Протестите в България затихват. Не толкова заради коронакризата, колкото заради липсата на идея какво трябва да се прави оттук нататък, дори и правителството да падне. Липсва идейната яснота. Този въпрос търси своя отговор в умовете и сърцата. Дали лелеяната промяна е възможна, ако пак като послушни овчици отидем пред урните? Ако пак се скупчим в парламентарната кошара, за да ни доят следващите? Здравият разум отговаря с едно голямо „НЕ”.
Това, от което имаме нужда, е коренна промяна във формата на държавно управление. В следващите редове ще се опитам да очертая нейните рамки, като от самото начало ще призная, че водеща е идеята за пряката демокрация.
Трябва да си дадем сметка, че институциите в България и във всяка друга държава са плод на обществен договор. И ако ние като народ решим, че например парламентът в сегашния си вид вече е изживял времето си и трябва да отпадне от нашия обществен договор, то така и ще бъде! Първото условие да заживеем по-добре е да повярваме, че можем да живеем по нов начин. Това, че навсякъде по света има (все още) представителна форма на парламентаризъм, не означава, че тази форма е добра и за нас, българите.
Политиците не обичат да говорят за това, че институциите на държавното управление, с които сме свикнали като с нещо неизменно, са всъщност исторически величини – появяват се на определен стадий от развитието на човечеството. И… изчезват на определен стадий. Така например историята на Европа и света през последните осем века е история на постепенно изчезване на институцията на абсолютната еднолична власт и в същото време утвърждаване на институцията на парламента като форма на колективна власт. Главният двигател на тази промяна са научно-техническите постижения и прилагането им в икономическия живот. Причинната връзка тук, макар и опосредствана, е толкова безспорна, че във всяка епоха могат да бъдат назовани главните НТ постижения, довели до промяна на формата на държавното управление и политическата система. Книгопечатането и парната машина – тези две главни изобретения, съпътствани от десетки по-дребни, доведоха до утвърждаването на капиталистическия модел на обществото през 18-19 век с присъщата му форма на партийно парламентарно управление, господстваща навсякъде и до днес. През 20 век виждаме нещо ново – началото на упадъка на парламентаризма в класическата му форма. Парламентарната криза от 1934 г. в България е всъщност само началото на едно мъчително осъзнаване, на едно трудно историческо признание, че епохата на парламентаризма в известните му форми на партийно представителство се е насочила към своя край… Хората трудно се разделят с това, с което са свикнали. Днес, ако искаме да оцелеем, вече неотложно трябва да потърсим друга форма на вземане на важните за нацията решения, в това число друга форма на изработването на законите.
Нека се огледаме. Светът на парната машина днес е заменен от света на космическите кораби. Светът на пощенските коне е заменен от света на интернет. А къде е светът по отношение на формата на управление? Все още се лута някъде между 16 и 19 век. Все още живеем според държавния модел на конския тор. Затваряме си очите за това, че плодотворните някога парламентарни дебати с техните знаменити оратори са заменени днес от безплодна парламентарна демагогия с бледи изпълнители, които единствено целят да докажат своята потребност. Парламентарният живот е към своя край… Както човекът и всичко създадено от човека рано или късно умира, така и парламентът в сегашния си вид се е изправил пред своя исторически крах…
Българският парламент с цялата му помпозност е в днешния си вид един остатък от миналото. Паметник на минало величие. Някога възторжен орган на новоосвободилата се държава, за 140 години успя да се превърне в символ на ретроградното и ненужното. Внушаващите респект фигури на първостроителите на българския парламентаризъм са заменени днес от имена, които дори не можем да запомним.
Историята – българска и световна, близка и далечна – показва, че енергични държавници са водили успешно държавите си, когато са били облечени с големи пълномощия. Днес още повече, когато технологичният свят разкрива нови хоризонти пред управлението на обществените процеси, трябва да си дадем сметка, че връщането към форми на управление с големи лични пълномощия, но връщане от висотата на съвременната наука, не е връщане към отречени форми като абсолютната власт, а е крачка напред. Гласуването на доверие на водеща личност ще бъде крачка към коренно реформиране на държавното управление и неговото истинско демократизиране, при положение че се извърши на основата на съвременните постижения на науката и техниката.
На фона на казаното дотук, ето моето предложение как да ликвидираме партийното начало в парламентаризма и да заменим неработещата представителна демокрация с пряка демокрация. Президентът номинира сто на брой кандидатури, от които да бъдат избрани осемдесет депутати (бройката подлежи на обсъждане, но това е разумно число за малка държава като България) като членове на новия законодателен орган (НЗО), който ще замени сегашния парламент. Тези сто са подбрани внимателно от президента и предложени от него на всенародно гласуване. Кандидатурите се гласуват всяка поотделно.
Конкретният начин на избиране на депутатите от националната листа на президента подлежи на обществено обсъждане. Дали изборът да бъде в един тур или в два тура. Дали да бъде определен един минимум от гласове, които всеки кандидат трябва да получи, за да се счита за избран – например 10 000 гласа. Ако пък след избора (в един или два тура) няма осемдесет кандидати, които да са получили необходимите гласове, дали да се даде право на президента да попълни състава на НЗО със своя квота. И т.н. Умишлено не предлагам конкретна система за избора, а поставям въпроса за обсъждане. Важно е главното: общонационална листа на народните представители, предложена от президента, и одобряването или отхвърлянето й чрез всенародно гласуване.
Означава ли такъв модел диктатура, лична власт, връщане на тоталитаризма и прочие – всичко това, с което ни плашат? Изборността на президента е първата гаранция срещу подобни обвинения. НЗО няма да бъде подчинен на президента, а само предложен от него. Такъв модел би бил истинско освобождение на националните сили. Всеки български гражданин, навършил 21 години, ще може да бъде предлаган за член на НЗО и всеки, навършил 18, ще може да се произнесе по всяка една кандидатура за НЗО. Какъв по-голям демократизъм, какво по-голямо народовластие от това висшият законодателен орган да бъде предложен от всенародно избран президент и да бъде утвърден чрез всенародно гласуване?
Гражданите пряко ще одобрят национална листа на депутатите, предложена им от президента вместо от партиите.
В крайна сметка за хората е важно да бъдат управлявани от закони. И ако това е постижимо чрез замяна на олигархично-елитарната форма на днешния изчерпан парламентаризъм с друга, по-проста и ефективна форма, то защо не? Такъв един модел има много предимства за малък народ като българския. Президентът ще бъде натоварен от новата Конституция да предлага състава на законодателния орган, който ще има задължението в непрекъснат контакт с електората да подготвя нужните на обществото закони, норми, правила. Всички функции на парламента, които са определени в глава трета на сега действащата Конституция, могат да бъдат изпълнявани успешно и от новия законодателен орган. Ефектът от реформата ще бъде огромен и ще се измерва в милиарди във всички сфери. Неизчислими ще бъдат материалните, моралните и духовни бонуси за обществото поради освобождаването му от парламентарната корупция и парламентарния паразитизъм. Промяната на формата на управление ще предизвика с ефекта на доминото реорганизация към по-добро на всички обществени системи.
У нас в България сега депутатството е нещо като награда. Не избор на хора, които са способни да правят закони, а избор на хора, които могат да лобират, ходатайстват, уреждат, посредничат, гласуват според указанията. Номинацията от президента и утвърждаването от целия народ ще решат този проблем. Депутатите в НЗО ще бъдат народни избраници в пълния смисъл на думата. Хора, посветени на националната кауза.
Ангажирането на президента с номинацията ще бъде гаранция за качество на подбраните личности. Гаранция за изграждането на НЗО като работещ орган. Орган, освободен от церемониалността и почти дворцовите порядки на сегашния парламент, в който всеки оратор, преди да стигне до същината, губи 10% от времето си в обръщения: „Уважаеми г-н Председател, уважаеми Министри, уважаеми… уважаеми… уважаеми…”. Ако на някого му е мъчно за системата на партийни номинации, нека си спомни, че сега никой не пита обикновения избирател кой да бъде включен в листата.
От друга страна, след като така или иначе някой трябва да издигне кандидатурите на народните представители, не е ли по-добре този някой да бъде ангажиран във висша степен с националния интерес? Не корумпираните партийни централи, които мислят само как да разпределят баницата, а президентът, комуто народът пряко е дал доверието си.
Поради начина на своето формиране НЗО ще има най-висока легитимност и най-висока представителност. Всеки негов член ще бъде представител на целия народ в пълния смисъл на думата „представител”. Затова НЗО ще може да контактува като равен с всеки законодателен орган на друга държава.
По-нататък. Какво ще стане с партиите? Няма нужда да ги забраняваме. Ще останат, но само като извънпарламентарни сдружения на идейна основа.
Как ще се формира правителството? Президентът ще предложи кандидатурата за министър-председател, която ще бъде гласувана със „За” и „Против” от НЗО. Утвърденият от НЗО премиер ще предложи състав на кабинета, който бъде гласуван наведнъж от НЗО.
Съществува и втори модел за изграждане на правителство – швейцарският. Член 175 от швейцарската Конституция определя броя на членовете на правителството (Бундесрата) на седем! От 1848 г. до ден-днешен броят на швейцарските министри е твърдо определен! Тези седем членове на правителството се избират на общо заседание от двете камари на швейцарския парламент. Гласува се за всеки поотделно с обикновено мнозинство. Няма като при нас всеки нов премиер да променя броя на министрите. Швейцарският министър има по-висока степен на легитимност от българския, който е утвърден вкупом с целия кабинет. Швейцарците са създали вечна система на управление. С развитието на обществото се появяват нови дейности и нови области на познанието. Това обаче добавя само нови ресори към седемте министерски кресла, а не създава нови министри. Например един от министрите в Швейцария сега отговаря за „околна среда, транспорт, енергия и комуникации”. Очевидно ресорът „околна среда” се е появил на определен етап, но това не е довело до създаване на министерство на околната среда. Швейцарската система е толкова стабилна, че дори не предвижда възможност за вот на недоверие към правителството! Възможно е единствено да отпадне отделен член, като си подаде оставката или при смърт – в този случай парламентът се събира и на негово място избира нов член на Бундесрата.
Разбира се, има народи, които могат да бъдат щастливи и са щастливи и при сегашната форма на класически парламентаризъм. Но ние, българите, не сме от тях. Последните сто и четиридесет години доказаха, че тази институция в този си вид не ни носи нищо добро. Затова трябва да намерим смелост да преустроим живота си. Да се отърсим от наложените ни отвън политически стереотипи и да намерим свой собствен път.
Едно от главните възражения, знам, ще бъде: Къде са го направили това? Някой въвел ли го е някъде? Бих отговорил: Нека бъдем първите, които ще го направят! Няма да ни изгонят нито от ЕС, нито от НАТО! Имаме право сами да определяме формата на управление в държавата си. Нека ние дадем пример на другите!
Следващ въпрос: Кои ще бъдат тези обществени сили, които ще прокарат и наложат реформата? Със сигурност няма да бъдат политическите партии от сегашния парламент. Юристите, от своя страна, ще кажат, че съгласно Конституцията такава мащабна реформа на системата може да се извърши само от Велико народно събрание и не може да бъде извършена по друг начин (например с референдум).
Как да стане?
Първата стъпка трябва да направи президентът. Неговото право да насрочва референдуми (чл. 102 от Конституцията) е реално действащ инструмент, чрез който може да бъде прокаран пътят на новото. Гореописаната реформа може да бъде формулирана в няколко прости и разбираеми за всеки въпроси и да бъде подложена на всенародно гласуване с „Да” и „Не”.
Въпрос 1: „Съгласни ли сте Народното събрание да се състои от осемдесет народни представители?”
Въпрос 2. „Съгласни ли сте кандидатите за народни представители да бъдат определяни от президента, вместо както е сега – от политическите партии, след което да бъдат утвърждавани чрез гласуване от всички български граждани, за всеки кандидат поотделно?”
Референдум с посочените два въпроса може да бъде проведен от президента и при днешната законова уредба. Въпреки обвиненията в противоконституционност, които неизбежно ще последват. Въпреки воя на партиите, въпреки воя на цялата олигархия, на която ще й се разтреперят краката.
Да допуснем, че президентът намери кураж да го направи. Той е в правото си да провери нагласата на народа. Въпросът е как да бъдат използвани резултатите от референдума, ако отговорите с „Да”, преобладават. Ето как. Президентът има право да внесе в Народното събрание предложение за свикване на ВНС със задача промяна на формата на държавното управление (член 159 от Конституцията). Другият, който има правото на инициатива по този въпрос, са половината от народните представители.
От казаното дотук е ясно, че правомощията на президента не са толкова малки, както често е прието да се казва. Президентът има пълната възможност да започне обновителния процес, а дали ще го довърши, зависи от народната подкрепа, от всички нас. Съгласно и сега действащата Конституция президентът на България има право да насрочи референдум за преминаване от представителна към директна демокрация и на основание на народния вот да внесе в парламента искане за свикване на Велико народно събрание със задача да изработи нова Конституция – Конституция на пряката демокрация.
Ако се свика ВНС, това ще стане по сега действащия ред. Президент и народ трябва да убедят парламента да свика Велико народно събрание(чл. 160, ал. 1 от Конституцията), и то с такъв именно дневен ред – вземане на решение за промяна на формата на държавно управление и приемане на нова Конституция. С мнозинство от две трети депутатите трябва да гласуват за собственото си отиване в историята…
По-нататък. Да допуснем, че депутатите под натиска на народа все пак одобрят свикването на ВНС със задача изработване на преход от представителна към пряка демокрация. Изборът на членове на ВНС става по общия ред (чл. 157). Това означава във ВНС да се събере отново цялата политическа сган. Означава Обикновеното народно събрание да възпроизведе себе си под формата на Велико народно събрание. Какво добро можем да очакваме от старите муцуни? Да не забравяме още, че ВНС има право, след като се събере, да вземе решение за изменение и допълнение на глава девета от Конституцията(чл. 158), т.е. да формулира нови свои правомощия, както и да заличи стари такива. Накъде ще избие такова ВНС никой не може да предвиди.
Възможен е и друг сценарий за извършване на историческата промяна – да бъде заобиколено ВНС. Ясно е, че свикването на ВНС по сегашния ред крие непредвидими опасности от изкривяване на народната воля. Затова вместо да се ръководи от правилата на статуквото, президентът може да се ръководи от принципа на историческата целесъобразност. Промяната е революционна, а никоя промяна от такъв мащаб в историята не е била извършена по правилата на съществуващия ред. Референдумът от 8 септември 1946 г. е прецедент в това отношение. Колкото и да бъде оплюван като комунистически и че е нарушил тогава действащата Търновска конституция, благодарение на този референдум днес сме република, а не монархия на Кобургите. През юли 1946 г. 26-ото обикновено народно събрание приема „Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико народно събрание”. Въз основа на него е избрано 6-ото велико народно събрание, което приема нова Конституция на мястото на Търновската.
Наистина референдумът през 1946 г. е проведен въз основа на закон, приет от Народното събрание, но важното за нас в случая е, че републиката е обявена на 15.09.1946 г. от председателя на 26-ото ОНС въз основа САМО на референдума и ПРЕДИ изборите за Велико народно събрание, които са проведени на 27 октомври 1946 г. Референдумът като достатъчно легитимна изява на народен вот за промяна на формата на държавно управление е признат както от управляващата тогава Българска работническа партия-комунисти, така и, забележете, от тогавашната опозиция начело с Никола Петков!
Няма причини да смятаме, че 75 години по-късно референдумът е загубил своята легитимност като главно средство за промяна на формата на държавно управление! Средство, което може да бъде приложено преди свикването на ВНС. Или дори без свикването на ВНС!
Ако на президента му достигне кураж и ако народът го подкрепи, към въпросите от референдума може да бъде добавен и още един.
Въпрос 3: „Съгласни ли сте описаните в предходните точки промени да влязат в сила веднага след обявяване на резултата от референдума, като:
а/ следващите редовни избори за Народно събрание да бъдат проведени по новия начин, описан в точки 1 и 2;
б/ така избраното чрез директно гласуване от целия народ ново Народно събрание да изработи нова Конституция, която да утвърди новата форма на държавно управление в България като република с пряка демокрация;
в/ след изработването си новата Конституция да бъде представена за одобрение от всенароден референдум”.
Така на основание само на референдум ще се премине направо към избиране на Народното събрание по новия начин, чрез номиниране на народни представители от президента и всенародното им утвърждаване. Новото Народно събрание ще изработи новата Конституция и ще я предостави за одобрение отново чрез референдум. В новата Конституция вече детайлно ще бъде разработена новата форма на държавно управление във всичките й главни направления. Формално с игнорирането на ВНС сега действащата Конституция ще бъде нарушена, но така е при всяка голяма историческа промяна. Никога в историята радикална реформа на държавното управление не е била извършвана, следвайки стриктно предишните правила.
Да, ще има вой. Партийната олигархия и целият корумпиран елит ще скочат срещу промяната. С подкрепата на народа президентът ще намери смелост да наложи провеждане на референдума, от който зависи съдбата на България.
Не са ни нужни избори по старата система. Нужни са ни нови избори по нова система и историята ни дава знак, че най-добрата нова система на този етап от развитието ни като общество е пряката демокрация.
Може да се очаква, че настоящото Народно събрание ще се бори със зъби и нокти срещу промяната. В същото време, искрено вярвам, че и в този състав на Народното събрание ще се намерят здравомислещи хора, които ще оценят редкия шанс, който им дава историята – да влязат в историята като Народното събрание, обявило България за република на пряката демокрация…
С горното очертах рамката на реформата. Тя трябва тепърва да бъде изпълнена със съдържанието на детайлите. Убеден съм, че това е посоката, в която трябва да вървим като общество и държава.
Промяната на формата на държавно управление се чертае и от една по-обща логика. В контекста на глобализацията са тъкмо промени в посока на преодоляване на партийните раздробености на национални равнища. Изграждането на институции на европейско равнище е процес, който неотклонно ще издига все повече значението на единството между държавите, а оттук и на директното общуване между държавните глави и гражданите. Боричкането между партиите в отделните държави постига това, че ограничава възможността за истинско европейско единство, държи Европа разединена и слаба в сравнение с останалите големи световни сили – Китай, САЩ и Русия.
Унификацията на законодателствата и приоритетът на европейското над националното са принципи, които логично водят до необходимостта от пряко прилагане на общочовешките ценности, без посредничеството на партиите. Като изхвърлим партиите от политическия небосклон, ще видим една красива нова реалност.
Европа на гражданите. Не Европа на партиите. За последния век и половина партиите доказаха, че запазват идейните си различия, докато не са на власт. Щом вземат властта, многообразието на идеи отстъпва на заден план, за да направи път на многообразието от банкови сметки. Правило без изключения. Затова партиите трябва да останат в подчинено положение – да съветват гражданите, но без да ги представляват и без да ги ръководят. Това е нова организация на обществото, която ще ни извади от безизходицата.
Да погледнем и в недалечното бъдеще. Още при сегашните поколения междупланетните полети ще бъдат реалност. След 20-30 години мнозина българи ще прекарват уикендите си на Луната… След 40-50 вече ще има постоянни заселници на Марс. И тогава ли ще се делим на БСП, ДПС и ГЕРБ?! Какъв смисъл ще имат подобни образувания в това недалечно бъдеще, когато хората ще разменят вече не SMS-и и E-mail-и, а мисли… Законодателната дейност ще бъде по естествен път сведена до равнището на техническа дейност по изработване на правила за космически общности. На партийното представителство в днешните парламенти тогавашните хора ще гледат като на начален стадий на цивилизацията.
ИЛКО ПЕТРОВ,
доктор по философия,
магистър по физика
