С дългоочакваното създаване на редовен кабинет можем поне временно да оставим настрана политическите боричкания и междуособици и да върнем дневния ред върху належащите и забавни с години (ако не и десетилетия) реформи. Сред най-належащите промени са тези в училищното образование, където проблемите са ясно видими и диагностицирани, но далеч няма консенсус за насоките на промяна.
През последните седмици на преден план излизат две теми – потенциална забрана ползването на мобилни телефони в училище и връщането на оценките за дисциплина. Тези идеи адресират повърхностни проблеми и предлагат също толкова повърхностни решения, които ще имат само козметичен ефект върху резултатите на учениците и продукта на училищното образование.
Първата идея се появи през есента (но за нея се говори от години) като инициатива на отделни училища, след което се заговори и за въвеждане на забрани в цели области. Причината е ясна – смартфоните, достъпът до интернет, социални мрежи и видео могат да водят до разсейване и загуба на концентрация от далеч по-малко привлекателните уроци и образователно съдържание. Привържениците на забраните на достъп до устройства се позовават и на практика на отделни европейски държави, които обмислят или са въвели подобни режими в опит да подобрят фокуса на учениците.
Другото предложение идва от образователния синдикат към КТ „Подкрепа“ и включва връщането на оценките за дисциплина, или „поведение“, познати от времето на Народната република. При лошо представяне учениците следва да бъдат санкционирани, а оценките на поведението им в училище да са от значение при кандидатстване.
И двете предложения представляват на практика признание, че училищата, преподавателите, директорите и образователните власти не могат да контролират средата в училищата. Най-лесното решение е да се лекуват симптомите – да се отнемат устройствата на учениците и да започне по някакъв субективен критерий да се оценява, дисциплинира и доброто им поведение.
Никой от тези подходи обаче не адресира корена на проблемите – защо учебната среда и уроците са толкова безинтересни, че учениците предпочитат социалните мрежи, защо учителите не успяват да вдъхновяват децата и защо директорите нямат контрол над това какво се случва в собствените им училища, защо семействата масово не се интересуват от успехите и провалите на децата си.
Никой от тези проблеми, разбира се, няма да се реши чрез отнемане на телефони и оценка на поведението на учениците. Още повече подобни козметични мерки могат да отвлекат вниманието от истински нужните реформи в училищното образование; не е изключен сценарий, в който новият екип в Министерството на образованието да въведе тези и още няколко малки и неособено смели идеи и да обяви образователната реформа за успешно приключена.
Важните сфери за промяна са съвсем другаде, а именно:
* Финансовият модел, който не се интересува от качеството на образованието и постиженията и знанията на учениците, а само от бройките;
* Учебните програми, които ограничават свободата на учителите и училищата да разгърнат пълния си потенциал;
* Фундаменталната грамотност, както четивна, така и математическа, която убягва на все повече ученици;
* Скъсаната връзка между професионалното образование и пазара на труда;
* Изостаналите училища (и цели региони), които не се справят с дори много занижените изисквания на българските външни оценявания и зрелостни изпити;
… и много, много други.
Не че не е добре да се разгледат фундаменталните причини, които карат учениците „да се държат лошо“ в училище, да се разсейват и да не обръщат внимание на уроците – тъкмо напротив. Пускането по най-лесното решение – забрани, ограничения, оценки, обаче заобикаля този задълбочен поглед и търси вината единствено и само у учениците, докато върху поведението им влияят многобройни фактори както на училищата, така и на семейната среда. Най-вече не бива да ограничаваме реформата до дисциплината, тъй като корените на големите проблеми са съвсем другаде.
