Заминах да уча в Русия, без да знам езика, а сега дори сънувам на руски, жалко, че заради войната с Украйна и мобилизацията се наложи да се прибера в България, ще се върна, но сега не е възможно
Нежна, красива, талантлива и влюбена в театъра от дете е Теодора Лилян от Благоевград. Родена е на 6 август 1988 година. Израснала е в гримьорните и на сцената покрай своите родители Яна и Лилиян Данчеви, които дълги години бяха танцьори в ансамбъл „Пирин”. И явно главното, което води и възпитава детето, не са нравоученията, а примерът и вътрешното състояние на душите на неговите родители.
„Вероятно тази творческа атмосфера по някакъв начин ми е повлияла”, споделя Теди. „Освен това моята учителка от първи до четвърти клас Виолета Стойчева много често ни водеше на театър, защото любовта към дадено изкуство се възпитава от детска възраст. Смятам, че това са корените на моята любов и интереса към изкуството. Анализирайки себе си защо точно режисьорското изкуство избрах, а не актьорско майсторство, отново се връщам към детството, когато много обичах да чета, да си измислям разни неща и да си играя сама. В някаква степен режисурата е един вид игра, поне за мен така е останало, защото четенето и играта развиват и фантазията”.
Теодора завършва Езиковата гимназия в Благоевград с профил френски език. Учи „Философия” в Софийския университет и фотография в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работи като фотограф известно време в едно софийско издателство и две години по-късно заминава за Русия.
„Още докато учих в НАТФИЗ, знаех, че трябва да завърша и трето висше образование, но усещах, че не съм достатъчно смела да се заема с нещо толкова сложно и необятно, каквото е режисурата. Започнах да се оглеждам, за да продължа, но в по-различна посока. Разбрах, че има програма за сътрудничество, което предоставя безплатно образование в Русия. Бях ходила два пъти на екскурзия там. В Москва гледах няколко театрални постановки, така че имах представа за нивото на театралното изкуство. Затова се престраших и заминах”.
Винаги ми е било любопитно какво е усещането да гледаш на живо картините в Ермитажа, а Теодора там е изучавала история на изкуството и в продължение на две години всеки вторник е посещавала един от най-големите и най-стари в света художествени и културно-исторически музеи.
„Бяха правили проучване, че за да разгледаш цялата колекция, ще ти трябват не дни, а месеци”, споделя Теди. „А да се докосваш до руското изкуство, което е част от световното, не може да се опише, защото разглеждаш със знанията, какво се е случвало там с царската фамилия Романови и много други събития. Понеже в Петербург е трудно да живееш заради климатичните условия, малките нюанси, които се усещат в музея, са много приятни, когато вали дъжд, когато е слънчево, когато е снежно…”.
През 2022 година Теодора завършва Руския държавен институт за театрално изкуство в Санкт Петербург в класа на Григорий Козлов, който е заслужил деятел на театралното изкуство. „Той ми даде много, първо, защото ме прие, а да те приемат в този конкурс означава да ти дадат огромен шанс да се учиш и развиваш. Вярваха в мен и ми имаха доверие. Именно това ми е давало надежда да продължавам и да давам напред… Не знам как е в НАТФИЗ, но в Русия не е важно само да те научат да бъдеш режисьор, дори моят мастер казваше: „Ти не можеш да научиш някого да бъде режисьор, може само той да се научи”, т.е. да прояви желанието и характера сам да го направи. Те се опитваха да ни учат да бъдем добри и стойностни хора. Изгражда се една връзка между учител и студент, която е много по-силна от ниво преподаване. Много ми е дал и преподавателят по танци Юрий Василиков като професионалист, и най-вече от гледна точка на житейски уроци. Постоянно ни казваше колко е важно човек да бъде достоен и даваше елементарен пример за това. Казваше: „Когато сте някъде на банкет и сте много гладен, никога не взимайте последната хапка в чинията”. Достойнство е да не показваш, че имаш нужда от нещо, както и грижата към себе си. Ние изучавахме два пъти в седмицата по четири часа танци. Това си е тежка физическа работа и много често, когато не се грижиш за себе си, не си най-желаният партньор. И чрез елементарни примери за това как трябва да уважаваш първо себе си и след това партньора, обясняваше колко е важно това за достойнството ти. Почти не минава ден, без да си мисля с благодарност за тях двамата и да си спомням техните уроци”.
Питам я дали някой я е научил да обича себе си. „Говорили са ни много и за любов към себе си, но режисурата е колективно дело и всичко, което се случва, е свързано с целия екип. Мастерът винаги ми е казвал, че трябва да се науча да репетирам и аз не съм разбирала какво означава това. Представях си, че имам четири часа за репетиция и си казвах – какво толкова, аз ще съм подготвена, ще съм измислила всичко, работя и си тръгвам. Сега разбирам, че той реално е говорил за човешките отношения със самите артисти. Към днешна дата осъзнавам колко е бил прав и колко е сложно. Не че имам лош опит с артистите, просто наистина е нужно умение да подходиш към всеки по специфичен начин, да се опиташ да ги поведеш, да ти харесат идеята и да започнете да се борите заедно за тази идея. Да караш всеки един от тях да се чувства пълноценно, без значение дали има главна, или малка роля. Неговата отдаденост към представлението в крайна сметка е задача на режисьора и това е изключително сложно. За мен доверието между режисьора и артиста е много важно, защото спектакълът се случва, когато го правим заедно. По-скоро смятам, че отношенията между режисьор и артист са като в любовта – и двамата трябва да дават и в основата да е доверието и искреността”.
Теодора си взима дипломата за третото висше образование на 1 юли 2023 година. Тя все още е ново име като режисьор в театралните среди, но вече е известна с постановките „Русалка” на Пушкин, която е нейният дебют в Народния театър „Иван Вазов”, и „Госпожица Юлия”, която поставя на сцената на Плевенския театър. Сама избира пиесата „Русалка” на Пушкин, защото още като студентка в Русия този текст я е „опарил емоционално”.
„В Русия има така нареченото лабораторно движение и младите режисьори си намират работа основно чрез тези лаборатории. И понеже в Москва има Пушкиновски театър, където всяка година правят лаборатории, и аз бях подавала заявка там с текста на „Русалка”, но реализация нямаше, защото самите обстоятелства заради войната и мобилизацията се промениха. Започна да става доста сложно, особено за чужденци от Европейския съюз, и аз трябваше да се прибера в България. Но желанието и любовта ми към този материал останаха и реших, че ако имам възможност, ще го направя. От 2021 година идеята си тлееше в мен, докато не се стигна до преговори в Народния театър да поставя „Русалка”, чиято премиера беше през април 2023 година. Разбрах, че текстът в България не е толкова познат. Пиесата е поставяна на българска сцена, но доста отдавна и реших да опитам. Пак се връщам към уроците на моя мастер, който ни казваше, че за да поставиш нещо, текстът трябва много да ти харесва, или по-точно казваше, че трябва да получиш „емоционално опарване”, когато го четеш. И аз така се почувствах спрямо този материал, когато прочетох пиесата. Подхождам и много емоционално, в зависимост от това как се чувствам в дадения момент и къде съм насочила вниманието си. И тогава бях в един по-стресиращ емоционален период и чрез този текст до някаква степен дори се излекувах. За мен режисьорската работа е работа на интроверти, поне аз така се чувствам, и емоциите и преживяванията се опитвам да сублимирам чрез театъра, т.е. да трансформирам тези чувства в нещо по-възвишено и добро. Не казвам, че това е правилно, но знам, че на мен много ми помага. Затова в зависимост от периода, в който се намирам, един и същи текст го чета по различен начин и изваждам от него различни неща.
Другото представление „Госпожица Юлия” направих в Плевенския театър. Текстът на Аугуст Стриндберг е много популярен и пиесата много пъти е поставяна, но и тя от доста време тлее в мен. И с нея бях на лаборатория в Брянск, Русия. Трябваше след това да я поставям в Беларус, имах покана от един театър, но пак заради войната така се стекоха обстоятелствата, че не се случи. Предложих я на директора на Плевенския театър, понеже имах наблюдения върху играта там, и смятах, че в трупата си имат много добър Жан и добра Юлия. Това все пак е много психологическа пиеса и си трябват малко по-особени артисти и характери. Доста промених пиесата. Винаги ми е бил интересен образът на Кристин и се опитах да го направя по-плътен, да уголемя самата роля и да осъвременя пиесата, въпреки че за мен тя си е напълно актуална. На мен ми е интересно да взимам класически текстове и да ги правя в моята естетика. Така ни учеха, че текстът е само отправна точка и по никакъв начин не чувствам притеснения, ако е поставян много пъти, понеже знам, че начинът, по който мисля, си е моят и не се притеснявам да взема същия текст и да го направя. Той ще бъде по-различен, погледнат от друг ъгъл, от моя.
Въпреки малкия ми опит смятам, че няма две еднакви места за поставяне на театрална постановка, въобще няма два еднакви театъра, два еднакви творчески процеса. Преди да поставя „Русалка”, бях асистент на Тимофей Кулябин в Народния театър. Там беше съвсем различно и всеки път опитът е уникален. Това може би е най-хубавото в нашата професия, че винаги е различно, хората са различни и си е предизвикателство да намериш подхода към всеки от тях. Така че за мен и двата процеса бяха интересни, харесвам си и двете представления, харесвам артистите и в Народния театър и в Плевенския, и съм благодарна на всички”.
От трейлърите, които гледах, а и от снимките на Стефан Щерев забелязвам, че Теодора използва не само своя гледна точка към пиесата, но тя звучи модерно и привлича младите хора в театъра.
„Аз чета един текст, написан примерно в края на 19 век, каквато е „Госпожица Юлия”. Как са мислили хората по това време, няма как да знам, но много добре знам как мислят хората от моето поколение, по какъв начин си общуваме и какво е важно за нас. Затова взимам един класически текст и се опитвам да го разкажа по актуален начин, не защото така е модерно, а от гледна точка на самата комуникация и на самата енергия и вибрация, която изпращам към зрителя. И това не е някаква самоцел. Научих се да се самонаблюдавам, а също и ситуациите, в които попадам ежедневно, и моите близки приятели виждат, че претворявам на сцената наши общи изживявания. Аз искам зрителят, като отиде да гледа дадена пиеса, да се разпознае, защото по този начин го провокирам да мисли върху дадена тема, да си отговаря на въпроси, зададени чрез пиесата. Съзнавам, че начинът, по който разказвам, не на всеки допада, но който се опита да свикне с моята естетика, започваме да водим диалог. За мен е важно да водя диалог със зрителя”.
Представлението „Русалка” се играе трети сезон и мои познати казват, че и днес залите са пълни. Премиерата на „Госпожица Юлия” беше на 20 юни и сега предстоят първи представления за публиката в Плевен. Теодора има цяла папка с текстове, които са я опарили емоционално, така че й предстои още много работа, която да й носи удовлетворение и радост от творческия процес. Тя добавя: „Чакам и подходящия каст, за да мога да видя къде е възможно да се реализират моите идеи. Аз постоянно имам нужда да уча нещо ново и сега в някаква степен ми е още по-страшно, когато започвам да правя ново представление, отколкото когато бях в Академията, все едно тези пет години не са ми стигнали. Смятам, че ученето е ежедневие, да учиш и да предизвикваш себе си всеки ден”.
Сега й предстои работа като ас. режисьор на Тимофей Кулябин, един много известен руски режисьор, с когото са поставяли „Нора”, сега ще правят „Хеда Габлер” – отново текст на Ибсен. „При мен нещата не се случват по план, а изникват, когато най-малко ги очаквам. Но много е важно постоянно да бъдеш в процес, да репетираш и да не губиш тренинг. Едно е да приказваш, но друго е, когато се види на дело какво си направил. Това е професия за маратонци. Пътят е дълъг и в него бавно и постепенно се случват нещата, но никога не трябва да се отказваш. Аз не съм търпелив човек, но се опитвам да се въоръжа с търпение, за да мога да живея по-плътно, т.е. да усещам всяко камъче по пътя си, в добрия смисъл на думата. И предизвикателствата, и провалите, които ни се дават, са, за да ни учат. И нещо, което си имам като мантра – постоянно си повтарям да не ме е страх от нищо. Без страх, без страх, без страх!… Страхът затваря много врати. Себе си смятам за доста безстрашна, защото когато заминах за Русия, не знаех езика, не познавах никого, на луда глава заминах в тази огромна страна. Такива предизвикателства мен не ме плашат, а ме вдъхновяват. Вече свободно чета, говоря и мисля на руски, дори сънувам на руски. Лично аз не си слагам прегради и дори обичам много да мечтая за това, което искам да ми се случи”.
Не се е отказала да се върне в Русия, но в момента това не е възможно. „Аз не подкрепям това, което се случва с Украйна. Когато заминах през 2016, там беше европейската театрална столица и абсолютно всичко беше възможно. Постепенно започнаха едни промени и хората, на които се възхищавах в професионален план, се махнаха. Много е затворен творческият обмен в Русия в момента. Отворени са само към Китай, докато през 2016 г., там се случваха невероятни неща. Това оказва влияние на изкуството. Забелязвам, че в момента в България театрални постановки поставят чуждестранни режисьори и това е много полезно за цялата театрална карта на страната. Трябва да има културен обмен, не може да се варим само в собствен сос, но за съжаление в Русия точно това се случва в момента”.
Теодора Лилян е деликатен и обърнат към сърцето си млад човек и творец, който ни предлага своята гледна точка към театъра. С изключително актуалната си и действена режисьорска мисъл тя се опитва да провокира хората към размисъл, откровение, съпреживяване с текстовете, които я вълнуват и които тепърва ще гледаме, поставени от нея на театралните сцени.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
