Георги Костадинов – от актьорството, през бунтарството на Дупнишките барикади до резач на мрамор в Солун

Георги Костадинов е роден на 25 октомври 1953 г. в  Перник. Завършил е Полувисшия институт за културно- просветни кадри в Благоевград, а след това ЮЗУ “Неофит Рилски“ – Благоевград, специалностите “Предучилищна педагогика“, „Социална, училищна и бизнес психология“. Работил е като секретар на Общинския съвет за култура в Радомир и читалищен секретар на читалището в село Панчарево. В Общинския съвет за култура в Дупница е отговарял за художествената самодейност. Бил е помощник–директор по административно-стопанската дейност на ОУ „Св. Климент Охридски“ в Дупница. Георги Костадинов е един от дългогодишните актьори в ДТ „Невена Коканова“ в града. Изиграл е над 30 роли. Бил е и  председател на БЗНС, както и общински съветник по времето на кмета Панчо Панайотов. Той е един от участниците в  Дупнишките барикади.

– Г-н Костадинов, произлизате от стария род Назърски, а дядо Ви по бащина линия Костадин е бил участник в три войни. Откъде идва това интересно име на рода Ви?

– Назър означава управител, владетел. Радомир преди освобождението на България е бил град с голямо развитие и разцвет. Там моите деди са служили на Назъра и заради това са ги наричали и Назърски, оттук и името на рода. Дядо ми Костадин по бащина линия е бил участник в три войни -Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Занимавал се е с животновъдство, а баща ми е работил в ТЕЦ

„Република“. Изкарах военната си служба в Гара Пирин

/Кресна/. Гара Пирин беше едно много красиво и китно градче, с трудолюбиви и добри хора… През 1973 г. пристигнах в гр. Станке Димитров /Дупница/…

– След войниклъка работите в ТЕЦ „Бобов дол“, сега градът изживява криза след затварянето на рудника. Какви бяха условията на работа по това време?

– Там работеха много млади хора – работници, инженери… Имахме голям ентусиазъм да изградим това чудо, което да даде на цяла България електричество. Условията на работа бяха сравнително добри, заплащането беше редовно и навреме… Тогава директор беше инж. Кирил Иванов, изключително интелигентен и добър ръководител, който изграждаше кадри. На мен ми трябваха 8 месеца стаж, за да мога да кандидатствам във ВУЗ след средно образование. Спомням си, че директорът тогава – инж. Кирил Иванов, ме отведе в деловодството и каза: „Да му се напише, че има 8 месеца трудов стаж, за да може да кандидатства. Аз го виждам повече инженер, но щом иска да се занимава с култура, нека се занимава”.

– Играли сте в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ в Благоевград, още ли сънувате студентските си години?

– Да. Първо завърших Полувисшия институт за културно- просветни кадри в Благоевград, а след това ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, специалностите „Предучилищна педагогика“, „Социална, училищна и бизнес психология“. Благоевград като град има една многообразност от всички други градове. Той е красив, винаги е имал нужната атмосфера за творчество и млади хора. Аз съм завинаги влюбен в Благоевград, и сега обичам да ходя там. В един випуск съм бил с големия актьор и дългогодишен директор на ДТ „Невена Коканова“ – Дупница Асен Диков, обществениците Веселин Иванов, Васил Спасов, Костадин Елчинов, бивш директор на Младежкия дом в гр. Станке Димитров. Наред с ученето съм играл в Държавния драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград с големите актьори Филип Трифонов, Кирил Александров, Петър Чернев и много други, впоследствие национално известни актьори. Участвах и в Младежкия политически театър към Младежкия дом в Благоевград, където дебютира в ролята на Самуил големият актьор Николай Кимчев, а след това и дългогодишен директор на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Режисьор на Младежкия театър беше Костадин Бандутов, който има съществен принос за развитието и на много актьори впоследствие. Там направихме много пиеси. Спомням си, че когато бях студент, имах коса, дълга до раменете, и никой не ми правеше забележка. През 1975 г. като студент бях участник в Първия фестивал за политическа песен „Ален мак“ в Благоевград заедно с много мои колеги от института. В този фестивал участваха млади хора от целия свят. А през лятото ходехме на  археологически разкопки в  Мелник, където бях възхитен от античния дух на този град. Разбира се, вечер ходехме в прочутите местни механи. През онова време младите хора имаха ентусиазъм, обръщаше се внимание на ценностите. Често казвам, че този свят днес не е за мен, той е на други хора, с друг манталитет, което невинаги ми харесва. Когато завърших образованието си, имаше разпределение, така беше тогава. Аз отказах разпределението и започнах работа като секретар на Общинския съвет по култура в  Радомир. Там организирах първия масов кукерски фестивал  и имаше повече посещения, отколкото на 9 септември. Естествено, затова бях смъмрен от тогавашните управляващи. В края на 1977 г. и началото на 1978 г. бях назначен за читалищен секретар в село Панчарево. Организирах редица културни мероприятия, както в селото, така и в Голям Върбовник, Мали Върбовник и Шатрово. Тогава се правеха много културни мероприятия както в селата, така и в градовете. За съжаление част от съвременните читалища не изпълняват функцията, за която са създадени. Времената вече са други.

– Играли сте дълги години в дупнишкия театър, ценителите на Мелпомена още Ви помнят в ролята на Арон  в спектакъла „Самуил“. Разкажете повече за този период от живота Ви.

– Шест години работех в Общинския съвет за култура в  Дупница и отговарях за художествената самодейност. По това време се провеждаха много общоградски мероприятия, чествания… Работеше се много. Успоредно с това, аз започнах да играя в местния полупрофесионален театър. Първата ми пиеса беше „Неочакваният гост“ по Агата Кристи в ролята на сержант Брикхел, а Симеон Симеонов-Монката беше в ролята на Комисаря. Репетирахме в киното след последната прожекция към 22.30 часа. Понякога сме репетирали по цяла нощ. Тогава имаше само четирима актьори на щат – Елена Францева, Елена Параланова, Христина Беровска и Георги Бояджиев. Всички останали бяхме любители. Един от големите спектакли, които изиграхме, беше „Самуил“, постановка на Мирослав Миндов. Спомням си, че в тази постановка се включи целият град, заедно се изработваха декорите на двореца, оръжията. Шивашките предприятия в Дупница ушиха дрехите на актьорите. Аз изиграх ролята на Арон – брата на Самуил. Участваха над 30 души актьори на сцената – царе, боляри, папи, патриарси… Хората гледаха спектакъла с голям интерес. След представлението ни прегръщаха, посрещаха ни с бъклици с вино. С тази пиеса сме обиколи цяла Югозападна България. Публиката плачеше, смееше се, страдаше, преживяваше това, което става на сцената. Играл съм с големите актьори Асен Диков, който беше и дългогодишен директор на ДТ „Невена Коканова“, Елена Францева, Христина Беровска, Елена Параланова, Василка Сумева, Снежана Малковска, Веселин Иванов, Дарвин Перанов, Иван Иванов, Красимир Тренев. Имал съм щастието да играя с младото поколение актьори като Виктория Янева, Ива Караманчева… Незабравими ще останат срещите на сцената с великолепния актьор Славчо Пеев, режисьорите Минчо Събев, Симеон Димитров, Мирослав Миндов, Иван Кондов… Театърът – това е мястото, в което се възпитава на истинските ценности. Преди години аз заедно с актьорите Асен Диков и Елена Параланова, експериментирахме за първи път в  Дупница авангардната форма „Кафе театър“.         Представихме пиесата „Подслушан разговор“ по разказ на Иван Остриков. Режисьор на това начинание беше Костадин Бандутов. Билетите за представлението бяха изкупени за месеци напред, може би затова, че играехме в стария бар, който по това време беше Клуб на младата художествено-творческа интелигенция. Завинаги ще остане в мен партньорството ми с големия актьор Христо Гърбов в пиесата „Вечеря за тъпаци“, с която обиколихме половината България.

– Като говорим за възпитание, били сте  помощник- директор по административно-стопанската дейност в ОУ “Св. Климент Охридски“ – гр. Дупница 1995 г. до 2000 година. Според Вас съвременният учител получава ли  нужното уважение от страна на своите ученици и техните родители?

– Когато бях помощник-директор, беше време на криза, нямаше гориво, нямаше стоки по магазините и се радвахме на всеки литър нафта. Слава Богу, не оставихме децата да мръзнат. Тогава учеха в училището 780-800 ученици. Според мен всеки учител трябва да преминава тест за пригодност към професията. Защото да бъдеш учител не е само професия, това е смисълът на живота. Учителят не само предава знания, но и възпитава своите ученици. За съжаление изчезна дидактиката – триединството на обучение, образование и възпитание. Съвременният български учител е поставен в една невъзможна ситуация. Той има само задължения, а няма права. Голяма част от съвременните ученици нямат това уважение, което имахме ние. Към нашите учители  имахме респект и уважение, когато срещнехме учител, ставахме прави. За съжаление днес нещата не са такива.

– Имате и богата политическа кариера. Защо като човек с такава артистична душа решихте да влезете в политиката?

– Демократичните промени ме завариха като председател на БЗНС – Дупница. А преди това бях в областното ръководство на БЗНС в Кюстендил. Независимо че земеделците бяха сателит на БКП, ние подкрепихме демократичните промени и участвахме активно в процеса на демократизация на страната. В Общинския съвет имахме четирима съветници от партията. Заедно с първия демократично избран кмет д-р Панчо Панайотов положихме много усилия, за да променим към по- добро нещата в Дупница. Канил съм в кабинета си премиера на Република България по това време Филип Димитров. Той е изключително интелигентен човек.

-Разкажете повече за участието Ви в барикадите?

– Аз бях един от редовните участници на Дупнишките барикади. Тогава се вдигна цяла Дупница, бяхме първият въстанал град в България срещу правителството на Жан Виденов. Барикадите бяха израз срещу всичко онова, което пречеше на България да върви в правилната посока.

-Доживяхме ли така желаната демокрация?

-Днес пътуваме свободно по света. Имаме право да говорим свободно, да творим, но за съжаление не доживяхме желаната демокрация. Явно ние, българите, разбираме по много странен начин демокрацията. Демокрацията е осъзната необходимост, а ние, българите, все още искаме да ни командва някой – началник, партия… Искаме някой да се грижи за нас и да зависим от някого.

 – Богатият Ви житейски път Ви отвежда и в Солун, Гърция, като работник. Кога се случи това?

– Да, през 2001 г. взех платени и неплатени отпуски и поработих в Солун – режех мрамор. Работех с българи, албанци,  понтийски гърци… Заплащането беше много добро, изкарвах 60-70 лева на ден. Гърците са работливи и добри хора, уважават българите. Гръцката кухня е почти като българската, лесно се приспособих.

– Какво е мнението Ви за турските сериали, които се гледат в България?

– Ние сме демократично общество. Всеки има право да гледа това, което му харесва. Според мен от турските сериали също има какво да научи зрителят. Там се говори за човешките отношения, за уважението между млади и стари. За уважението към бащата, майката, към брата и сестрата. Аз си спомням, че моите родители са ме възпитавали на уважение към по-възрастните. Когато отивахме на гости при баба и дядо, те ставаха прави, а аз им целувах ръка. Като си тръгвахме, те ни изпращаха на портата и аз пак им целувах ръка. Това е възпитанието, уважението, за съжаление, днес това нещо го няма.

– Дълги години сте социален работник в Социални грижи – гр. Дупница. Според Вас какво трябва да се направи, за да може да се интегрират малцинствата?

– Според мен трябва да имат не само права, но и задължения. Социалните служби правят всичко възможно, за да може малцинствата да се интегрират, но и те самите трябва да си помогнат.

– Вие сте вече пенсионер, какво мислите за днешната пенсионна реформа в България?

– Всички реформи, досега извършени в областта на пенсионирането, допринасят за огромното разслоение на пенсионерите. Съществува елит с изключително високи пенсии и масово хора, които едва свързват двата края. Трудно е да си пенсионер в България. Реформата няма да подобри положението, напротив, всяко действие на управляващите допринася за все по-мизерното съществуване на огромна част от населението. Но да се надяваме, че ще дойдат и по-добри времена. Аз като пенсионер си пиша книгите, срещам се с приятели, ходя на екскурзии, разбира се, от най-евтините.

-Тази година ни предстоят европейски и местни избори, какво бихте казали на политиците?

– Българските политици не обичат много да им се дават съвети. Ще ги посъветвам, когато тръгнат за Европарламента, да си сложат в багажа и на видно място една българска стомна за вода. Всяка сутрин и всяка вечер да отпиват вода от тази стомна и да си спомнят за България и за родния дом.

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

1 Коментар

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *