и по-късно животът ти да е бил по-друг, а може би и много по-лесен?
– Може. Истината е, че и шестте деца без тате лежахме на ръцете на мама и дядо Серафим. Какво и що са правили, но отгледаха ни, дадоха ни образование и бъдеще. Но и ние не видяхме малко, че то бяха години на купонна система, дори и хляб се даваше с купон. После, като взехме да поотрасваме, взеха да ни карат по нивите да садим тютюн, да берем, да нижем, работехме из градини и всичко, що се случеше.
– Споменаваш често дядо си Серафим.
– Да, той е баща на майка ми. Едничко чедо си имал човекът и мама, за да покаже, че само дете в къща не е хубаво, взела, че шест ни родила.
Дядо ми Серафим е опълченец. Роден е 1876 година в Шемето и е само с 4 години по-млад от Яне Сандански. Доживява до 1960. Образът му и сега като че е пред мене: лицето – с едри старчески бръчки, зъбите, пожълтели от тютюн, като си правеше цигари с нарязан тютюн и увит във вестникарска хартия. Вървеше малко поприведен, кашляше от цигарите.
Учил е в училището на Влахи, открито 1844 година. В тези години още е бил пресен споменът за бунта, известен като Кресненско въстание, когато училището и църквата, а и някои къщи от Влахи и махалите са опожарени. Като дете съм подочувал приказки, че като поотраснал дядо ми, с Яне Сандански вече се хванали с борбите за освобождение на Македония, бил се запознал с Яне Сандански и му помагал нещо в куриерство и други услуги. А когато пък пламнала Балканската война, заедно с още двайсетина души от Влахи се писал и той в Македоно-Одринското опълчение. Барутът от тази война що изгърмял, не му било за последно, че се включил в Междусъюзническата война от 1913 г. В малко пролука от време се оженил и му се родила мама. После пък идва Първата световна война, в която е мобилизиран. Войната се проточила. Много жертви започнала да взема. Не стигало това, ами на фронта за частите, където бил и дядо ми, се появили и болести, наставал често и глад. Всичко това взело да води до недоволство сред войниците, което се изразило в голям бунт. Голяма част от недоволните войници с оръжието си тръгнали към София на въоръжен поход с цел сваляне на Фердинанд и правителството му.
С недоволните към София тръгва и дядо Серафим. Стигат до Радомир. Тук бъдещият голям земеделски деец Райко Даскалов обявява Радомирската република. Събитието е на 27 септември 1918 година, а сред съгласните да атакуват София е и дядо ми.
Войнишкото въстание, наречено Владайско, беше с незаличими спомени в сърцето и душата на дядо Серафим. Частта, в която бил, се натоварили на влак с товарни вагони. Влакът тръгва, но бавно и незнайно защо, когато стига Владайските възвишения, този влак спира внезапно. Навлязъл е в обградени малки височини. И изведнъж от тези височини започват картечни откоси и пушечни залпове да обстрелват всички вагони. Дядо ми сам не разбрал как, но някак си скочил и се сврял между релсите. Стрелбата продължавала и от вагона над него започва да се стича кръв от убити войници.
Кървавият пир на Владая свършил с арестуване на оцелелите войници, а сред тях и дядо ми. Били конвоирани до София. Като минавали по някои софийски улици, народ се стичал край тях и ги оплювал. Дядо ми попаднал в затвора във Враца. Там престоял до идването на власт на правителството на Александър Стамболийски. От затвора излязъл като бунтар, но и като убеден земеделец.
– Казваш, че в Ново село дядо ти имал пчелин.
– Да, знатен пчелар беше.
– След смъртта му 1960 година какво стана с пчелина му?
– Опитах аз да го наглеждам, но народната пословица, че от всяко дърво свирка не става, е права, така и от мене пчелар не стана и кошер след кошер му се видя краят.
– Твоите трудови години как започнаха?
– Аз съм поработвал доста неща, нечиновнически, но по едно време в Кресна отвориха малка автобаза към ДАТ – Сандански. Аз, като завършил Механотехникума в Благоевград, му станах нещо като началник. Извършвахме всевъзможни транспортни услуги на предприятия и населението. После в Кресна се появи и автобусен транспорт и той се обедини с автобазата. Тогава не взеха мен за началник, че бях неблагонадежден, син на враг на народа, и назначиха друг, макар че другото автомобилно формирование бе само с няколко автобуса. Но може и за добро да е било, че вече си бях създал семейство със съпругата ми Незабравка Славчева Попангелова от Благоевград, дошла в Кресна като педагожка, и с нея по-късно се преместихме в Благоевград, като аз си намерих престижна работа в ЗМК.
– Георги, доста пъти споменахме Ново село. Що за село е било?
– Там е белята, че и аз много не знам. По време на робството е заселено с турци, но не са му променяли името. По време на Кресненското въстание селото е превзето от въстаници. Васил Кънчов го сочи към 1890 г. с турци и християни. В неговата статистика малко се съмнявам. Той сочи по къщи съществуването на 30 турски и никакви други, а по население пък, че са живели по това време в тях 140 турци, 30 цигани и 50 християни. Нещата малко се объркват. При бягството на турците при Балканската война тук не е останал нито един жител и не може да се приеме, че с турците ще да са забегнали и християните. Другата история е по-ясна. След Освобождението мястото става населена местност към община Влахи, заселва се с преселници от Шемето и от 1956 г. вече не съществува.
Василка Иванова /Манова/: Няма да забравя тежкото минало, надявам се то да служи за урок на политиците ни, защото трябва да знаят, че за всичко има възмездие
Трето дете съм в семейството. Родена съм 1940 година в Ново село и там сме живели до 1950 година, когато дядо Серафим и майка ни направиха малка къща в Кресна и се преселихме. Ново село беше нещо като природен рай. Хората бяха единни, живееха в сговор. Помня как се празнуваше – мъжете си ходеха на почерпка, жените правеха седенки и дипленки. Тачеха се именни дни. На Васильовден беше най-интересно – всички мъже, а и мочурляците край тях, се събираха в двора на дядо Маринко в Горната махала. В селата нямаше човек с име Васил или Василка, та се нагледваха при дядо Маринко на Веселин. Веселиница знаеше що трябва – изпържваше отскоро кланото прасе, Веселин точеше вино и се похапваше и попийваше. Това бе още към обяд. Оттам се отиваше пред дома на Спас Александров, оттам при Павлови, Паункови, нашата къща и така до края на селото, където навсякъде жените си знаеха що трябва – пържеха, а мъжете им слагаха вино.
Така бе и през военните години. При мостовете над Влахинска река имаше германска войскова част. Те често идваха из селото и купуваха яйца и други продукти. Всички ни впечатляваше, че сутрин се миеха на реката и се търкаха с лед по голите гърбове, нещо, което нашите хора не правеха. Не помня аз, но Ново село е било единственото място може би в Пиринския край, което е било бомбардирано. Това се е случило на 6 април 1941 г., когато Германия обявява война на Гърция и Югославия, но казват, че югославски самолет е пуснал две бомби, за да разруши мостовете над р. Влахинска, че да спре минаването на германска военна техника, с която са нападнали и Югославия. Две недели новоселчани, както ми казваше мама, нощите сме се крили и спали из андъците.
От дядо ми Серафим пък съм слушала как са дошли 1944 година войници и как прелитали ниско германски и български самолети от летището край село Струмяни. Дядо ми бил начукал орехи и идва при него един руски войник, напълнил торбата си с грозде. По му харесали орехите, изсипал гроздето и напълнил торбата с орехи, като казал: „Вот тебя платил!”.
Искам да се спра за малко и на баща ми. Той стана ятак на групата на Герасим Тодоров и получи от това 15 години строг тъмничен затвор, от които излежа 8 години. Завърна се 1956 година, порадва ни се на 6-те си рожби, които вече бяхме поотраснали, хвана го рак и си отиде без време. Умен човек беше, знаеше какво и що е нужно, за да живее човек достойно. Като дете го помня още, преди да отиде из затворите. Умееше да свири на тромпет и често го използваше в Ново село. Но като се върна от затворите, вече не му беше до тромпета.
Много трудности и жестокости е видял из затворите. Когато е бил на лагер в Белене, това е 1953 година, умира Сталин. Извели всички лагерници на двора и им съобщават новината. Тате се усмихва, забелязват го и следват десет дни в карцера… Малко му е било из затворите, та и рак трябваше да го хване. Опитахме се да го спасяваме, но не биде. Имаше един доктор, Харалампи Бояджиев от Ощава, учил в Париж. От Франция му достави специални лекарства, но пак не се получи. Този Харалампи Бояджиев беше много достоен човек и когато в Кресна имаше поликлиника, й дари един рентген, закупен с негови пари.
Нашите истории са дълги, а моята лична мина през учение в Кресна, после гимназия в Благоевград, икономика в Икономическия, работа като счетоводител, включително и в община Благоевград, семейство с Тодор Манов от Бистрица. Заживяхме в Благоевград. Имаме две дъщери, Антоанета и Елена. И двете са атомни физици.
Добре сме. Не забравяме обаче и миналото, което дано служи за урок на всички управници, които се самозабравят, а ако не им служи, да знаят, че за всичко възмездие има.
Славейко Иванов /третият отляво/ като граничар
Ново село – селище вече няма, но история има
БОРИС САНДАНСКИ
