Владимир Караджов е роден и израснал в Благоевград. Завършил е Езиковата гимназия с немски и английски език. Висшето си образование по география завършва в Югозападния университет в Благоевград и сега е доктор по икономическа и социална география. Докторантурата му е около 500 страници на тема „Студентските бригади” („Международните трудови миграции на студентите“, известни още като „студентски бригади“). Изследва това бригадирско движение на младите хора в чужбина в продължение на пет години и прави анкети и дълбочинни интервюта сред над 500 участници.
„Според мен това е първата цялостна картина на това явление с неговите дестинации, заплати, продължителност, опасност от емиграция”, споделя Владимир. Той е преподавател по география в Природо-математическия и в Стопанския факултет на Югозападния университет. Води часове на английски и в Колежа по туризъм.
Сега интересите му са насочени в областта на дигиталната икономика и едно ново явление, наречено „виртуален туризъм”, за което разказва: „Това е да практикуваш туризъм виртуално от вкъщи, доставяйки удоволствие на различните си сетива – звук, информация за вкус, аромат, визия и да имитираш пътешествие, без да харчиш пари, без да пътуваш, без да оставяш въглероден отпечатък върху планетата, и това да става мигновено. Не казвам, че виртуалният трябва да замести реалния туризъм, но ако от 10 пътувания 4 са виртуални, екологията на планетата ще си отдъхне, защото ние сме вече 8 милиарда души и дано така намалим поне няколко процента вредните емисии в атмосферата. Това ще бъде добре за всички. И още едно явление ми е интересно за изследване – „тъмен туризъм”. Написах първия туристически пътеводител за тъмен туризъм в България. Това е най-новата ми научна статия. Той обхваща места, свързани със страха, тъгата, носталгията и тъмните емоции, нещо като да пренесеш филмите на ужасите в туризма. Например, бивши затвори, закрити тунели, подземни мини, изоставени комплекси, плашещи места или свързани с радиоактивни аварии и т.н. Хората искат да разберат какъв адреналин им носи посещението на такива места и в момента тъмният туризъм е най-бързо развиващият се отрасъл в тази област”.
Излезе първият брой на електронното списание „Международен журнал за дигитални изследвания”, което Владимир Караджов създава с група колеги ентусиасти. То е изцяло на английски език: „Привлякохме още 20 учени от целия свят в редколегията и първият брой от 60 страници вече е факт. Горди сме, че в Благоевград създадохме едно такова международно списание. Българите сме около 6 човека и 20 души от различни университети от чужбина. Провеждаме много интензивна имейл кампания и списанието вече регистрира много посещения от цял свят. Имаме голям екип от редактори в различни направления и всеки работи по теми в неговата сфера, за да се получи мултидисциплинарно списание, каквато беше идеята ни. В бъдеще ще разширяваме екипа, за да сме възможно най-универсални”.
Назад в потеклото ни обединява махала Караджовци в село Лешко, но нямаме преки роднински връзки. Помолих Владко да разкаже за своите.
„В нашето семейство сестра ми Росица, по мъж Давидова, е експерт по родовите въпроси. Тя е с пет години по-голяма от мен и създаде родословното дърво, а аз го дигитализирах. Омъжена е в Бургас, има голям син и работи в една банка. Тя е пазителка на семейните ни традиции. Пази всички рецепти на бабите за най-вкусните баници и гозби. Пази рецептата за благ мехлем за лечение на рани и изгаряния, който се прави от натурални съставки, и уменията за приготвянето му й предаде чичо Нестор. Роси завърши първо хореография в Благоевград, после финанси. Дълги години тренираше народни танци. Беше в 6 клас, когато направи първото ни родословно дърво. Разпитваше всички баби и благодарение на нея родословното дърво се разширява. Върнахме се пет поколения назад в родословния корен.
Родът по бащина линия идва от Лешко. Нашата къща е била в съседна на махала Караджовци, където предците са живели до освобождението на Горна Джумая 1912 година. Моят дядо Герасим Караджов идва в града на 4 години. Прадядо ми построява първата къща от плет на мястото на тази, в която сега живеем, на ул. „Александър Стамболийски”. Тя става по-масивна през 50-те години, когато се раждат баща ми и чичовците ми. Вече станахме пет поколения в Благоевград, като прибавям и моя син. На дядо са казвали Гере-гръка. Баба Стойна е от кюстендилското село Панчарево. Дядо е бил известен в града с това, че е плел мрежи, даже част от тези по Кресненското дефиле дълги години бяха неговите. Имал е фирма за електрически услуги и ремонти, което е било рядкост в онези времена. Имал е електрическа резачка и е участвал в прокарване на кабели за електрификация в Благоевградски и Кюстендилски окръг. Така се запознава с баба и я харесва за жена. Прадядо ми се казва Христо, а неговият брат е Иван Караджов – околийски началник на ВМРО, учител по музика в Солунската гимназия и автор на музиката на песента „Тих бял Дунав”. Разказвали са ми за голямото Крупнишко земетресение през 1904 година, когато на Кресненското дефиле се отваря големият пролом. Тогава моите предци са живели в с. Лешко. В деня на земетресението прадядо заклал агне и го поставил на клин, за да обработва кожата. По едно време казал на прабаба: „Жено, това агне виси накриво. И в следващия миг къщата паднала и се срутила до основи. Изглеждало така, все едно земята се е наклонила. Но за щастие не е имало жертви.
Баща ми е Никола Караджов. Те са трима братя. Никола и Нестор са близнаци, и Александър Караджов, който е лидер на Македонската патриотична организация /МПО/ в Канада и живее там от 1988 година.
Майка, Соня Караджова, е от Петрич. Целият град я познава като Соня от Спестовна каса. Нейните родители са Надежда и Георги Пешникови. Родът им идва от Серес, в Егейска Македония. По време на войната емигрират в най-близкия град до родното им място и се заселват в Петрич. Преходът през Беласица планина е бил изключително труден. Хора са умирали по пътя от студ. Стана така, че по стечение на обстоятелствата в моята литературна награда през миналата година първо място спечели разказ, в който се описва семейна драма по реални събития по време на това преселение. И въздействието е много силно. Майка ми е разказвала, че тогава дядо е носил ботуши с много дебели токове и не ги свалял от краката си няколко дни, докато не преминали границата. Предимство е било, че са имали каруца. Няколко дни по-рано той разпродал всичко, обърнал парите в злато и го скрил в токовете на ботушите си. Общината ги оземлява в Петрич, но златото му помогнало да започне нов живот. По-късно майка идва в Благоевград да учи икономика и така се запознава с баща ми.
Аз, като дядо, си взех жена от Кюстендил. Биляна дойде да учи в Югозападния университет, където се запознахме и се харесахме. През 2017 година се оженихме. През 2021 г. се роди синът ни Лъчезар. Жена ми избра това име, защото й харесваше синът ни да е лъчезарен, и на мен ми хареса. В кръщелното две от имената са на таткото, така че редно е първото да е избрано от майката. Още сега Лъчко показва характер, отстоява мнението си и е голям сладур. Биляна работи дистанционно за една частна софийска компания в IТ сферата. Тя е по-подредена, изпипва детайлите, за разлика от мен, защото аз съм по-нетърпелив и по-хаотичен”.
Владко ми е разказвал, че Биляна е илюстрирала част от книгите му, защото рисуването е нейно хоби. „Реших да развия тази нейна мечта, като я насърчих да рисува повече и публикувах нейни илюстрации в моите книги. Така я зарадвах, а пък тя стана още по-добра в рисуването. Не знам дали хората осъзнават, че ние имаме достъп до един невидим безплатен университет почти по всички въпроси. Просто трябва да знаеш как да потърсиш информация. Тя си подобри рисуването чрез видеоклипове в интернет, където художници обясняват всичко. Безплатно научаваш как се рисуват облаци, вълни, вода, перспектива. Гледаш, упражняваш се и ставаш все по-добър. Често Биляна рисува заедно с Лъчко и аз много им се радвам, че развиват този талант”.
Отразявала съм в електронните медии представянията на неговите книги, които са изключително интересни и атрактивни, защото в тях увлекателно преплита истински факти с измислени от него истории. Питам го кога разбира, че освен с наука, може да се занимава и с писане на книги.
„Аз винаги съм знаел, че разказвам увлекателно. Когато бях ученик и студент, в компанията всички падаха от смях, когато им разказвах вицове, защото хубаво умея да ги украсявам. Трябва да имаш усет към моментната ситуация. Никога една история не се разказва еднакво два пъти. В един момент осъзнах, че говоренето е равносилно на писането. Само че е трайно – остава завинаги, и в това е магията. Просто трябва да седнеш и да пишеш. През 2015 г. буквално за няколко дни написах първата си книга „Етиопска приказка”. Бяхме на морето с жена ми на гости при сестра ми и една сутрин се събудих с идея, която не можеше да не бъде написана. Изцяло се беше настанила в мислите ми и не ме остави на мира, докато не я превърнах в книга. Взех си един дебел тефтер и два тънкописеца и докато другите бяха на плажа, аз пишех. Продължих и в нашия парк Бачиново, и книгата стана 100 страници. В нея се разказва историята за най-голямото съкровище на света. Историята на героя е измислена от мен, но в нея вградих реални исторически факти. Най-голямото измерено в пари съкровище на света е кафето, защото расте и всяка година дава нова реколта. Това е екстра, без която светът хиляди години е живял и никой не знаел да я ползва. Само за годината, в която пишех книгата, по световната статистиката проследих, че финансовият принос от кафето е 80 милиарда долара. Икономическото му откритие е станало преди 400 години. Всяка година тази стойност нараства. Това не може да се сравни с никое златно съкровище, пренасяно някога на кораб и в торби, които са били на стойност до милиард и половина долара по днешни цени на златото. И затова измислих историята за най-голямото съкровище на света.
Кафето е открито в Етиопия. Един човек, за да не умре от глад, опитал суровите зърна, които не са особено приятни на вкус, стипчиви са. Хвърлил няколко шепи в жарта на огъня и стрил между два камъка изпечените зърна на прах, които сложил в няколко глътки вода. Така приготвил първата чаша кафе в света. Бил гладен, но тази глътка течност му дала такава енергия, че можел да върви и да забелязва знаците по пътя си. Почувствал се по-силен и уверен и решил да сподели това свое преживяване. Тази история стигнала до краля на Етиопия Сусениос Втори, а по-късно и до търговците. Направили първа плантация и чрез йеменските пристанища кафето тръгнало към Османската империя. Холандците правят в Цейлон втората плантация и го пренасят за първи път в сърцето на Европа. Достига до испанския крал във формата на няколко откраднати сурови зърна, от които пораства само едно дърво и то дава плод чак на четвъртата година. Кралят е пазил дръвчето четири години с денонощна въоръжена охрана, докато даде първи плод и започне да се прави испанска плантация. По това време те са в уния с Португалия, която вече прави колонии в Бразилия. Оттам пак с хитринка – скрито в букет като клонка поздрав до съпругата на посланика, стига в Бразилия и там става истинският бум на кафето. Една магична смесица от случайности и реалности. Днес всички копнеят за чаша кафе”.
Не случайно „Етиопска приказка” на Владимир Караджов е най-превежданата книга за 2018 година. За една година тя излиза на френски, немски, ангийски и испански език. Сега е преведена на португалски и на италиански. След тази книга се появи „Океанска приказка”. За нея Владимир разказва:
„Тя е по-подробна и задълбочена и наскоро излезе статия в списание „Аз-буки” на БАН, където една редакторка пише за явлението „професорският роман”. Тя изследва романи, писани от университетски преподаватели, и стига до извода, че те пишат по-специфично, за тясна аудитория, и никой от тях не е превеждан. И посочва моите книги като ярко изключение от тези творби. Тя посочва, че с „Океанска приказка” аз за първи път въвеждам така наречената „професорска приказка”.
„Океанска приказка” е първата приказка в света с научен консултант. Въпреки че съм доктор по география, помолих моя колежка, доцент по екология, да прегледа ръкописа. Проф. д.ф.н. Кирова от БАН пише, че такъв жест с неолиберален характер променя правилата на тази игра. За мен беше гордост да съм герой в такава статия. И беше много вълнуващо. В тази приказка се разказва за второто вкусно съкровище на света след кафето – ванилията.
„Океанска приказка” е изцяло вярна и се оказа, че истинската история е по-драматична от измислената. Свързана е с много приключения, опасности и обрати на съдбата. Накрая, когато светът опознава ванилията и се влюбва в нея, се оказва, че не може да я отглежда. Ваниловите лози растат едри и сочни, цъфтят, но не дават плод. Проблемът е, че липсва една мъничка, нежилеща пчела, която се среща само там, където е оригиналното място на ванилията – мексиканският щат Веракрус. Там има два вида насекоми – мравка и пчела, които опрашват цвета на ванилията, понеже той е много дълъг и тесен на входа и само толкова мъничко насекомо може да проникне в нея. Обикновените пчели не могат да опрашат този цвят. Освен това има качулка, която покрива тичинките. Двеста години светът не може да реши проблема как да получава реколта от ванилията. Внася я само от оригиналните места и тя се продава на цената на теглото й в злато. Немците, които са много практични, измислят да я потапят в захар и продават ароматизирана захар. Накрая, през 1838 година, едно 12-годишно момче – Едмонд Албиус, решава проблема, който не могат толкова години да решат биолози, зоолози и други учени. Това дете с една клечка или връхче на остра трева прави разцепване на цветчето, повдига с палеца и натиска обратно тичинките, и това се казва „движението на Едмонд”. До днес този метод се използва в целия свят близо 200 години – ръчно, цвят по цвят, с движението на това дете, чиято майка умира при раждането му. Той е кръгъл сирак, роден като роб, осиновен от своя господар, който е бил добър човек. За съжаление, Едмонд умира в крайна бедност, защото тогава на роби не са се полагали авторски или търговски права и не е могъл да патентова откритието си и да печели от него. Всичко това описвам в книгата с имена и данни”.
Една от книгите му „Алени строфи от Аликанте” е събрала негови творби от различни жанрове – 15 разказа, около 80 стихотворения и 10-ина кратки истории.
„Това са творби, писани близо 9 години, и реших да ги събера в една книга. За свой псевдоним избрах Аликанте – градът, който ме вдъхновява и откъдето започва първата ми приказка за кафето. Момчето Матео е от Аликанте и там той донася съкровището”.
Сега Владимир едновременно пише „Амазонска приказка”, в която разказва за какаото и шоколада, и още един роман, чието заглавие засега не иска да издава. Поговорихме за писането като странен процес, който не може да бъде предвиден по всяко време.
„Изведнъж те обзема манията и не можеш да спреш”, споделя Владко. „Оприличавам я като една лудост, която не свършва, докато всичко не напишеш. После може да утихне и една година нищо да не се случва. Обяснявам си, че през тази година мозъка трупа нови впечатления и факти и на подсъзнателно ниво създава някакви връзки между тях. Забелязал съм, че на хората им е най-интересно, когато в измислицата има истина, затова обичам в моите книги да има реални факти, които така са преплетени с измислицата, че читателят да ги запомни завинаги, разказани по този начин. И до този извод стигнах, че хората помнят фактите от приказките и дори не подозират, че са верни. Когато го разберат, се радват, че са научили нови неща и по този начин обучението е свързано с развлечението”.
Аз отдавна съм разбрала, че приказките, които четем, някога са били реалност. И Владко се съгласява с това, защото „Митологията е древна памет. Немалко автори са писали по въпроса, но искам да препоръчам книгата на Джоузеф Кембъл „Героят с хиляда лица”.Той е много сериозен американски учен по сравнителна митология. Изследва над 1000 племена из целия свят и установява изумителни сходства в митовете. Архетиповете на бащата, на изкусителката, на учения, на пътешественика, на приключенеца, на деспота – всички удивително си приличат, дори митологичните животни са сходни. Той стига до извода, че това е една колективна памет. Може би в миналото са се случвали събития, които сега не се случват, или са се срещали животни, които вече не можем да видим, които по някакъв начин при липса на писменост са оцелели чрез увлекателно предадената история. Така науката по интересен начин се предава и в моите приказки. Хората са измислили начин да съхраняват родова памет. Някъде са я украсявали с фантазии, засилвали са страховете, за да предпазят младите от грешки, друг път, за да запазят идентичността. Приказките са оцелели до днес, защото в тях има истина, иначе щяха отдавна да са забравени. Всичко фалшиво се разпада и изчезва като непотребно. Това е урокът на историята. Приказките са силно въздействащи, защото те не са точно измислени от авторите. Дори братя Грим и Андерсен са събирали приказки от народното творчество, украсявали са ги като писатели, но конфликтите в тях и отношенията са общочовешки. Могат да се открият паралели стотици години преди тях в други подобни местни епоси и приказки. Въздействието идва от ДНК-то, от кръвта, от оцеляването.
Четох наскоро едно изследване, според което проследяват кога има насилие в семейството над деца. Вероятността това да се случи е много по-голяма, ако има доведен родител, и затова приказката за Пепеляшка е толкова въздействаща. Отношението на мащехата в миналото често е било реалност и хората са го запазили като знание чрез приказката.
Последната ми книга е „Разкрий ме, ако можеш”с 13 кратки истории на различни теми от живота, събрани в една книга с малко илюстрации. С моя редактор проф. Цветан Ракьовски установихме, че сме създали нов тип разкази с неочакван край с вплетена загадка. Те не са класически детективски разкази с улики, а са някакъв микс, който не сме срещали. Установих, че хората много обичат състезателния елемент – дали ще уцелят верните отговори, или авторът ще ги надхитри. Те четат с настървение, когато има загадка. Сега подготвям втора част с нови загадки. И те са с верни факти, така че докато четеш загадката, научаваш географски, финансови, готварски, най-различни любопитни факти”.
Много идеи има Владимир Караджов, които се раждат една след друга. Сякаш всяка идея води към нова. Писането на книги го провокира да обяви литературна награда на своето име, която връчва всяка година. Сега от 1 до 30 юни се отваря интернет порталът за набиране на разкази за поредната литературна награда. Попитах защо неговото име трябва да носи тази литературна награда, а той ми отговори: „Защото на имената на класиците са кръстени много неща и аз нямам права над техните имена, нито изповядвам критериите им за качество. Единствено с моето име мога да разполагам. Оценявам творбите на участниците не като литературовед или критик, а като писател. С течение на времето разбрах, че ситуацията в българската литература е доста изкривена и подчинена на нерегламентирани връзки, приятелства, контакти. Едни и същи хора се изтласкват напред да печелят, други не се забелязват. Реших, че трябва да има честно и безпристрастно литературно състезание, за какъвто смея да твърдя, че е моят литературен конкурс. Само онлайн приемам и онлайн оценявам. Нямам жив контакт с кандидатите. Вече 3 години връчваме тази литературна награда и в началото популяризирахме идеята чрез реклами, но сега сме затрупани с предложения. На 19 юли се обявява победителят, плюс двама-трима носители на специална награда, колкото сме преценили, че заслужават. Мирослава Дачева от Плевен беше първата победителка, след нея Тони Кисьова. Миналата година спечели Ивелина Радионова и други. Правя го и защото разбирам колко е важно някой да те подкрепи, когато се колебаеш дали си заслужава да продължиш. След наградите всички наши участници, утвърдени и начинаещи, издадоха самостоятелни книги. По някакъв начин сме им помогнали да разберат, че са добри в това, което искат да правят. Първата награда е парична и тази година ще бъде 250 лева, плюс статуетка, грамота в рамка и подарък. Всичко се изпраща по куриер. Специалните награди са сходни като стойност. Всичко правя сам, плащам си наградите и подаръците и ги изпращам, просто защото искам да има една честна награда в България. Не казвам, че другите съвсем не са честни, но в доста случаи има някакви зависимости. Поне такова е моето впечатление. Това, което носи моето име, трябва да поддържа качеството. Отговорността е, като се започне нещо, да не се прекъсва. Така че ще го правя, докато мога”.
Често срещам студенти, на които Владимир Караджов преподава, и всички са възхитени от ерудицията му и от начина, по който ги привлича към това, което той умее да прави. Мотивира ги да бъдат творци в своята си област.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Този е едно доста напористо пишлеме, дано е с покритие…