Бих посъветвал връстниците ми да не претупват нещата, а да се задълбочават. Независимо с какво ще занимават- дали ще е математика, физика… или със спорт, да се раздават на 100%
Димитър Войводов е пример за това как с труд, постоянство и упоритост един млад човек може да постига целите си и да сбъдва мечтите си. Той произходжа от семейство с три деца /има две сестрички-близначки/ и „тръгва” от ОУ „Св. св. Кирил и Методий” в родното си село Кавракирово. Като ученик в 5-6-7 клас се изявява повече от успешно в олимпиадите по различни предмети – математика, химия, история…
В 8 клас постъпва в Математическата гимназия в Благоевград. Година по-късно учителят Стефан Михалков успява „да запали искрата” у младежа и той става част от школата на известния физик, а успехите не закъсняват. Неотдавна Димитър привлече вниманието на националната комисия по физика. След участието си в националното състезание „Турнир на младите физици” Д. Войводов получава покана и става част от националния отбор по физика. Наред с подготовката си, свързана с отсяването на най-добрите млади физици, които да представляват страната ни, почти всяка събота единадесетокласникът пътува с влак до Казанлък, където попива знания от „златния” учител на България Теодосий Теодосиев /Тео/.
За избраният път, любовта към физиката, целите, мечтите… разговаряме с Димитър Войводов, а в разговора бе помолен да се включи и Стефан Михалков. Разговорът ни е в заседателната зала на РУО, където се провеждат заниманията на безплатната школа на Ст. Михалков.
Дни след интервюто излязоха резултатите от областния кръг на олимпиадата по физика. Димитър Войводов и Петър Попов – десетокласник в Математическата гимназия в Гоце Делчев, са единствените ученици от областта, класирани за националния кръг на олимпиадата.
–Димитър, неотдавна постигна действително значим успех. Ще разкажеш ли?
-Участвахме в „Турнира на младите физици”. Като формат това състезание е доста различно от другите, защото не се дават задачи, които просто се решат писмено. Задачите трябва да се разработят самостоятелно, експериментално от самите участници. Правят се измервания, отчитат се грешки, развиваме свои собствени теории и всичко това трябва да се защити пред националната комисия.
–Това звучи много сериозно, да не кажа респектиращо. Г-н Михалков, колко отбора участваха в състезанието?
-Шест отбора от по четирима състезатели. Началникът на РУО г-н Златанов изиска протокола и видяхме, че отборът на ПМГ – Благоевград е на четвърто място, а Димитър е включен в разширения национален отбор. Явно той се е представил изключително добре. Националната комисия е съставена от хора с много опит – професори, доценти… Те работят със страхотен хъс, а идеята е да не пропускат талантите, защото това е резулататът от положения труд. Иначе учениците могат масово да изкарват шестици, това не е проблем, но не и достатъчно. Иска се и още нещо, което Вселената е дала.
И като говорим за това талантите да се „вадят”, то практиката е да се канят най-добрите, те продължават да се обучават и след това се прави „сито”. Трябва да останат 5 човека, които да представят страната ни международни олимпиади и състезания.
–Митко, трудни ли бяха задачите?
-Самите задачи не толкова, но разработването беше трудно, защото няма достатъчно материали, а и времето ме притискаше, трябваше да ходя на училище, но успях да комбинирам нещата.
–Очакваше ли да се представиш толкова добре, че да те поканят в националния отбор?
-Честно казано, не. В началото, когато пристигнахме във Велико Търново /б.р. където се провежда надпреварата/, бяхме много притеснени и реално не знаехме нито какво да очакваме, нито какво ще се случи, защото никой от нас не беше участвал в такова състезание. Самият турнир е под формата на „битки”. Състезател от даден отбор представя своя проект, след това от друг отбор го опонират, задават му въпроси. Накрая излиза рецензент от трети отбор и прави констатации какво на практика се е случило в самата „битка”. Както казах, в началото бяхме уплашени и заради самия формат, и заради факта, че не всеки ден се изправяш пред националната комисия. В хода на състезанието се успокоихме и смятам, че втората битка ни беше наистина силна.
–Как се „запали” по физиката?
-Като ученик в 5, 6, 7 клас не се интересувах много от физика. По-интересни ми бяха други предмети. В седми клас например се явих на олимпиади по история, химия, биология, български език и литература. На физиката не се обръщаше чак толкова внимание и нямаше олимпиада, в която да участвам. Първата година в ПМГ ми беше трудна, бях сам, идвах в областния център от малко село с 1500 човека. В осми клас наблегнах основно на английския език, а на следващата година в програмата имахме всички предмети, в смисъл и от природните науки, и разказвателните. Реално не се бях замислял да се занимавам с физика, до момента, в който в един час по физика влезе г-н Михалков и започна да ни разказва за школата. Това, което ме привлече и впечатли в най-голяма степен е, че г- Михалков ни организира среща с една от неговите ученички Ани Сотирова. През 2016 г. тя е единствената българка, приета да учи физика в Оксфорд, а след бакалавърската си и магистърска степен следва докторантура по квантова физика. Срещата ме заинтригува, но бях пред дилема дали да дойда и да видя на практика какво се случава в школата. В петък си тръгнах, прибрах се в Кавракирово, но в събота помолих дядо ми да ме докара до Благоевград.
–Нещо те е „ръчкало” да дойдеш.
-Така е! В началото почти се бях отказал. Питах се какво ще правя аз в школата, но повлиян от нагледния пример с Ани Сотирова, реших да опитам. Дядо ми ме докара в тази въпросна събота и така вече три години посещавам школата на г-н Михалков.
–В школата със сигурност е много по-различно от училище.
-Определено! Първо, различна е причината, поради която посещаваме школата. На училище ходим, защото трябва, задължени сме, а в школата идваме, защото искаме и ни е интересно. Освен това г-н Михалков не пише оценки, отсъствия, не изпитва, в смисъл няма го това цялото напрежение, което се поражда от училищната среда. От съществено значение е, че имаме много повече време. Учебният час е 40-45 мин. и приключва, а в школата сме от 9 часа сутринта до обяд, до 14-15 часа следобед. Тоест, може да обсъдим много повече неща, да се задълбочим и в самата теория. Що се касае до г-н Михалков, мога да кажа, че той е строг, но справедлив.
–Интересно ми е всеки ден ли решаваш задачи, още повече че ти участваш във всички състезания по физика?
-Да, освен в турнира на младите физици, участвам и в олимпиадата по физика, пролетното и есенното състезание. Като цяло във всички основни състезания, които се провеждат по физика в България.
По принцип времето, което отделям за решаването на задачи, зависи от натовареността ми в училище, дали имаме тест по нещо. А иначе преди олимпиади и състезания решавам задачи почти по цял ден и това ми е приоритетът. В края на срока, когато започнат тестове, класни работи – също, но ми е важен и успехът в училище. Опитвам се да балансирам между двете.
–А мислиш ли и в бъдеще да се занимаваш с физика?
-Да, но мисля да я комбинирам с компютри и най-вече с информатика. Още на първата среща Ани Сотирова ни каза, че се търсят програмисти физици и именно това в световен план са най-успешните специалисти.
–В България или в чужбина мислиш да продължиш образованието си?
-Когато бях в 9 клас и видях Ани Сотирова, след това и Коцето / б.р. Костадин Чучулайн – също един от успешните ученици на Ст. Михалков, следващ физика в Оксфорд/, мислех да замина за чужбина. В един по- късен период осъзнах, че това ще бъде трудно не само за мен, но и за моето семейство. Самата издръжка в чужбина няма да е никак лесна. Мисля да остана и да уча в България.
–Какво ти предстои, как върви подготовка с националния отбор?
-Включвам се в онлайн срещи, организирани от участниците в националния отбор, тоест от самите ученици. Те са работили с програми за анализиране на данни, които сме измерили по различни начини и всъщност на своя воля помагат, обучават такива като мен как да прилагаме тези програми. Става въпрос за специализирани програмни продукти, чрез които може да се заснеме направен експеримент, а след това да се вкара в компютъра и с голяма точност да се анализира самият експеримент и да се извлекат необходимите данни.
-Доколкото разбрах посещаваш и школата на Тео в Казанлък.
– Да, от три месеца. Пътувам с влак до Казанлък. Ходя две поредни съботи, после пропускам един уикенд, защото живея в Кавракирово, в Благоевград съм на общежитие и идва седмица, когато оставам без дрехи, а и искам да видя близките си.
А иначе при Тео е много по-различно и определено е трудно. Школата посещаваме 6-7 ученици и нещото, което ми прави впечатление, е, че повечето, да не кажа всички, не сме от Казанлък, а пътуваме от цяла България – София, Велико Търново, Свищов…
–Имаш две сестрички, те увличат ли се по физиката?
-Те още са твърде малки, за да сеувличат по нещо конкретно. По-скоро са в период, в който да видят и преценят какво им харесва.
–Митко, а извън физиката какво обичаш да правиш, може би да „сърфираш” в интернет или пък да четеш книги?
-Обичам да играя шах. Дядо ми ме научи още като бях много, много малък. Тогава всеки път губех, но сега не е така. В периода когато бях в 6-7 клас силите започнаха да стават изравнени, имаше съревнование и тежки битки, но към момента партиите завършват на нула за мен.
По отношение на телефоните, ще излъжа ако кажа, че не „цъкам” и не сърфирам, но гледам да се самоограничавам, защото в много случаи това е загуба на време.
И да, обичам да чета книги. Като малък дядо ме „запали” по автори като Виктор Юго, Емил Ришбург, Александър Дюма. Любими ми бяха „ Парижката Света Богородица” , „Клетниците”, „Граф Монте Кристо”… След това започнах да чета трилъри на Дан Браун – „Шифърът на Леонардо”, „ Шестото клеймо”… Сега имам „Изгубеният символ”, но още не съм я започнал. Харесвам и чисто философски книги като „Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл. Лятото прочетох четирилогията на Димитър Талев – „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам”.
Има хора, който казват, че не харесват например трилъри. Аз мисля, че във всеки един жанр има уникални книги и си заслужава да се прочетат.
– Каза, че ти е важно и училището, успехът. Има ли премети, които са ти трудни, не ти вървят?
– Не бих казал, че има предмети, които не ми вървят. Може би бих откроил чуждите езици – английски и немски, но не като трудни, а просто изискващи повече време за учене.
– Предполагам, че няма нужда да те питам за математиката.
– Разбрах, че за да се занимавам сериозно с физика, трябва да знам и много математика. Така че, да, математиката ми се отдава.
– Как се виждаш след 10 години?
– Труден въпрос. В нашия живот единственото, което е сигурно, е, че се променя. Тоест, ако ме питаш какво съм мислил преди 5 години, със сигурност щях да кажа различни неща. В този смисъл и настоящата ми преценка за след 10 години ще бъде грешна. Но все пак, ако трябва да прогнозирам и да изразя мнението си към настоящия момент, то след 10 години се виждам като завършил студент, който живее в София, но през уикендите и когато има време се прибира на село.
– Тоест, незабравил корените си.
– Точно така! Незабравящ корените си и откъде е тръгнал. А иначе планът ми е в университета да наблегна на физиката, а програмирането да го уча онлайн. Не мисля, че трябва да изучавам информатика в университет, за да мога да програмирам. Има доста онлайн курсове, лекции, които смятам, че ще са ми достатъчни, за да се развия и в тази сфера.
– Какво би посъветвал своите връстници и изобщо младите хора?
– Бих им казал да намерят своето нещо, което ги вълнува, доставя им удоволствие да правят. Да дават всичко от себе си, независимо с какво ще се занимават – дали ще е математика, физика, или със спорт – да се раздават на 100%. Тоест да не гледат повърхностно, да не претупват нещата, а да се задълбочават. И пак ще кажа: водещото нещо е интересът, затова и човек трябва да намери своето нещо.
– Г-н Михалков, ще споделите ли и Вие няколко думи. Това е пореден успех на ученик от Вашата школа.
– Продължава моята мисия въпреки всички трудности, които трябва да преодолявам. Нямам намерения да се отказвам, каквото и да се случава, още повече че имам много сериозна подкрепа от страна на Регионалното управление на образованието, а това е много важно. Така че моята работа е да се занимавам с тази категория ученици, които искат да научат и именно тук, в школата, е мястото, където това може да се случи.
– Димитър посещава школата вече три години, какъв беше в началото, имаше ли „закваска“ за физиката?
– Не, но имаше голямо желание. Ние се чуваме и през лятото, питат ме за задачи, говорим си. В един момент Димитър не ми върна обаждания и аз се питах какво се е случило. По-късно ми обясни, че си е оставил телефона на долния етаж, качил се е на горния да решава задачи и ме пита дали имам и други сборници. Така че той това работи. Решава задачи през летните ваканции. Това потвърждава и думите, че с труд, постоянство и много желание резултатите са налице.
– Знам, че сте създал практика най- изявеният ученик да Ви става помощник- учител. Имате ли такъв сега?
– Ето го, пред Вас е /б.р. г-н Михалков посочва Димитър/. Преди това тази работа вършеха Костадин Чучулайн, Георги Йоков… За учениците е много впечатляващо, когато техен връстник е в ролята на учител. На него могат да му кажат всичко, готови са и да спорят, да си говорят спокойно и това ги прави даже и щастливи.
– Какво бихте казал на Димитър?
– Че е избрал правилния път. Именно науката е нещото, което може да те направи различен, на улицата не става!
Аз често им казвам да си мисляг за стандарт на живота.
–А не просто за съществуване…
-Да, не просто за съществуваване, ядене, пиене… Казвам им: Мислете за стандарт на живота, утрешния ден да знаете кои сте, да ви уважават и да се държат с вас достойно и подобаващо. Оттам-нататък всичко си идва само.
Спомням си, че когато Ани /б.р Сотирова/ беше ученичка в девети клас и я „обърнах“ към физиката, майка й все ме питаше: Защо го карате това момиче да учи физика? Какво ще прави с тази физика, какво ще работи?
Аз й обяснявах, че не карам никого насила, това е пожелание и нещата ще си дойдат на мястото. Така и стана. В момента Ани завършва докторантура и има подписан договор за работа, защото такива специалисти ги чакат и веднага ги вземат. Тя е там със семейството си и от години живеят в Англия. Виждате ли, един пробив на детето, затова че то е било упорито, не се е отказало, преобръща целия живот.
–И Вие бяхте и сте упорит и настоятелен.
-Да, когато го видиш, че има талант, усет към това, което прави, то просто трябва да го нахъсаш, да види светлината. Аз и друг път съм казвал – физиката е трудна, но много хубава наука. Отваря ъгли към живота, който други хора не виждат, не усещат. Физиката и възпитава – на точност, отговорност, принципност, защото тя това изисква. И да, не е задължително всички да станат физици. Важно е да се научат да мислят, защото в живота има необходимост всеки ден да се решават някакви задачи, да се вземат решения. А успешните хора са тези, които вземат правилните решения. Радвам се, че тук, в школата, винаги се намира някой, който да дръпне, да „светне“ и да продължи по пътя си, мотивирайки другите след себе си!
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
