Дафина и Анатоли Тачови – лекарите, за които медицината е големият житейски шанс да бъдат заедно и да се чувстват полезни

Той е роден в Рилския манастир, тя в училището в родопско село, срещат се в 8-ми клас в Математическата гимназия в Благоевград и се женят на 20 г. като студенти

Те са едни от най-известните лекари в Благоевград. Дафина и Анатоли  са заедно от ученическите години в Математическата гимназия на Благоевград. Срещат се в 8-ми клас, учат 4 години заедно. Две години след това Дафина е най-редовният посетител на танковата бригада в Горна баня, където служи Анатоли. „Накрая тя остана единствена и я посрещаха като генерал на портала”, споделя Анатоли. Шест години учат заедно медицина. Женят се като студенти на 20 години и са заедно до днес. Преди да се срещнат обаче,  всеки от тях ми разказа  интересната си история, която искаха да споделят, защото пренасят качества и емоции, които не трябва да се забравят – символ на живота на цяла една епоха преди нас.

Д-р Анатоли Тачов е роден на 23 април 1962 година в Рилския манастир, защото родителите му са живели там, след като се оженили. По това време манастирът не е бил действащ. Имало само музей. Баща му Михаил е от Пастра, последното  село преди Рилския манастир, и е работил към тогавашната милиция като пазител на музея, а по късно е помагал в стопанството там. Майка му Драга е била уредник на музея и лятно време е отговаряла за постницата „Свети Лука”, за килийното училище на Неофит Рилски и за гроба на свети Иван Рилски. Основоположникът на Тачовия род е от Битоля. Прадядо му Тачо имал много хубава приятелка, но била изнасилена от турчин. Тачо го издебнал през нощта, заклал го и башибозукът тръгнал по следите му. Успял да избяга и се скрил в Рилския манастир. Това се случило около 1800 година. Споделил на игумена на манастира защо бяга, но той му казал, че убийството на човек, независимо от причините, е смъртен грях и затова не може да стане монах, но го направил пандурин на манастира. В онези размирни времена му дали пушка да ги брани. По-късно игуменът му дарил високо в планината манастирски земи. Там създал махала в село Бозовая, оженил се и основал Тачовия род.

„Когато баща ми ме водеше в музея на манастира, беше си нарочил една пушка и ми казваше: „Те това е пушката на дядо ти, а дали е било така, никой не знае!”, си спомня Анатоли. Той е горд, че е роден в това духовно място и в тази българска светиня, където  е отгледан до двегодишна възраст, след което семейството идва в Благоевград, откъдето е майка му. Но ваканциите е прекарвал в манастира при баба си Райна по бащина линия, която е останала да работи там. Общувал е и с монасите, когато се върнали в манастира, разказвали му за стенописите, обяснявали  му библейските сюжети. По-късно Анатоли открива манастирската библиотека, която по онова време е една от най-богатите в страната. Там е прочел голяма  част от по-известните романи на български и световни автори. Носи името Анатоли, защото е роден в ерата на първите космически полети и е кръстен на един от руските космонавти.

Баба му Мария по майчина линия е от Горно Броди, Серско. През 1924 година, когато България и Гърция подписват спогодба за размяна на населението, на родните им места се настаняват понтийските гърци след войната с Ататюрк, а те от Горно Броди се преселват в Горна Джумая. Настаняват се в квартал „Струмско”. Прадядо му Станой е от с. Горна Железница над река Струма. Той е участвал в Балканските войни от 1912 до 1919 година. Бил и на Дойранския фронт.

„Имаше и кръст за храброст” – разказва Анатоли – защото със свой приятел успели да пресекат линиите и да хванат пленник, който се оказал ценен френски офицер, който носил пълна чанта с карти от наблюдателен пункт. Три дни с приятеля му се крили в блатата, за да го измъкнат и след това той е награден с този орден, който скара родата, когато прадядо почина. Всеки искаше да го притежава, но накрая орденът изчезна незнайно къде”.

След завършване на Математическата гимназия в Благоевград, Анатоли е войник в Горна баня, където е танкист на най-модерните за онова време танкове.От 1982 до 1988 г. учи в Медицинската академия в София. Имало задължително разпределение три години. Тогава  можело да се специализира само това, което работиш в момента.Той започва работа в Центъра за бърза и неотложна помощ, както се нарича по онова време, и започва  да специализира вътрешни болести. Известно време се занимава с администрация. Работи в Здравната къса, директор е на РЗИ. По това време специализира и здравен мениджмънт, където защитава и докторат на тема „Управление на болници и модел на болнична помощ”. Завършва втора магистратура „Право”, защото му е необходимо да познава и законодателството, записва и допълнителна квалификация по счетоводство и контрол.

„След дълго пребиваване в администрацията и натрупани  разочарования реших, че не си струва да си губя времето с опити да променям непроменяемото в България и да се боря с вятърни мелници, защото за съжаление след всяка политическа промяна на върховете в нашите сфери идват тотално неуки хора, буквално хванати от улицата. Почват да правят безумни неща, които аз като управленец на средно ниво – тогава директор на Регионалния център по здравеопазване, не можех по никакъв начин да променя, а трябваше да ги изпълнявам. Това в определен момент ми дойде преко сили и на по-късна възраст се върнах отново в медицината. Тогава се насочих към кардиологията”.

Родителите на Дафина са били учители в Родопите, в село Леска.

„Така пише на входа на селото, но местните му викат Ляски – споделя Дафина. – Аз се раждам  в училището, където те са живели, а сега тази сграда е молитвен дом.  Родила съм се на 26 декември 1962 г. – навръх Коледа, която не се е празнувала както днес, и тази зима е била много снежна. Правили са пъртини, за да стигнат донякъде, и когато започват родилните болки на майка, не е имало кой да й помогне”.

Баща й въпреки всичко успял да доведе акушерка, но когато пристигнала, Дафина вече била родена. Майка й Мария имала порок на сърцето след преживян ревматизъм и лекарите й казвали, че има опасност да умре при раждане.

„Брат ми Спас, който е с 4 години по-голям от мен, преживял драмата на мама в съседната стая и ми е казвал, че още с раждането съм имала големи сини очи и съм гледала ококорено и хитро, заради това той се смилил над мен и казал да не ме изхвърлят. Шест месеца по-късно те се прибират в Марикостиново, откъдето им е коренът. Израснала съм с разказите на баба Дафина и на дядо Спас за историята на това село. Баба разказваше, че през 1912 г. цялото село се събрало в двора на агата, който, за разлика от другите, бил добър с хората, културен човек. Казал им да бягат и откъде да не минават, за да се спасят. А хората помисили, че агата не искал да види как ги колят в двора му и затова ги праща извън селото, но имало един дядо, който тръгнал и поканил всички, които искат да го последват. Всички тръгнали след него, без да спират, без да охкат, дори бебетата не плачели по пътя, та чак до възвишенията над Манджово, преди Мелник. Тогава дядото им казал да спрат и баба, която в тези години била дете, видяла, че няколкото хляба, които носила в цедилката, са паднали по пътя. Много пъти с Анатоли, като посещаваме баира над Хърсово, си спомням разказа на баба за това място, как като спрели да починат, гледали как гори цялото село и как в пламъците един кон сякаш изкочил от черквата и отлетял”.

По-късно бежанците се връщат  в родното Марикостиново и започнали  от нищото, но през 1925 година влезли войските на Пангалос и отново опожарили селото. Когато отново решили да се върнат, заварили само едно пиленце сред опожарените тревички и пак започнали отначало да градят дом. На 9 септември им взели и нивите.

Майката на Дафина е Мария Облакова по баща, Стамболиева по мъж.

„Моята прабаба от Спанчово, за да запази семейството си, се наложило да заколи двама гърци – пример за типичната съдба на хората от Пиринска Македония. По време на Балканските войни дядо ми Спас е бил 4 години в окопите и от 17- до 21-годишен е преживял целия ужас на войната, за което винаги разказваше на гостите. И като се върна назад и си представя какво са преживели преди нас, сега си мисля, че няма за какво да се оплакваме днес. Майка ми е заминала сама на 18 години да стане учителка в село Равнил – на края на света. Оттам накъдето и да погледнеш, се виждат Родопите и разхвърляните в тях селца. Една година след майка и баща ми отишъл там учител, и двамата са били всичко за тези хора българомохамедани. Това е времето на така наречената „Културна революция”, когато са били принуждавани да променят начина си на живот, на обличане. Родителите ми са им помогнали във всичко. Четиридесет години след тяхната смърт бяхме с брат ми по тези места и спряхме в село Ляски, близо до Мадан. Обградиха ни много хора, които бяха разбрали, че това са децата на учителите. Ние с брат ми се разплакахме и той каза: „Ако някога след теб децата ти заварят такова нещо, значи животът ти не е минал напразно!”. Миналата година, когато аз вече бях на 60 и отидохме с Анатоли в Равнил, срещнахме един човек от селото и попитахме къде е училището. Когато разбра защо търсим тази сграда, той назова по име родителите ми и попита: „А ти Дафинка ли си?”. И аз пак се разплаках. И сега си мисля понякога дали това, което аз оставям след себе си, може въобще да се равнява с това, което моите родители са оставили, учейки тези деца в Родопите”.

Двамата продължават учителската професия и в Марикостиново. Баща й бил председател на съвета, а също и кмет на селото.

Дафина Тачова сподели, че винаги е знаела, че ще бъде лекар.

„Голяма драма беше за мен да се науча да заколя кокошка, за да я сготвим. Сама пожелах да го направя, за да свикна да гледам кръв, иначе каква лекарка ще бъда. Бях ученичка в Марикостиново до 7 клас. А баба ми викаше: „Немой мари, чедо, не е убаво, момичка си”, но се научих. Избрах да уча в Математическата гимназия в Благоевград, защото бях проучила, че там са най-добрите учители по биология и химия, за да ме подготвят за кандидатстудентските изпити по медицина. Но понеже съм вярващ човек, Господ реши да ме изпитва, като винаги ми осигуряваше препятствия, които трябваше да преодолявам. Първата година не ми стигнаха 25 стотни и не ме приеха. За да кандидатствам отново, започнах работа в Марикостиново. Три месеца бях касиерка на банята, после учителка по руски език, бях и на гише „Обмяна на валута” на границата. Втори път кандидатствах и имах 6 по биология, но „Не” на политическия изпит, и пак виждам тук Божието провидение, защото от тази година забраниха преразглеждане на писмените работи, а аз бях сигурна, че съм си развила въпроса. И двата пъти бях приета в стоматология и фармация, но аз исках медицина. Прехвърлих се да уча акушерство, още повече че Анатоли вече беше в София. Една година учих акушерство и пак се явих на кандидатстудентски изпити, накрая ме приеха медицина. Приеха ме, когато Анатоли излезе от казармата, и се оженихме на 20 години, за да ползваме семейните общежития”.

Искали са да ги разпределят по разложките села, но като пълни отличници успели да се преборят и да останат в Благоевград.

„Четири месеца беше велико мизерстване”, разказва Дафина. „Разчитахме на родителите си и накрая почнахме работа. Тогава  си повтарях – всичко друго, само не педиатрия и психиатрия, а сега съм педиатър. А пък Анатоли казваше само да не е рентген или клинична лаборатория, и го изпратиха в рентгена. Аз заобичах педиатрията и винаги съм имала шанса да срещам много качествени хора в живота си, които понякога се улавям, че имитирам дори в отношението към пациентите. Един от тях е проф. Драган  Бобев, който беше мой учител в педиатрията, но във вътрешните болести беше акад.Чудомир Начев. Той беше голямо чудо, наистина. Понякога като него хващах пациента за ръката, за да го успокоя. Това, че дълго време се занимавам с Лекарския съюз, ми даде възможност да се срещам с интересни лекари от цялата страна. Сред тях са и сегашните ми колеги, с които правим много стойностна практика за семейна медицина. Те ми помогнаха да специализирам детска пневмология и засега съм единствен такъв специалист в Пернишка, Благоевградска и Кюстендилска област. Изпитът за зачисляване беше много тежък, а имаше само две места за цялата страна. Бях понатрупала опит и това много ми помогна при взимането на изпита. Опитът беше  важен и за да оценя колко много не знам. Когато човек  е млад и в началото на кариерата си, не си дава сметка колко много не знае. Но имахме голям шанс и двамата да се докоснем до широки специалности – той вътрешни болести, аз педиатрия. Общата медицина ми даде нов тласък. Да работиш с хора от 0 до 100 години и да се срещаш с всякаква патология – това много те обогатява и като специалист по педиатрия. С годините успях да разбера, че дълбаенето в медицината само ти доказва колко си далече от голямата наука и голямата практика. Винаги има и още, и още, което не си срещнал, не си прочел.

Имаме уникални лекари и специалисти, но хората се настройват понякога негативно срещу тях заради системата. Анатоли добавя, че за да промениш такава система, трябва много да знаеш, да имаш практически опит, надграден с теоретични познания, да си изследвал чуждия опит и да бъдеш честен с хората.

„Втрещих се, когато бяха предложили една жена от Димитровград за министър на здравеопазването в кабинета при така наречената ротация, който не се състоя. Тя е собственик на аптека и е била два мандата общински съветник в Димитровград. И това е целият й опит и познание за здравната система. И този човек застава на върха!

Стана дума за моя докторат за болнично управление и болнични модели. Там изследвах, че най-големият недъг на нашата здравна система е, че постоянно се роят нови болници, които нямат персонал, нямат натоварване в повечето случаи, с изключение на единици. Изучавайки преди 15 години международния опит, за да представя нещо подобно за България, видях, че хората са се измъкнали от този порочен кръг и от това разточителство на болници. Започнали са да ги закриват, но на тяхно място  откриват болници за долекуване, хосписи, болници за продължителни грижи, за да отменят останалите малко на брой, но елитни болнични заведения, за да могат те да дават качествена услуга. Ние правим точно обратното. Това е и въпрос на интереси, защото всяка болница веднага се закача за Здравната каса, за да си гарантира приходи. И ако някой тръгне да прави реформи, интересите в обратна посока го бламират”, споделя Анатоли.

Дафина добавя, че през последните години тези факти са видими.

„Който и да дойде на власт, се оказва, че хората, собственици на болници в страната, успяват да си проправят пътека и откриват нови, които ползват обществен ресурс. Не казвам, че те не са добри. Напротив, аз бях 9 години член на Акредитационния съвет в Министерството на здравеопазването, била съм рецензент на някои от тези болници и знам, че става дума за сериозни лечебни заведения, сериозни капиталовложения и сериозен екип. Там отидаха едни от най-добрите лекари, защото им дават и по-добри възнаграждения. Само че това не реши проблемите на здравеопазването”.

Анатоли продължава темата, като споделя, че когато е бил член на Управителния съвет на Националната здравноосигурителна каса, е имал уникалния случай като един от деветимата, които взимат решения за това как да се финансира системата и как да се излезе от този порочен кръг, възразил за неправилното разпределение на бюджета за отделните области и провалил нагласения бюджет за гласуване, защото заплашил, че ще направи изявление пред журналистите, които чакали отвън. Тогава те отложили гласуването за следващия път и разпитвали коя е болницата на Тачов, какъв е неговият интерес, защо реагира така.

„Не бяха разбрали коя е моята болница, защото нямам такава, но на следващото заседание, без да обясняват, бяха увеличили с два милиона и половина бюджета за болниците на Благоевградска област, за да си го натаманявам и да мълча. Като видях, че нищо не последва, можех отново да направя скандал, но щях да стана смешен, защото разбрах, че никой не искаше нищо да променя. Вдигнах ръце и го гласувахме. Няколко месеца по-късно новите управляващи, които дойдоха, ме махнаха, защото задавам неудобни въпроси”.

Дафина и Анатоли имат двама синове. Големият е Михаил, кръстен на бащата на Анатоли. Ражда се през 1983 година, докато двамата са студенти в София. Вторият им син е Йордан и е кръстен на бащата на Дафина. Разликата им е 7 години. И двамата избират да работят в областта на икономиката. Михаил работи в технологична компания, а Йордан има собствена счетоводна  фирма, която обслужва чужди фирми със седалище в България. Имат две прекрасни снахи. Биляна Панева, съпругата на Михаил, работи онлайн за голяма международна фирма. Биляна и Михаил имат двама синове – Антон и Мартин, които се раждат  във Виена, но сега цялото семейство живее в София. Данчо остава да живее в Благоевград и се жени през 2023-а на 32 години. Неговата съпруга Стойна Тачова е завършила АУБ в Благоевград и желанието й е да бъде учител. Затова паралелно учи и лингвистика в Югозападния университет. В момента е учител по английски език в Езиковата гимназия.

Дафина и Анатоли се гордеят с децата, снахите и внуците си – първо, защото са добри хора, а след това – защото знаят какво искат да постигнат. Дафина си спомни, че още като млад лекар е осъзнала, че не трябва да очаква благодарност от пациентите за нищо, защото тя просто си върши работата – колкото по-добре, толкова по-добре за всички. Осъзнала е, че човек, преживял здравословна драма, не желае да се връща към спомена за болката и това за нея е естествено. Но винаги се чувства щастлива и с времето все повече се изненадва, когато някой я поздравява по различни поводи, а благодарни пациенти при нея и при Анатоли винаги има и те не са малко. Анатоли сподели, че лекарят дава 20 процента от възможностите за лечение, останалото е желанието и волята на пациента да промени живота и здравето си към по-добро. Все повече хора осъзнават, че по-ценно от здравето няма и е шанс да попаднеш на лекар, който има знанията и желанието да даде най-доброто от себе си за човека срещу него.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА