Във втори клас вече бяха ограмотени, четяха, без да сричат, решаваха сложни задачи и след обяд поспиваха и ставаха бодри, готови за работа, а сега от 7:30 до 17:30 часа на чина, с обувките, е доста, доста изтощително за тях
.За мен правилното е да се комбинира/съчетава най- доброто от всичко и то да продължава да се развива, без значение кой прави реформите.
.Във всяка от системите има неща, които са трайни и те не бива да бъдат премахнати само защото не ни харесва авторът.
„В основата на настоящото STEM обучение /б.р. научно-техническо образование, фокусирано върху четири основни дисциплини – наука, технология, инженерство и математика/, е Сендовската система“, това констатира бившият министър на образованието и настоящ директор на Института по образование към МОН проф. Галин Цоков. В края на месец февруари той бе гост и лектор на първия по рода си университетски майсторски клас в Югозападния университет „Н. Рилски” – Благоевград. Пред учители, представители на академичната общност, експерти… проф Цоков изнесе лекция на тема „STEM обучението -интеграция, иновация и развитие на умения за живота“.
„В началото на 80-те години на миналия век в България сме имали опит, свързан с такава интеграция, и това е системата на академик Сендов – например чрез слушане на музика децата да учат математика“, посочи проф. Цоков и допълни, че системата е прилагана в продължение на повече от 10 години в 30 български училища, но за съжаление, заради смяната на обществения строй, резултатите не са обобщени и анализирани.
„Самата система също е до известна степен забравена, но все още могат да се използват знанията и уменията на учители и на ученици, които са обучавани по този подход“, заяви бившият министър на образованието. Ректорът на Югозападния университет проф. Николай Марин коментира, че едно от 30-те училища, където се е прилагала Сендовската система, е благоевградското 5 СУ „ Георги Измирлиев“
„Хубаво е да се систематизира опита на акад. Сендов. Има учители, които са прилагали тези иновативни подходи. Мисля, че това е наш дълг към академик Сендов. Той обичаше да се шегува, че е нулевият ректор на Югозападния университет, защото на практика е изпратен, за да създаде университета, преди да бъде избран ректор“, изтъкна проф. Марин и помоли началника на РУО Ивайло Златанов, който също бе сред гостите, да съдейства при извършването на систематизирането.
Във връзка със значимостта на темата репортер на „Струма“ се обърна към главния учител на 5 СУ Катюша Чимева. Самата тя работи в системата на образованието повече от 40 години, извела е три випуска по Сендовската система. Наред с богатия си професионален опит, г-жа Чимева е и родител на възпитаник на иновативната и изпреварила времето си система.
– Г-жо Чимева, аз лично се впечатлих, да не кажа– изумих, от факта, че в основата на настоящото STEM обучение е Сендовската система, въведена преди 50г.
– За да бъдем по-точни, би следвало да се уточни, че Сендовската система, чието официално наименование е Проблемната група по образованието (ПГО), датира от 1974 г.
– Или казано по друг начин: реформа след реформа, най-накрая образователната ни система „откри“ модел, който е измислен преди повече от половин век, само че сега е „облечен“ в помпозни думи, термини, чуждици…
– Аз съм с особено отношение към образованието, защото работя вече повече от 40 години, преминала през различни образователни системи. И след като тук е минал животът ми и съм запазила професията си до този момент, значи има нещо, което много ми харесва в нея. Първото и най-важно за мен е това, че работя с най-хубавата част от света- децата, а те могат и дават много, много положителна енергия на хората срещу тях. И когато дойдох тук като млад учител през 1983 г., „получих“ един втори клас, който работеше по ПГО, но всички ние наричахме Сендовската система. Самият академик Сендов ни гостуваше много често. Той бе изключително положителен, добронамерен човек. Никога не ни е карал да се притесняваме от това, че ние сме просто едни много млади хора – учители с малко опит и голямо самочувствие. Акад. Сендов ни предразполагаше и казваше: „Колеги, вие знаете всичко и ще се справите“. И аз реших, че в основата на успеха на едно дете е да има, да придобие самочувствие. Тази иновативна система, която сега вече всички знаем, че е СТЕМ ориентираният модел, започва да се прилага в нашето училище още от 1979 г. По-късно разбрах, че 30 училища в страната ни работят по въпросния модел. Започнахме да ходим на ежегодни конференции в Слънчев бряг. Там се срещахме с колегите от различни части на България, които споделяха с нас какво им е трудно, харесва им или не и според тях е невероятно полезно за цялото общество.
– Какво Ви направи впечатления в самото начало, влизайки при второкласниците?
– Направи ми впечатление, че децата вече бяха ограмотени и аз изобщо не знаех по какъв начин са научени да четат и да пишат. Бях страшно изненадана, когато попаднах в клас, в който всички четяха, просто поглеждаха думата и я „изстрелваха“. И тъй като аз самата до този момент бях учена, че трябва да се чете на срички, започнах да карам децата да скандират като на футболен мач, а те ме гледаха много странно. Казах на едно от децата: „Добре, прочети ми какво пише тук“, а то веднага отговори: „Енциклопедия!“. И аз се чудех как изобщо е възможно това и кой е този велик учител, който е успял само за една година да научи децата да четат, при това толкова сложни за произнасяни думи, и то не на срички? И разбрах…
– …че този велик учител е Сендовската система.
– В основата на трайното запомняне на правописните правила и в същото време създаване на много богата читателска грамотност е буквуването. Когато детето чуе звука, който изговаря, и си представи неговата графема /буквата/, то прави връзка в мозъка си за трайно време между фонемата и графемата /звука и съответната буквата/. И детето знае, че ако дадена дума е с четири букви, например „гора“, няма как да я напише с три. Тоест – анализира.
Към настоящия момент забелязвам този начин на учене в състезанията по английски език за спелуване /националното състезание Spelling Bee, в което участниците произнасят различни думи буква по буква/.
Нашите ученици умееха да правят фонетичен модел и в същото време пишеха изключително правилно, а както вече споменах – четивната техника беше на много високо ниво. В учебниците бяха застъпени български автори, сред които Марко Ганчев, Валери Петров, Вазов… а също така и текстове на Джани Родари, Майн Рид, Чарлз Дикенс, Ръдиард Киплинг… А за моя голяма изненада в трето отделение – и на Карл Марк. Децата правиха анализ и разсъждаваха върху текстове, които се изучаваха в по-горните класове. И личното мнение, което даваха, го обосноваваха с много факти. Изказваха се много аргументирано и в същото време лаконично.
– Тоест – кратко, ясно, точно…
– И винаги личеше, че не е наизустено.
Изключително важни бяха придобиваните умения за практическо приложение на знанията. Например в трети клас /отделение/ децата решаваха задачи от вида на: „Намерете обиколката на окръжност“ или „Ако обиколите 10 пъти конкретен терен с форма на окръжност, това повече или по-малко е от 1 километър?”. Ние излизахме с въжета, мерихме окръжността под баскетболния кош, радиуса с шивашки метър. След това се връщахме в класната стая, намирахме по формулата колко е обиколката и тогава измервахме въжето, за да видим дали съвпада с полученото от децата. И чак тогава се поставяше задачата например: „Ако трябва да оградим този кръг с мрежа и тя струва 3 лв. на метър, колко пари трябва да дадем?“.
– И всичко това в трети клас?
– И не само. Работихме със задачи от вида: 9 на втора степен, говореше се за отрицателни и положителни числа, за обикновени и десетични дроби. Децата умееха да правят, разбира се, по това време на ръка т. нар. блок схеми /б.р. диаграми, показващи стъпките в даден процес и заложени при настоящото обучение по компютърно моделиране, информационни технологии/. Това са и сегашните „мисловни карти“ – визуално представяне на информация, или на най-важното, което са научили.
И пак ще кажа, ставаше въпрос за практическо приложение на знанията. Във второ отделение се изучаваха не само посоките на света, а и как да използват компас. Знаеха, че има север, юг… но и че това нещо се случва заради магнитното привличане.
– А имаше ли чуждоезиково обучение?
– То бе заложено от първи клас, но само говоримо. В учениците имаше текстове на руски и английски език. Децата учеха само под формата на песнички, стихотворения, скоропоговорки, нещо което беше изключително достъпно за тях. Едно от изискванията на акад. Сендов и на създателите на системата бе при децата в начален етап да влизат и специалисти по съответния предмет. Аз например водех и физическото възпитание, тъй като имам такава специалност, а колегата влизаше в часовете по руски език. Това беше много добре, защото приучаваше децата да се адаптират към следващите класове
– Доколкото знам, самото ограмотяване е било свързано и с други иновативни методики…
– Спомням си и по какъв начин научавахме децата да разграничават и да запомнят звучните съгласни. В учебниците на доц. Розалина Новачкова /б.р. зам. министър на образованието, автор на учебници и един от двигателите на Сендовската система/ пишеше така: всичко, което води до някаква асоциация, се учи по-лесно, и че повторението наистина е „майка“ на трайните знания. В учебниците й имаше картинки, изобразяващи „боза“, „вода“, „жега“, „ламарина“, съответните думи и „й“, което вечно вееше байрак. Карахме децата да стихоплетстват: боза, вода, жега, ламарина и Й. Те дори пишеха стихове и запомниха, че б-з, в-д, ж-г, л-м, р-н и й са звучните съгласни.
Преди няколко години се бях „развихрила“, учейки децата на звучни съгласни. В това време влезе г-н Тиляшев /голям наш колега/ и каза: „Ох, тази Розалина Новачкова и акад. Сендов продължават да ни помагат и сега“.
– Тоест, Вие продължавате да прилагате методи и подходи от Сендовската система?
– Тоест, аз дори не осъзнавах, че Сендовската система ми е дала „хитринки“, с които лесно да научавам децата. И най-незаинтересованият ученик сега знае, че „боза, вода, жега и ламарина“ съдържат звучните съгласни. От времето на доц. Новачкова знам и как да преценим дали един глагол завършва на „м“ или „ме“. Това да се прави винаги проверка „Аз – чета, ние – четем“ се запомня трудно. Затова е най-добре просто да скриеш „е-то“ и да видиш дали може да бъде по този начин. Например „Ние четеме“ може ли без „е“? Може, значи така се пише. Ето, с такива „хитринки“ детето запомня лесно и трайно.
– Интересно ми е защо до трето отделение се е пишело с печатни букви?
– Ще припомня, че Сендовската система беше експеримент, тоест трябваше да докаже кое доколко работи, къде нещо не е както трябва. Самите текстове в учебниците бяха с печатни букви. Учейки се да чете, детето /на 6-г. възраст/ трябва по някакъв начин да свърже графемата с фонемата. Предполагаше се, че много по-лесно може да повтори формата на буквата така, както е дадена, отколкото да я пресъздава ръкописно. Това нещо обаче продължаваше много дълго време. Аз лично смятах, че след втори клас едно дете спокойно може да пише ръкописно.
– Битува мнение, че децата, обучавани по Сендовската система, са пишели грозно, тоест липсвал е така важният за това време краснопис.
– Краснописът при нас беше заместен по-скоро от правилното и четливо писане. И ще се върна пак на буквуването. Както казах, влизайки при второкласниците от първия ми випуск, бях изумена от скоростта, с която четат. „Мъчих“ децата да четат на срички, но те просто не можеха. Идеята бе да може да разделим думата на срички и след това да обясня как се пренася. Стигна се до парадокс – децата пишеха без грешка, но не можеха да пренасят правилно. Това беше проблем. И тъй като системата ни даваше изключително голяма свобода, ние решихме да въведем наш елемент. Започнахме да казваме на децата, ако на горния ред имат два пръста празно място, да го пропускат и да отидат на долния ред. Така те никога вече не допускаха грешката да оставят една буква сама или да скъсят сричката, за да пренесат на долния ред.
– А как се оценяваха резултатите от обучението?
– Оценки нямаше и в същото време краят на учебната година бе съпроводен с изключително интересен момент. Децата получаваха много шарено свидетелство. Автор на картинките беше Доньо Донев, като имаше своеобразно надграждане. И ако в първи клас бяха основно изображения на забавни човечета, след това се появяваха Айфеловата кула, микроскопът…
Конкретно за първо отделение, на свидетелството пишеше: „Ученикът умее да чете, да пише, да смята и най-вече да играе“. Преди обаче дететo да получи свидетелството си, родители провеждаха изпит. Ние, учителите, подготвяхме, да кажем, 50 листчета с въпроси по всички учебни предмети и ги давахме на родителите.
– Искате да кажете, че в края на учебната година родителите са изпитвали учениците?
– Ще опиша края на учебната година по следния начин: учителят стои притеснен, „плете пръсти“ отстрани и се надява учениците му да се справят, а родителят изпитва което дете пожелае. Те задаваха въпроси както на своите деца, така и на други от класа. Децата отговаряха, а родителите поставяха накрая качествена оценка /браво, добре…/. И никой не си е тръгвал след годишното тържество разплакан, разстроен или по някакъв начин с лоши впечатления.
– Ще споделите ли за взаимоотношенията с родителите?
– Родителите бяха изключително добронамерени. Някои от тях бяха по-възрастни от нас, учителите, и въпреки това показваха невероятно уважение. Сигурно е имало много неща, за които да ни критикуват, но те бяха много премерени в изказванията си. И да, посочвали сме недостатъци като поведение, липса на необходимото старание от страна на деца, а родителите казваха: да ще обърнем внимание. Не е имало или поне не си спомням някой родител да е дошъл и да иска обяснение защо детето му не знае достатъчно.
– И до днес се коментира дали записването в тези паралелки е било доброволно. В този смисъл: имаше ли недоверие, как се приемаше експерименталното обучение, фактът, че децата тръгват на училище на 6 г. и спят следобед? Може да отговорите и като родител.
– Като родител съм записала детето си, след като вече бях започнала работа тук, и в това отношение не бих могла да съм обективна, но знам, че децата тръгваха на училище на 6 години абсолютно доброволно и никой по никакъв начин не ги е принуждавал. Когато постъпих на работа, паралелките бяха до „д“, тоест по 5. Последната бе с 28 или 29 деца, не мога да си спомня точно, а останалите с по 30 ученици. И да, обучението започваше на 6-годишна възраст, но имаше възможност и за отлагане. Хубавото за най-малките бе, че системата на акад. Сендов беше целодневна. Знам, че в първо отделение децата си поспиваха много добре. Имаше две стаи с двойни легла, те си почиваха, а ние ги наблюдавахме, като нямахме право да напускаме класната стая. Ставайки, децата се чувстваха бодри и можеха да продължат с работата. Сега целодневното седене на чина, с обувките, от 7:30 до към 17:30 часа е доста, доста изтощително за учениците. Беше помислено и за друго – децата идваха на училище и се хранеха тук, организирано за целия клас, закусваха, обядваха, след което си отсервираха. Или ако трябва да обобщя: конкретни и важни навици се формираха още в началните класове.
Ще кажа и друго: директорът на училището по това време винаги е правил абсолютно самостоятелно и независимо проучване на входното ниво на всяко едно от децата. До ден-днешен аз не знам какво е питал децата и какво е констатирал, въпреки че много исках да разбера. Обикновено ни казваше да влезем в стаята, изваждаше един чин в коридора и викаше децата едно по едно. Водеше си бележки и когато приключеше, влизаше при учениците с думите: „Благодаря, деца, пожелавам ви успешна година“. В края на учебната година трябваше да предадем отчет /каквито пишехме и след конференциите на Слънчев бряг/ и чак тогава директорът казваше: „Да, колега, при Вас има напредък”. „Не, колега, при Вас напредъкът е незначителен”, или: „При Вас има спад“. Тоест, той е констатирал началния и след това крайния резултат.
– Нещо като настоящите национални външни оценявания, но не от МОН, а на училищно ниво.
– Да. Вероятно директорът е правил това по изискване на хората, които са създали програмата. Ние се притеснявахме какво ще отчетем в края на годината. Отново и при нас е имало този състезателен дух, всеки да покаже, че е работил, но приемахме всичко приятелски, и ако някой от нас не е се е справил много добре, другият се опитваше да го успокои, да му каже: „Ще се оправим, не всичко е в твоите ръце”. Тоест, системата наистина създаваше приятелски взаимоотношения – и сред децата, и сред учителите.
– Споделихте, че като млад учител сте била настроена по различен начин и към методиката на обучение, и на преподаване. Как успяхте на пречупите мисленето си и да се настроите към Сендовската система?
– Това наистина беше изключително интересно за мен, младия учител, който е обучаван по един начин, но след това за първи път попада в нова среда и започва да учи отначало. Всъщност аз се върнах в училището, в което бях ученичка. Така че една голяма част от колегите бяха мои учители. Няма да забравя колко много са ми помагали, когато аз не съм знаела какво да правя. В началото ме беше срам да питам, но те се сещаха. Дори колежката, с която работихме заедно, ми казваше: „Искаш ли да поговорим за утрешния урок? Ето тук може да попиташ това…“. Тя ме учеше, без да ме обижда. Естествено, не помнех всичко и се случваше да импровизирам, но децата винаги откликваха. Самата система позволяваше много голяма свобода. Друг важен момент бе „крилете, които ни даваха“ авторите на учебниците, екипът на акад. Сендов и самият той. На конференциите в Слънчев бряг присъстваше доц. Розалина Новачкова, която помня като изключително колоритна личност. Тя ни казваше: „Колеги, не се притеснявайте, не превръщайте целия си ден в подготовка за училище. Вие сте достатъчно образовани хора. Може да изплетете вкъщи чорапи на децата си, да сготвите и знайте, че на другия ден ще предадете уроците както трябва“. Не беше така. Готвила съм се здраво, колегите – също, но е факт, че имахме подкрепа и тези хора ни предразполагаха. Няма да забравя и как един ден на Слънчев бряг при мен дойде проф. Ангушев /б.р. един от най-утвърдените български университетски преподаватели и учени в областта на педагогиката и психологията/. Той лично ме поздрави и аз много се зарадвах, че един голям човек е дошъл да се ръкува с мен, защото съм направила нещо, което аз не можех да оценя до този момент, тъй като за мен беше задължение, което трябваше да изпълня – просто това се иска от мен. В един момент се оказва, че получаваш подкрепа от хора, които са на светлини години над теб и в същото време са толкова земни.
– Г-жо Чимева, а Вас лично на какво Ви научи Сендовската система?
– Научи ме, че практическото приложение на знанията е най-важното, което децата трябва да придобият. И да, наизустяването, какво иска да каже авторът или някаква фактология са важни дотолкова, доколкото човек иска да изгражда своята култура. Но в крайна сметка се оказа, че най-важното по отношение на живота е практически да приложиш това, което си научил. Затова казах, че излизахме с въжета, с които мерихме окръжността под баскетболния кош. За мен тази система е нещо, което сега се случва, просто се появи по-рано и обществото като цяло не беше готово да приеме такива иновативни методи на работа.
И да, наистина създавахме хора с различно мислене. Що се касае до самата мен, аз се чувствах щастлива и ще дам един-единствен пример. На 15-ата година от започването на работата ми, когато все още бях учител по Сендовската система, ми предложиха официално да постъпя като асистент в Югозападния университет. Прибрах се вкъщи, обмислих предложението и си дадох сметка, че не бих могла да напусна нещо, което ми носи радост. В крайна сметка отказах предложението.
– Подготвяйки се за настоящото интервю, разговарях с възпитаници на Сендовската система. Всички си спомнят, че учебниците са били по „всичкология”, нямало е домашни… Всеобщото заключение бе, че именно годините в училище са сред най-хубавите в живота им.
– Домашните бяха много по-малко, отколкото сега. Например имаше две задачи по математика и едно упражнение за четене. Преди време една майка на две деца, едно от които беше по Сендовската система, а другото – по масовата, ми каза: „За нас обучението по Сендовската система бе времето, в което не сме работили до среднощ. Сега се решават задачи, пишат се съчинения до късно през нощта и до голяма степен родителите помагат на децата.
Що се касае до учебниците, те действително бяха комбинирани и дейностите се редуваха, за да не уморяват децата. В първи клас например можеха да събират и изваждат до 1000, във втори вече се научаваха за умножават 125 по 12, записано по вертикала, и в трети клас вече говорихме за три на втора степен. Имаше задачи с многоцифрени числа от скорост и път, синтактичен разбор на изречения, дроби, но пак казвам: дейностите се редуваха. Бе преценено, че не може целият час да решаваш задачи. 40 минути пресмятане не е уместното нещо, което може да искаш от едно дете на 9 или на 10 години.
– Много, да не кажа всички от сендовчетата си спомнят как са си носили книжки от вкъщи, които са чели тук, в училище, спортували са…
– Следобедите в сряда имаха „проектирам и конструирам“ – работеха с дървени и метални конструктори и правеха различни фигури. Тоест проявяваха творчество и след това всеки презентираше направеното. Също така имаше спортни и музикални групи. В училище идваше треньор по тенис и строяваше половината клас на корта. Останалите отиваха на плувния басейн, където специалисти ги учеха да плуват. Ние стояхме отстрани и работата ни беше, след като свърши двучасовото занимание, да им изсушим косите със сешоар и да ги върнем до училище.
И да, децата си носеха книжки. Просто всички сядаха и четяха за удоволствие и това беше времето за развлечение и почивка. Никой не ги караше да четат насила, но тази система провокираше и любознателността, изследователската мисъл и изявата.
Децата бяха щастливи. Учиха под формата на опит, на игра, на работа в екип, правеха проучвания. Водехме много често беседи и се стигаше до спорове по даден въпрос, защото всеки изразяваше мнението си. Така децата придобиваха навика да отстояват своята позиция и да докажат правотата си.
И може би начинът, по който учеха, и това, че нямаше оценки, им помагаше да изградят приятелски взаимоотношения.
/ б.р Тук г-жа Чимева показа единствената запазена снимка от личния архив на третокласници от третия си випуск – 1988 г./ .
– Взех тази снимка не само заради изображенията, а и заради това, което е дъската. Говорим за скорост, път с многоцифрени числа. От другата страна на дъската има синтактичен разбор на изречения и след това дроби. И ако Ви прави впечатление, децата са обърнати едно към друго и са усмихнати. Има и някои, които са се прегърнали. Ето това е – щастливи деца!
– Не мога да не Ви попитам: този иновативен и изпреварил времето си модел имаше ли недостатъци?
– Естествено. Това е експеримент и като всеки експеримент имаше много неизвестни, и точно това искаха да проверят, доколко това нещо ще сработи. Между другото всяка година всички начални учители се събирахме в дома на някой колега и започвахме страница по страница, учебник по учебник да анализираме кой материал е труден за възприемане, кой е добре или би могъл да бъде преработен. Изпращахме нашите констатации, това се искаше от нас, като нямаше как на следващата година да работим по нов учебник, обаче получавахме свободата да променим това, което не ни харесва. Що се касае до самата система/ програма, тя беше заложена така, че едно дете като започне образованието си в 1 клас, да го довърши до края /б.р. тогава 11 клас/. Ако в 7 клас, това което са учили в масовото училище им е позволявало да кандидатстват за езикови и математически паралелки, то при нас това още не беше взето като материал. Оттам се получи точно това разминаване – между очакванията на родителите и това, което показвахме. Смея да твърдя, че най-същественото разминаване беше по български език и това до известна степен породи негативно отношение. Аз лично не знам каква информация са получавали родителите при записването в 1 клас и дали са били наясно, че детето трябва да продължи да учи тук до края, за да може да се изградят стабилните знания. Знам, че имаше негативни реакции и някои хора си преместваха децата в друго училище. Що се касае до нашето училище, след 7 клас имахме 4 паралелки, като първите две бяха само с наши ученици /б.р. включително и синът на г-жа Чимева/. Оказа се, че сендовчетата са много по-добре подготвени, отколкото „външните“ ученици.
– Г-жо Чимева, знам, че не е удачно да се правят сравнения, но отвътре ми идва да Ви попитам – ако можехте да избирате, по коя система – Сендовската или настоящата, бихте работила?
– Не мога да дам еднозначен и категоричен отговор. Бих направила нещо общо между двете системи. SТЕМ обучението е изключително полезно за това детето да може да се впише в обществото лесно, да си намери мястото, да е годно да приложи наученото. Настоящата система позволява и много неща, които преди това са били неглижирани. За мен правилното е да се комбинира/съчетава най-доброто от всичко и то да продължава да се развива, без значение кой прави реформите. Във всяка от системите има неща, които са трайни, и те не бива да бъдат премахвани само защото не ни харесва авторът!
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
