Вдовицата на писателя Георги Витанов-Богат - Малинка, получи наградата от негово име
Георги Витанов - Богат
Добри Карабонев
Съюзът на българските писатели в САЩ и по света издаде посмъртно последната книга на писателя Георги Витанов-Богат. Писатели, близки и приятели на съюза се събраха на 5 май, събота, в първия български център на Irving Park Rd за премиерата на „Караконджерови дни”. Книгата е редактирана от Виолина Иванова. „Всичко направих така, както искаше Георги – казва тя. – Дори картината на корицата я избра той, преди да си отиде”.
Атмосферата в българския клуб – задушевна и приятелска – непрестанно напомняше за делото на Витанов, който освен основател на съюза е и причината за много от приятелствата и сплотеността на членовете. Присъстващите, сред които и генералният ни консул в Чикаго Иван Анчев, отбелязаха и рождения ден на писателя, който тази година щеше да навърши 70 години.
Роден е в Добринище, едно от красивите кътчета на България, където природата и поезията вървят ръка за ръка. Започва да пише стихове още от ученическите си години. Харесван е и негови стихове и разкази се отпечатват в България, Европа и САЩ. Става лауреат на наградата „Южна пролет“, 1986 г. Носител е и на литературната награда „Светлоструй“ и още много заслужени признания. Емигрира в Чикаго, САЩ, и живее в града на българите от 2007 до смъртта си през 2017 година. Става председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Посмъртно е награден от ДАБЧ с паметен медал „Иван Вазов“.
Посмъртно Витанов получи и приза на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Нике – символ на непобедимия човешки дух”. Статуетката беше връчена на вдовицата му Малинка.
„Той така я чакаше тази награда”, сподели Виолина Иванова. – Така се радваше, че ще я получи. Надявам се, че е доволен от това, което свършихме по книгата”.
Присъстващите единодушно обявиха писателя и за душата на групата, както и причината те да се сплотят и да оставят нещо за поколения напред. „Жоро направи възможно да има български книги в библиотеката на Конгреса във Вашингтон – казва председателят на съюза Симеон Гаспаров. – Той е човекът, който ни обедини и ни направи едно семейство”, добавя Гаспаров.
С писмо двамата синове Захари и Стоян, които живеят в България, благодариха за реализацията на книгата и за наградата на баща им. „Написаното от татко е истинско като Вселената – всяка сълза и усмивка, които той е излял в творчеството си, са частица от сърцето му. Ето защо винаги ще живее чрез емоцията, запечатана трайно не само у нас – неговото семейство, но и у всеки, който се е докоснал или ще се докосне до вълшебството на неговото слово”.
От Съюза на българските писатели в САЩ и по света обаче смятат, че делото на Георги Витанов-Богат заслужава да бъде запечатано и по друг начин. Те внесоха официално предложение до кмета на родния град на писателя – Добринище, с което го предлагат за почетен гражданин. Предложено е в града да има улица и почетна плоча на негово име.
„Приветствам това предложение”, каза генералният консул Иван Анчев, който сподели, че последната книга на Богат ще е единствената в библиотеката му, която ще остане без подпис. Споменът за него обаче ще е жив, както и емоцията, която е оставил у всеки един от присъстващите.
Ето какво написа в памет на Георги Витанов един от приятелите му, писателят Добри Карабонев: „Един ден, преди една година, когато се подготвях за моята юбилейна годишнина, с Георги Витанов седяхме в едно кафе на по едно малко „Джони“, увлечени в сладка приказка. Такава, каквато е била винаги, когато той се връща назад в годините на своя живот. И няма как да не се заслушаш, и няма как това, което Жорето разказва, да не изплува пред теб, да не го видиш, да не го почувстваш. Разказвач беше от класа. Рисуваше думите си с най-ярките краски, поднасяше ти ги с любовта си и с цялата си душа. Такъв беше Жорето. Разказите му не свършваха. Този ден малките „джонита“ станаха няколко, развеселихме се, потръгнаха и майтапите. „Сега ще направим твоя юбилей, пък догодина моя – каза през смях тогава. – Да те видя как си и ако не ми харесва, може и да се замисля“.
Макар и една година по-малък от мен, той си ми викаше „наборе“. „Наборе, аз отивам отвън да дръпна един бърз тютюн, а ти поръчай по едно малко „Джони“ – казваше почти през половин час той и отскачаше да задоволи тютюневия си глад, който не му даваше мира. Страстен пушач беше. Това много го ядосваше, но беше по-силно от него. „Тоя тютюн или той ще ме остави, или аз него“ – каза ми веднъж, преди да излезе за поредната цигара.
Поредната ми, четвърта книга беше почти готова за печат и той трябваше като председател на писателския съюз да напише предговора. Не успя. Седмица по-късно, в един мрачен утринен ден, иззвъня телефонът ми, за да чуя това, което трудно се описва и в романите. Виолина Иванова, заместник-председателят на съюза, едва намери думи да ми съобщи тъжната вест. Така съдбата реши да го остави на 69 години, припомняйки ми думите му преди една седмица, изречени през смях, между две-три малки „джонита“.
