Добри чувства прозират в погледа на Илко Вангелов. Откакто го познавам, е така. Приятели са с моя съпруг – бате Сашо Караджов го нарича той, и срещите им винаги са носили духовна радост и за двамата. Илко го нарича свой идол в рисуването и бойните изкуства, а Сашо никога няма да забрави първите комикси „Lucky Luke”, които му донесъл, и не само това. Думата доброта определя мислите и действията на Илко. Не съм го чула никога да казва лоша дума за друг човек, винаги се опитва да намери добрите му черти. И това го издига на пиедестал сред приятелите.
Роден е на 15 октомври 1962 година в Орлин махала на Благоевград. През 1979 година завършва Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ в родния си град. Въпреки че детската му мечта е рисуването, по семейна традиция кандидатства медицина. Приемат го „Стоматология” в София, но се разменя с едно момче от Варна. То записва стоматология в София, а Илко – обща медицина в Медицинския факултет във Варна. Там учи две години, след това се прехвърля в София, където през 1987 година завършва висшето си медицинско образование. Когато е трети курс студент, посещава с родителите вуйчо си Богомил Шопов в Швейцария и там си харесва Патриция Монбарон. Правят сватба в мотел „Рилци”, а след това и в Швейцария, където остават да живеят. Разделят се през 1991 година. Илко се реализира в професията изцяло в Швейцария. В продължение на 15 години сменя болници в различни градове на Швейцария, като се специализира в различни области – хирургия, гинекология, ортопедия, онкология. Не му е стигнала една година за Университетската клиника, защото още не е имал щвейцарско граждансктво, и вратите са били затворени. Примирява се и си отваря частна клиника със зала за малка хирургия и рентгенови апарати в кантона Жура. В момента Илко работи на 60 км от Базел – в Дьолемонт, в частната си клиника „Монт Репонд” във френско говорящия кантон Жура.
Втората съпруга на Илко е медицинска сестра – французойката Валери, с която живеят 20 години заедно и се разделят. Но плод на тяхната любов е синът им Кирил – Сириль на френски, който се ражда на 28.08.1999 година. Кръстил го е на дядо си. Сега Кирил е на 23 години и учи финанси в Ньошател. Дошъл е с баща си в Благоевград, за да му помогне при аранжиране на изложбата.
Илко никога не забравя детската си мечта да стане художник, така че медицината и изкуството вървят паралелно в живота му. От малък посещава курсове по рисуване при учителя Иван Груев във Второ основно училище. Майка му добавя, че учителят Груев му казвал „колега”, защото нарисувал портрет на Левски и рисувал на всяка страница на учебниците и тетрадките си. Родителите му се страхували на 13 години да го изпратят сам в София, за да учи в Художествената гимназия, и така се разминава с академичното образование по изобразително изкуство, но никога не престава да рисува и да се изявява в областта на скулптурната пластика. Започва с дървени пластики, след това ги прави от восък и ги отлива от бронз. Участвал е в окръжни и национални изложби. По време на следването си във Варна се сприятелява с групата на художниците, между които Ванко Урумов, Стоимен Стоилов, Жоро Лечев, Петьо Маринов и други. Посещава ателиетата им, краде занаят и започва повече да се интересува от изобразителното изкуство. Участва с тях при организирането на биеналето във Варна, където помага при поставянето и аранжирането на картините. Спомня си още веселбите в Клуба на художниците на „Крали Марко” 14 във Варна. Това не се забравя.
Майка му добавя, че го изпращали на самолета с пари и след два дни Илко свършвал парите. Художниците го чакали на аерогарата и купонът започвал оттам. Майка му се заканвала, че няма да му изпраща повече средства, но дядо Кирчо й се карал: „Как не те е срам, детето сега да стои без пари!”.
Илко е отгледан от родителите на майка му – баба му Стойна и дядо му Кирил Шопов. Дядо Кирчо бил стар джумалия, който се занимавал с дърводелство и производство на мебели. Илко си спомня, че дядо му е правил много точни рисунки и чертежи, и сега си дава сметка, че е наследил някаква дарба от него. Помагал му е и при уроците по геометрия.
За разлика от изобразителното изкуство, в което Илко се изявява първи от рода, медицината е семейна професия. Баща му д-р Вангел Вангелов е от град Първомай, Пловдивско, роден 1933 година, но вече 20 години не е сред тях. Умира при катастрофа на място. Сестрата на Илко, Богомила, е седяла до баща си в колата. Била е в кома със счупени прешлени, но оцелява. Работила е в Тубдиспансера в Благоевград, след това е била кожен лекар и в момента работи като лекар в Швейцария. Има две дъщери, които живеят в София.
Родителите на Илко, Вангел и Николина, се срещат като студенти. Вангел е бил сам на майка и баща, но любовта надделява и той идва в Благоевград, защото Нина се връща по разпределение в Симитли. Всички помнят д-р Вангелов като много добър стоматолог, единственият навремето лицево-челюстен хирург и зав. отделение в благоевградската стоматологична поликлиника. Майка му Нина е родена на 14 декември 1937 година и е работила като терапевтичен стоматолог, 6 години е била зъболекар в Югозападния университет, занимавала се е и с педиатрична стоматология. В началото и двамата работят в Симитли, след това се преместват в Благоевград.
Вуйчото на Илко, Богомил Шопов, също е бил лекар в Швейцария – специалист по белодробни болести. Като млад е членувал в БЗНС „Александър Стамболийски”. Три поредни години кандидатствал медицина, но не му разрешавали да следва, все му давали отрицателни атестации, защото не бил член на РМС, а на БЗНС. Бил е учител в село Дебочица, докато кандидатства. След третата година, познавайки пътеките към Дебочица, бяга зад граница. Отива в Белград, където учи 3 години медицина. Тито им дал ултиматум или да се върнат в България, или да напуснат Югославия, и той заминава за Франция през Италия. Там е работил в автомобилния завод „Ситроен”. Едновременно с това 4 години учил медицина в Париж. В началото не му признават трите години в Белград и му търсят спестовната книжка, за да видят дали има средства да се издържа. Бил беден, но упорит, и накрая професорът казал да го запишат, за да видят какво ще излезе от него. На първия изпит по анатомия се представил блестящо пред професора и веднага му дали стипендия. Господин Иванов, българин от Кюстендил, го поканил да му бъде кум, защото се женел за швейцарка. Той се дърпал, но кюстендилецът му казал, че не иска нищо от него, само присъствие. След това го кани да се премести да живее и работи в Швейцария. Дори наел камион и му пренесъл багажа в Женева. Вуйчото успява да се дипломира в Швейцария. Работил е в белодробна болница няколко години и след това си открива частна клиника. Жени се за швейцарката Ивет и имат дъщеря Магдалена, която е кръстил на баба им.
Разказвам всичко това, защото Илко никога няма да забрави пътя на вуйчо си и следата, която той оставил в близките му. През 1950 година изселват семейството му да живее в един пилчарник до село Каблешково, между Тервел и Силистра. Остават в лагера до 1954 година и след това се връщат в Благоевград.
Първите две години в Швейцария Илко няма постоянна работа и прави първата си самостоятелна изложба в Ла Шо дьо Фонд – най-високия град в Европа, в галерия „Соня Вирт Генцони”. Той приема собственика на галерията Марко Вирт за свой откривател. Отива в неговата галерия, където можело да се видят оригинални картини на Ван Гог, Реноар и други известни художници. Там Илко се запознава със сина на Реноар – Клод. Занесъл три свои скулптурки и три малки живописни картини. Марко го поканил, но му казал, че на ден при него идват най-малко по 20 човека като него. Илко оставил творбите си на едно голямо бюро в центъра на галерията и докато чакал специалистът да им обърне внимание, разгледал картините на майсторите. След час и половина Марко Вирт му казал: „Аз такова нещо не съм виждал. Сега е февруари, май месец ти предлагам да направиш изложба с 36 скулптури и 36 картини”. Илко взима 60 хил. франка заем, защото бронзовите отливки струват скъпо. За пана на картините ползвал дори стари покривки за легла, които опъвал на рамки. И се справил. На откриването продал 95 процента от изложените творби. На изложбата са присъствали галеристи от Женева, от Лозана, които купували по 5-10 негови скулптури наведнъж. Наложило се да прави втори отливки. Така започва творческият му път на запад. Галеристът му организирал изложба в „Ню Галери” в Ню Йорк. Казал му: „Ще направим в Ню Йорк, Париж и Токио, и след това пазарът е наш”. Илко избрал само Ню Йорк и Париж, до Япония не стигнал, защото принципът му е: „Недей да скачаш много нависоко от първия път!”. Прави изложба и в престижната галерия „Мадам Мот” в Женева, в която за първи път са излагали Миро и Пикасо. Илко прави самостоятелна изложба и в Интерпрофесионалния център в Трамелан, след това излага само пастели, пак в малка галерия в центъра на Париж, следва изложба в Лозана.
Изброява доста самостоятелни прояви и стигаме до Благоевград, където сега за първи път показва свои творби. Искал е първата му самостоятелна изложба в България да бъде в родния му град. И се зарадвал на поканата на галеристката Емилия Канайкова. Нарича изложбата „Чувства”, защото откакто е заминал за Швейцария, различни чувства бушуват в него, формират го като личност. Като млад не се е замислял за носталгията, но с възрастта все по-често я изпитва. Едва сега разбира защо старите емигранти говорят за носталгия, след като се чувстват добре там, задоволени от всичко. Сега осъзнава, че има по-дълбоки неща от финансовата зависимост и лъскавите витрини по улиците.
Питам го как се изобразява чувството в картината. А той казва, че във всяка картина се опитва да запечата момента на сътворяването. Цветовата гама определя израза на чувствата му. Въздействието е много по-дълбоко, отколкото ако се опитва да направи комерсиална творба. Рисува през нощта, когато всичко е тихо, спокойно и той попада в друг свят – неговия. На младини са му били нужни само три часа сън, за да отиде през деня на работа и да бъде полезен на пациентите.
„Когато човек прави нещо от сърце, времето и почивката нямат никакво значение. За мен чувствата са най-съкровеното нещо, което ни тласка напред. Не правя нещо само за да се хареса, просто не изоставям чувствата си и се опитвам да ги разбера!”, споделя той.
Илко е посрещал благоевградски художници, организирал им е изложби в Швейцария, помагал им е да се реализират зад граница. При него са ходили Пламен Бонев, Георги Лечев от групата на варненските художници, много софийски художници. Единственият, на когото не е успял да организира самостоятелна изложба, за което съжалява, е Светлин Русев. За Илко той е един от колосите на българската живопис, когото цени много, но по стечение на обстоятелствата са се разминали в Швейцария.
„Никога не съм бил зависим от изкуството, за да преживявам, и може би затова нещата се получиха. Когато си финансово независим, ти си свободен да изобразиш това, което чувстваш! Всичко хубаво се прави с чувства. Винаги правя в изкуството това, което ми харесва!”.
На майка си е подарил картина, която е нарекъл автопортрет, но е нарисувал себе си като цар. Защото и днес, на 85 години, майка му го обича повече от себе си и в нейно присъствие той се чувства като цар. Майка му си спомня, когато веднъж се прибирал от нощно дежурство и тя го пита как е минал денят му, той отговорил: „Още в началото ми доведоха едно дете с отхапана ушна мида от домашното му куче. Носеха я в салфетка и до 3 часа сутринта го ших, но така го избродирах, че да не личи”.
Илко казва, че познаването на анатомията много му помага не само в медицинската практика, но и в изкуството. Анатомичните знания му помагат при рисуването на човешка фигура или на тяло в движение.
Спомня си как участвал в един конкурс за трофеи на най-видните граждани на Лозана за годината, който спечелил и негови скулптури от бронз и алуминий били раздадени на първите трима наградени. „В скулптурата съм повече фигуративен и не искам да избягам от нея, защото един много малък фигуративен удар дава много по-голяма топлина на самото произведение”.
В живописта минава през различни периоди. В началото е повлиян от Салвадор Дали и Рене Магрит и се увлича по сюрреализма. След това му харесва абстрактното изкуство, по-скоро разновидността му „ташизъм” – течение в живописта, зародило се във Франция около 1950 година. „То е доста трудно”, обяснява Илко, „защото всяко петно трябва да си стои на неговото място, за да не се получи лоша композиция и да провали общия вид на картината”.
От доста години практикува едно от съвременните живописни течения неоекспресионизъм и неоимпресионизъм – термин, въведен от френския критик Феликс Фенеон през 1887 г., за да характеризира движенията в изкуството през късния ХIХ век. Илко работи с много цвят и хармония между цветовете, с една част нежност и голяма част острота. „Като играеш с контрастите, с топлината, с количеството и качеството на самите цветове, се получават интересни неща”, казва той.
В Благоевград е донесъл 20 картини, в които е вградил 20 различни чувства. Във всяка една от тях има част от палитрата на българския фолклор, която си е част от него. Забелязал е, че това се харесва и на публиката, затова са му останали само 4 картини от стари изложби, всичко друго е по частни колекции и галерии.
Илко живее в Порантрюи, в къща от 18 век, която е купил и реставрирал преди години. Ателието му е в двора на къщата и всяко свободно време използва да рисува и да твори. До него има приятелка, Ками, която сега завършва медицина, но се интересува и от изобразително изкуство. Така че Илко има на кого да показва своите знания и умения в медицината и в изкуството. Според него, когато има мерак, всичко се получава. Знае, че има още какво да даде на сина си и на близките си. Това му дава сили да преодолява трудностите и поне три пъти в годината да идва в Благоевград, за да види майка си и да я зареди със своята синовна обич.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
