Директорът на VІІ СУ – Училище на годината в Пиринско, д-р Л. Стоянова: Образованието е грижа, съчетана с професионална отдаденост! Ако не се отнасяш добре с хората, не можеш да владееш човешките и финансовите ресурси, означава, че не си пълноценен ръководител

Лилия Стоянова е директор на най-голямото средно училище в областта – VІІ СУ „Кузман Шапкарев“ – Благоевград, от 24 години. Доктор е по „Педагогика”. Магистър е по „Начална училищна педагогика“ и „Право“. Като лектор с дългогодишен опит, автор, редактор, обучител, насочва усилията си към подпомагане на училищните директори и педагогически специалисти в приложението на новия ЗПУО /Закон за предучилищното и училищно образование/, изготвяне на новата училищна документация, изграждане на училищни системи за качество на образованието, оценяване на резултатите… Автор е на 12 програми в регистъра на МОН, сред които: „Трудово-правен наръчник на директора и учителя“, „Контрол, инспектиране и документиране на

процесите в училищното образование“. Член е на Управителния съвет и е част от националното ръководство на Съюза на работодателите в системата на народната просвета, Комисията по нормативните документи, Комисията за защита на работодателите.

В тазгодишното девето издание на конкурса на вестник „Струма“ д-р Стоянова заслужи второ място в категория „Любим учител”, като впечатли журито с есето си. С изцяло новата си учебна среда, методи на преподаване, технологични решения ръководеното от нея VІІ СУ заслужи приза „Училище на годината“.

Въпреки натоварената си програма и множество ангажименти д-р Стоянова отдели един час да разговаря с репортер на „Струма“ и даде първото по рода си интервю, разкриващо я както в личен, така и в професионален аспект. Тя не отклони нито едно питане и отговори на всичките й зададени въпроси: за семейството и за това, че преди два месеца стана баба, през управлението на училището, взаимоотношенията, до делегираните бюджети, мандатността на директорите, атестацията…

• Г-жо Стоянова, ръководеното от Вас VІІ СУ заслужи приза „Училище на годината” от конкурса на в. „Струма”, а Вие сте сред любимите учители в Пиринско. Как приемате тази награда?
• Това е огромно признание. В същото време наградата задължава страшно много, защото да ти гласуват доверие е най-големият благодат. То много бавно се гради, но и много бързо се руши. На нас са се доверили хиляди семейства, ученици и толкова много вперени очи в теб предполага да отговориш на техните нужди и потребности. Да изискваш от учителите да бъдат „на гребена на вълната”. Да реагираш в трудности, защото няма съвършени хора. Да внимаваш, когато коригираш, за да не накърниш човека отсреща, а и да гледаш на другия като партньор, с когото сме заедно в общия процес да образоваме децата.
• Това донякъде отговаря и на следващия ми въпрос: Как не само успявате да ръководите екип от 100 човека, толкова ученици, а и да се развивате, да надграждате всяка година, да ставате все по-успешни?
• Успяваш, защото искаш винаги да надграждаш. Казват, че качеството е да продължиш да се развиваш, въпреки постигнатите резултати. Важното е човек да знае, че може да научи от всеки свой колега, от всяко друго училище по нещо ценно, което би могъл да адаптира към своята практика. Аз уважавам изключително много труда на всички колеги в страната, и не само. Може да отидеш в малко китно училище, дори и в не толкова популярно село, и да откриеш в него уюта, топлата грижа на стопанина – колегата директор. Невинаги най-лъскавото е най-доброто. Например училище, което аз управлявам, има един наистина изключително модерен СТЕМ център. Но чрез него се стремим по-скоро да създадем наш облик и всеки ученик да намери своето място. Обособените кътове за изкуства, география… сега правим и по история, показват, че там точно в определно кътче деца с различни интереси могат да намерят и да открият себе си.
• Вие самата как решихте да станете учител? Наследствена ли е любовта Ви към професията?
• Не, не е наследствена. Моят баща /бог да го прости/ искаше да стана архитект. Това е нещо, което съхраних и запазих в себе си като мечта. Аз не станах архитект, но синът ми е инженер и се занимава със строителство. Учителската професия харесах от госпожа Серафимова, моята учителка в начален етап. И до ден-днешен помня нейната усмивка, благото й лице, изтънчените пръсти, как ми хващаше ръката, сядаше до всеки един от нас и ни показваше как се пише. Децата трябва да знаят, че училището е светиня, да помнят откъде са тръгнали. Болно е, когато са излезли, отишли са в друга гимназия и са се взели насериозно, не поздравяват учители, колеги. Аз самата няма да забравя никога моите учители и смятам, че това е най-достойно.
• И това е било основополагащо за Вас.
• Определено е в основата на моя избор и любовта ми към науката. Помня и до ден-днешен другарката Момъкова, другарката Кафтанова, бог да го прости другаря Стойчо Клингов. Много, много от моите преподаватели, които ми дадоха и запалиха в мен искрата да бъда учител. Впоследствие, още като студентка във втори курс, започнах да се занимавам с научни изследвания и пишех за методиката на обучението по математика, публикувах. Много скоро след това се явих на конкурс и станах научен сътрудник в университета. По време на Виденовата криза, когато нещата бяха много несигурни, бях написала първата си дисертация, но трябваше да избера между сигурността на семейството ми и това да имам букви пред името. Тогава направих крачка назад, което всъщност не беше назад. Станах учител, първоначално в VІІІ СУ, след това в VІІ СУ. По-късно реших да кандидаствам за директор. Имаше общо 42 конкурса, но исках да ръководя точно VІІ СУ, защото знаех какъв потенциал притежава училището. Да, тогава бях на 30 години, но за мен е важно да си наясно какво искаш от себе си, от колектива. Помогна ми това, че много четях и винаги съм учела. Така започнах да следвам „Право”. Имаше един период от 6 месеца, в който трябваше да избера дали да стана адвокат, съдия, прокурор. Моите деца ми казваха: „Мамо, ти си учител, защо не продължиш да се развиваш?”. Половин година мислех дали „да вляза” в съдебната система, или да остана в образователната. Тогава реших да използвам и компетентностите си по право. Станах автор и редактор в „Сиела Образование”, продължих да пиша и това ми помогна да придобия една солидна административна компетентност. Всичко това всъщност е основата на умението да разработваш вътрешни нормативни актове, и не само. Да правиш дълбоки анализи на нормативната уредба. И в този ред на мисли ще кажа, че никога не съм се стремяла към по-високи постове, по-скоро съм искала „да тежа” на мястото си, да помагам на системата. Най-лесно е да критикуваш, но аз никога не критикувам, без да имам обоснована алтернатива. В системата ме познават като категоричен човек, с позиция. И когато изказвам мнение, аз се аргуменирам защо дадено нещо не ми харесва и каква е алернативата, работещото решение. Дори и сега, слушайки дискусии, много се ядосвам, когато недотам компетентни хора споделят идея. По-добре е да се вслушат в истинското експертно мнение на хора, които имат много опит, които знаят къде „машината скърца”, какво би проработило, защото образованието е грижа, съчетана с професионална отдаденост.
• И след „основата” от висшето образование продължихте с професионалното си развитие.
• Преподавах „Фирмено право” като учебна дисциплина, „Евроинтеграция”, „Евробизнес и протокол”. Водих нееднократно ученици в Страсбург, Брюксел. След това дойде периодът на масовия демографски срив и аз дадах своите часове на колега, който беше застрашен от съкращение, и избрах да преподавам в начален етап.
• Г-жо Стоянова, познаваме се и работим съвместно от дълго време, но лично аз сега научавам за тази постъпка, която говори много за Вас и в чисто човешки план.
• За пръв път го казвам. Трябваше този човек с две деца да бъде съкратен. Продължи да работи, като пое дисциплините, които преподавах. А аз бях щастлива с малките ученици.
• А докторската степен като естествено продължение на научното Ви развитие ли следва?
• Да, това е втората ми дисертация. На 25 години написах първата си, но, както казах, тогава беше голямата криза, времената много несигурни – ще имаш или не студенти, как ще се развиваш научно. Напуснах университета, но тази дисертация завинаги остана. Тя беше много голяма – около 380 страници. Бях взела кадидатските минимуми, вътрешната защита, оставаше ми само публичната защита, когато се отказах. Това обаче си ми стоеше като ангажимент, още повече че научният ми ръководител ми казваше: „Между нас с теб винаги ще стои една недовършена дисертация”, а и винаги съм била хоноруван преподавател във висше училище. Така на защита на колежка в Софийския университет цялата катедра „Педагогика” ми припомниха за недовършената ми работа и ме посъветваха да напиша нова. Втората дисертация направих за две години и половина. Останах партньор на Югозападния университет. Водих часове в няколко други колежи и висши училища. Като обучител обучавам директори, учители. Сега обаче имам внук и само той е в състояние да прекъсне всяка моя научна, и не само, дейност.
• Може би сега е моментът да обявим, че съвсем наскоро станахте баба.
• Преди близо два месеца. И малкият, и големият син създадоха семейства и това осмисля целия ми живот.
• При толкова много ангажименти и натоварена работа остава ли Ви време за семейството, близките?
• Човек пренарежда приоритетите си. Всъщност сега си дадох сметка, че само моят внук може да прекъсне някоя лекция или много важна моя задача. И когато снаха ми изпрати снимки, спирам всякакъв процес, докато не изгледам клипчетата и не отговоря. Младите хора са изключително самостоятелни и се оказа, че са като машини. Те се справят перфектно според мен. Така че от наша страна, ако ни помолят, помагаме. Това е радостта за мен.
• А успявате ли да отделите по някоя минута и за себе си, имате ли хобита? Пишете много добре и мисля, че образователната система е „загубила” един прекрасен учител по български език и литература във Ваше лице.
• Това е може би генетично заложено. Моята майка, която е на 86 години и е много интелигентна жена, може да изрецитира цялата поезия на Вапцаров, Смиренски… Казва, че така си тренира мозъка. По същия начин и вуйчовците ми, всички са завършили по две-три висши образования. От тях имам тази закваска да уча непрекъснато. А по отношение на писането, те, думите, ти идват, когато много четеш, когато си прочел много книги. Тогава може да боравиш, да жонглираш с думите. Аз винаги пиша „на един дъх”, преди събитието. Трябва да го усетя. Стои ми като ангажимент, но чакам, чакам… и когато седна, само това правя – пиша. Словата ми стоят на сайта на училището и не се притеснявам от това, защото знам, че моите думи импонират на мен, а казани от друг човек…
• Не биха имали същия смисъл, значение…
• Да. Пишейки, аз се раздавам за хората около мен. И когато се изправиш пред един пълен двор с деца, родители, учители, именно от твоето слово започва денят, празникът. От твоето настроение започва учебната година и стартираш новото начало. По същия начин е и с изпращането на випуските. Това е вътрешно усещане. А иначе имам хобита. Обичам да спортувам, да карам колело до Бачиново и да се грижа за една прекрасна градина, но малко време ми остава за тези неща.
• Спомням си, че веднъж, докато разглеждахме алеите на VІІ СУ, много от които с цветя, донесени от Вашата градина, ми споделихте, че училището е олицетворение на дома.
• Какъвто ти е умът, такъв ти е и домът. Това са думите, казани едно към едно. И да, училището го гледаш като малко дете. Знам във всяко едно ъгълче кое цвете им нужа от поливане, какво трябва да се пипне. Никога не е съвършено и е като една голям къща. Имаш нужда от много неща, но трябва да ги подредиш по приоритети.
• Споделихте за най-голямата си радост в личен план, а в професионален какво Ви носи удовлетворение?
• Мога да кажа, че това да станеш личност, учител, Училище на годината е процес, който не се случва с вълшебна пръчка. Без моя екип и страхотните колеги това няма как да се постигне. Те са една гвардия мои съмишленици, които просто ми се довериха. Лесно се управлява, когато всеки си върши добросъвестно работата.
• И си „тежи на мястото”…
• Именно. Създадохме и екипи за подкрепа на личностното развитие, разполагаме с невероятни логопеди, психолози, ресурсни учители, информатици… И не просто защото водя стратегическо планиране и мениджмънт, а и следвам принципа на равнопоставеност, за мен и колегите е много важно всяко дете да намери своето място. Като глобално училище, се развиваме в посока науки за земята, опазване на природата, околната среда… Като ИТ училище, вече 14 години правим национално състезание по информационни технологии. Като Кеймбридж училище, даваме възможност за изява на национално ниво на децата с афинитет към чуждите езици. Като хуманно училище, възпитваме в ценности. Като училище по родолюбие, правим празниците на словото… Просто работим. И не може колегите учители да работят, а директорът да не работи.
• Защо сега решихте да кандидатствате за иновативно училище, какъвто статут VІІ СУ придоби от тази учебна година?
• Съгласно закона тези училища бяха разписани като вид образователни институции. За да се именуваш като иновативно, трябва да понесеш още един товар, да отговориш на очакванията на обществото, за това в твоето училище да се случват истински иновации. Не просто да имаш един учебен предмет, различен от другите.
• А цялостна стратегия и визия може би…
• Цялата стратегия предлага четири ключови компонента. На първо място, трябва да имаш иновативна среда. Тази среда, която видяхте в СТЕМ центъра, предполага нов начин на преподаване – с използване на нови методи, техника, с лаборатории за практическо учене, с едно друго усещане за нов живот към професиите на бъдещето. Освен иновативната среда и нови методи на преподаване трябва да имаш и нов подход на управление. Тоест, да имаме нови роли: учител изследовател, учител медиатор, здравен консултант. Наред с това от голямо значение е и външното партньорство. Ние работим с много инстиуции като Института за космически изследвания и технологии към Българската академия на науката, Югозападния, Софийския, Пловдивския, Техническия университет, Уни БИТ и редица други. Децата са силно мотивирани, когато университетски преподаватели влизат в техните часове. Та това е – цялостна визия и стратегия, за да можеш да имаш пълен обхват над иновацията, и най-важното – ново учебно съдържание. Изключително съм благодарна на нашите учители по природни науки – биология, химия, физика, математика, информатика. Те изградиха нашия нов учебен предмет – СТЕМ интеграция. Тоест, интегрирани са всички науки от СТЕМ профилите, за да може една и съща тема да бъде интерпретирана от различни гледни точки. Работи се със сборни групи във факултативните часове и предполагам, че за децата представлява голям интерес, а самите учители непрекъснато четат и се развиват.
• Г-жо Стоянова, Вие сте утвърден специалист. Мнението Ви е важно за учители, директори, но темите в образованието са много. Ако разрешите, ще се огранича до няколко важни въпроса, с уговорката да направим и друго интервю.
• Разбира се. Няма проблем, ще направим и друго интервю.
• Споменахте за идеи, работещи решения. В този смисъл какво мислите за новата „инициатива” на МОН по отношение на зелените сертификати, като условие за връщане на големите ученици в класните стаи?
• Първо, те нямат зелени сертификти или най-много да имат 2-3%. По този повод един наш прекрасен ученик, Александър, беше казал: „Е какво сега, да се върнем аз и госпожата ли?”. Това описва ситуацията със сертификатите. Искрено вярвам на нашите управляващи, че ще намерят решение. Крещим да се върнат големите ученици, разбирате ли? Крещим! С тези големи пропуски две-три поколения „отиват на вятъра”. Просто нищо не може да замени присъственото обучение. Все си мисля, че ще се осигурят тестове и за тях, защото е невъзможно училищата да се справят с техните бюджети. Дори и ние като голямо училище нямаме възможност да закупим тестове за тях. Не е честно пък да искаме от родителите. Ще споделя и че осигурихме достатъчно тестове за неваксинираните учители, тестваме малките, но става все по-трудно. Българският учител изнемогва. Тези несвойствени дейности идват в повече. Ние искаме да учим.
• Не мога да не Ви попитам и какво мислите за предложението да бъдат отнемани преходните остатъци на училищата?
• Абсолютно не съм съгласна. Преходните остатъци могат да бъдат под различни форми. Да е останал от някъв проект и да го изразходваш за година, година и половина. Може да е натрупан от наеми, земи, отдаване под аренда… да си ползвал други средства. Аз съм с 27 г. управленчески стаж, но никога не знаеш точно колко ще ти възстановят. Ето например по националната програма „Отново заедно” изпратихме деца на море, платихме за почивките, но и до ден-днешен не знам дали и колко от тези пари ще ни възстановят. Бавят ги до последно и винаги в края на годината „се изсипват” едни пари, които трябва да изразходваме за седмица-две. Това не е добре, но не зависи от училищните директори, а от тези на по-високо ниво – кога са дошли от министерството, от общината. Така че пак ще кажа: Вината не трябва да се търси у директорите. Разумно е, и колегите го знаят, да се остави преходен остатък от 4%, защото едно училище винаги има нужда. Ако сега на нас ни останат 10 хил. лв., веднага знаем за какво ще ги изразходваме – ще претапицираме мебелите в стола, за да създадем по-уютна среда. И да, не е добре да се отнемат тези пари на училищата, но и не може просто така да ти останат едни 100 000 и да ги прехвърлиш към следващата година. Това се казва финансова дисциплина. В нашия сектор имаме системи за финансово управление и контрол, които предполагат директорът да направи своевременен разчет на средствата, на тримесечие, шестмесечие…
• По време на настоящите преговори за съставяне на правителство се заговори и за нов модел за финансиране на училища, според който парите да следват не ученика, а качеството.
• Управляващите трябва много да внимават как се изразяват. Премахването на делегираните бюджети ще върне системата в 1995 г., когато имаше силна централизация на средствата. В този смисъл децентрализацията беше най-доброто, което можеше да се случи – парите да отидат в училище. Откъде ще идат вече и как ще се управляват, е единият въпрос. Каква ще бъде фомулата?

Третият въпрос е свързан с това как ще вкараме качеството на образованието във формулата, на което виждам, че министър Денков много държи. Това е добър подход, политика, но не трябва да забравяме, че качеството няма общ знаменател. За едно малко училище може да бъде връщането и реинтегрирането на отпаднали ученици, задържането им в малкото населено място, да се повиши тяхната мотивация, децата, чийто майчин език, различен от българския, да започнат да четат, да смятат. Или качеството на това училище ще зависи от неговия статут, обхват на учениците, грамотността на родителите. В същото време качеството на Езикова, Математическа гимназия… се измерва по различни критерии. Тоест, когато се говори за управление на качеството, трябва и много внимателно да се работи с инструментариум, измерващ този показател. Затова и компонентът качество във формулата е предмет на много широка дискусия, а не на два-три часа преговори между политически партии. Трябва да мине през важно обществено обсъждане и едва тогава да стане елемент от формулата за финансиране, която да е различна за образователните институции, в зависимост от тяхната големина, статут, потребности на учениците.

• Защото за едно училище качество може да означава обхващане, задържане на ученици, това да ги научат на български, а за друго – класиране на национални, международни олимпиади.
• Ето това е. Качеството има различни характеристики.
• Години наред се коментира и темата за мандатност на директорите.
• Аз съм последният човек, който би се уплашил от мандатност. Искам да Ви кажа обаче, че в нашата страна има директори, които са дори не стълбове, а колони и носят системата на гърба си. Когато имаш стратегическа визия за нещата, не мислиш за период от 4 години, а далеч в бъдещето, какво ще се случи. За 4 години мислят политиците, които идват, каквото могат… и си тръгват. Но представете си един директор, започнал да работи по национални програми, международни сътрудничества, в друг глобален аспект. За 4 години нищо не може да свършиш. Не можеш да оправиш хранилища, дворове, но може да го планираш дългосрочно. Това е като в една къща. Днес ще смениш дограмата, на другата година плочките, покрива… Същото е и в училището и ако един директор идва и бърза да си тръгне, няма как да разгърне визията си.
• Няма да бъде пълноценен?
• Разбира се, че няма да бъде пълноценен. Или пък, ако наследи едно „готово” училище, много лесно ще го ръководи. Ние например управляваме само с моята заместничка /б.р. Ирена Стамболиева/. Знам, че в учебната дейност тя е безупречна, а аз „гоня” стратегическата политика на училището. Да, понякога мога да бъда по-строга, взискателна, да се скарам, но колегите знаят, че след 5 минути или един час нещата са върнати на нашите нормални човешки взаимоотношения. Така е! Един ръководител не трябва да бъде злопаметен според мен. Човечността е в основата на добрите и хармонични отношения в колектива.
• Да разбирам ли, че според Вас мандатността ще попречи за развитието на дадено училище?
• Не. Просто те ни плашат с тази мандатност. Нека да има атестиране, ако трябва, всяка година. Сред някои от директорите има за коректив и какво да се желае. Едно прецизно атестиране, било на година, две, четири… а и скалите за оценяване биха показали „кой колко струва”.

Представете си другия вариант – „обезглавяват” системата и от утре идват нови директори. Знаете ли колко сложен пъзел е образованието? То е в основата на развитието на цялото общество и ако дойдат хора, които не познават „препъникамъните” в системата, ще стане страшно. И ще обясня защо. След влизането на новия закон се промени цялата нормативна уредба. Имаме 19 образователни стандарта и при една промяна процесът тръгва паралелно по другите. В момента в Управителния съвет разискваме абсолютно всеки възникнал казус. Това са хора – директори на професионални гимназии, средни училища, детски градини… които комуникират, допитват се, мислят. И защо да ги махнат? Защото някой е решил да се въведе мандатност. Добре, няма драма, на четвъртата година ще има изпит и да видим дали новоназначеният или този, който повече може, ще се справи по-добре. Аз съм готова да отида на изпит още утре. Няма проблем, но пак казвам: не може така хаотично – просто мандатност, изтичат ти четирите години и… Във Франция го има също, обаче след изтичането на твоите един-два мандата държавата ти осигурява веднага управлението на друго училище, като дава и къща за семейството, пълни условия за живот, транспорт, кола… Осигурява ти по-висока заплата и пълен комфорт да управляваш отново, и то с желание и авторитет.

• Смятате ли, че атестацията е коректив и всъщност е „алтернатива” на мандатността?
• Определено. Атестирането е част от нещата, с които се занимавам. Съставят се критерии и е обвързано с дълъг процес, който обхваща всички функции на директора и учителя. Трябва да имаш различни компетентности, като освен да може да планираш, да организираш и изпълняваш планираните задачи, е необходимо да управляваш четири стълба ресурси – човешки, материални, финансови, информационни. И ако не умееш да управляваш един от тези четири стълба, твоята система ще се срути. Ядосвам се малко, защото това е една моя публикация от 2012 г. и в момента се използва като основа за сериозен нормативен акт. Но съм го написала и философията е, че стратегическото управление се основава на тези четири стълба. Ако не се отнасяш добре с хората, не може да владееш човешките, финансовите ресурси, означава, че не си пълноценен директор, ръководител.
• А започна ли така коментираната атестация на директори, учители, която се отлагаше няколко пъти?
• Отлагаше се, защото нямаше инспектирани училища. Също така между периода на инспектиране и атестиране трябва да има поне една година. От НИО /Националния инспекторат на образованието/ са посочили в доклада си, че първото пилотно инспектиране ще се счита като основа за атестиране. Тоест, в момента /периода октомври-ноември/ започва атестацията на първите инспектирани. Това е свързано с определена процедура. Правятсе атестационни комисии, карти, избират се критерии. Има и нов момент, че могат да те инспектират електронно поради новите обстоятелства.

Мога да кажа, че не е толкова сложен процес, защото българския учител и директор го оценяват по всяко време. Един път по професионалния профил, всяка година те оценяват по Наредба № 4 /б.р. за нормиране и заплащане на труда/, после те оценяват в процеса на инспектиране, после на атестиране. Така че нас все ни оценяват. И ако знаят колегите какво да правят по всички тези пунктове от професионалния си профил, няма страшно.

• Г-жо Стоянова, споделихте, че сте имали и други възможности за професионална реализация, развитие. Сега, ако преосмислите всички предизвикателства, огромния труд, безсънни нощи… бихте ли тръгнали пак по този път?
•  Определено! Това е моето призвание и смятам, че извървеният път е моето голямо удовлетворение и радост. За мен VІІ СУ „Кузман Шапкарев” и семейството са едно цяло. Те са моят живот и не бих избрала нищо друго. Тази професия я упражнявам с много любов и може би затова се случват нещата. Ще завърша с думите на Стив Джобс: „Прави това, което обичаш, и няма да ти се налага да работиш!”.

Разговаря СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА