Преди 30 години един студент по информатика мята на гръб раница с дрехи, книги и малко касетофонче и тръгва да търси своето място в света. Решава да направи нещо необичайно, смело, дори безразсъдно – да предизвика себе си в най-суровата школа на живота. Стъпките му го отвеждат до малка хижа, недалеч от природния феномен Седемте езера на Рила, на 2300 метра надморска височина, в хижа „Иван Вазов”. Това е една от най-високите хижи не само в България, но и на Балканския полуостров. Зимите там и тогава върлуват осем месеца, потънали в четириметров сняг. Никой не дръзва да остане за дълго. Но този млад човек прекарва там цели 10 години без ток, без удобства, но заобиколен от любимите си книги и вглъбен в себе си.
Има хора, за които високата планина не е дестинация, а мяра за живот. Венцислав Златарев е от тях. От септември 1993 година той е не просто хижар на „Иван Вазов“, а неин пазител – човек, избрал тишината, суровостта и отговорността на високото като съзнателна съдба. Венци вярва, че хижата е споделен дом – място с дух, ред и уважение към планината и хората. Грижата му за хижа „Иван Вазов“ и за подстъпите към нея е тиха, постоянна и лична, въпреки че хижата остава труднодостъпна дори през лятото. Всички подобрения тук са резултат от дългогодишна отдаденост, вкус и отговорно отношение към природата, което постепенно води и към енергийна независимост.
В миналогодишната кампания „Хижа на годината“ стопанисваната от него хижа „Иван Вазов“ спечели в категория „Най-добра хижа, обслужвана без МПС“, съобщава 360mag.bg. За да разберем какво стои зад всичко това, потърсихме Венци и му зададохме няколко въпроса. Срещата с него се превърна в един разказ за пътя към себе си и за онази рядка свобода, която идва, когато човек намери своето място далеч от шума и остане там достатъчно дълго, за да го нарече дом.
– Откъде идва любовта към планината?
– Животът във високата планина за мен е съдба, призвание и сбъдната мечта. Любимата ми баба и моя орисница, хвърлила пъпа ми в огромната си библиотека и от невръстно дете ме помъкнала из дебрите, висините и хижите на Рила, Пирин, Родопите и Балкана. Закърмен с любов към култура и природа, израснах с книги в ръце и с жадно за пътешествия сърце. В главни герои на юношеските ми години се превърнаха Сидхарта на Хесе, Миларепа – тибетски поет, мистик и отшелник, Дон Хуан на Кастанеда…
– Как се стигна до хижа „Иван Вазов“ и защо точно тя, измежду 400-500 планински хижи и заслони по това време?
– Започнах да мечтая за пътешествия из Изтока, най-вече Индия и Тибет. И когато комунизмът рухна, всичко това се превърна от блян в реална възможност. Моят духовен наставник Ваклуш Толев ми каза: „Сега не е време за пътуване на Изток за теб. Намери си твоята Индия и твоя Тибет. Отиди в някое родопско село, отдалечена и изолирана махала, влез в пещера или висока хижа в планината и прекарай няколко години в отречение и аскеза. След това ходи, където искаш!“.
Побрах в една платнена раница всичко, от което имах нужда – наръч дрехи, настолните си книги – „Сидхарта“, „Биографията на Миларепа“, „Пътуване към Икстлан“, „Бхагават Гита’, „Дао Дъ Дзин“, „Йога сутра“, „Новият Завет“ и сборник с дзен коани, малко касетофонче и касетки с любима музика. И така никак не случайно попаднах сред върховете на Рила, за да изкарам там първата си зима. Толкова много ми хареса отдалечеността, тишината, самотата и магията на природата, че останах и през сезона следващото лято като момче за всичко, за да заслужа възможността пак да съм сам и следващата зима… и така почти едно десетилетие.
Привързах се към мястото и хижата като към свой дом и им посветих много години в доброволен труд през лятото и четене на книги и съзерцание през дългите зими. Единствената материална отплата за целия този период ми бе подслонът и храната, която през зимите бе оскъдна. В религиозните традиции на не една култура и цивилизация са залегнали идеите за предана отдаденост, себеотричане, несъмненост, или иначе казано – вяра. Упованието в непреходните неща дарява сила, с която може да се превъзмогне всичко, а с течение на времето се придобиват и уменията за справяне с всевъзможни необходимости.
Всички тези години бяха преизпълнени със случки и събития, готови да изпълнят цяла книга, за моя път в „мъжката свещена лудост”.
– Животът във високата планина може би не е за всеки?
– Много хора обичат планините, но много малко от тях биха живели сред дивната им пустош. Дори професионално ангажираните с планинарството – алпинисти, скиори, водачи, природозащитници, са само нейни гости. Затова и голямата част от високопланинските ни хижи без достъп стоят безстопанствени и затворени през зимните месеци.
Хижарлъкът във високата и недостъпна планина не е и не може да бъде професия. Такава може да бъде в добре уредените и достъпните с път или лифт станции, където ежедневието е подредено и са създадени поносими условия за живот.
– Какви качества трябва да притежава човек, за да се грижи за високопланинска хижа?
– Не просто мисля, а съм убеден, че само материален стимул няма и не ще задържи който и да е човек във високата и недостъпна планина.
И за това има немалко примери. Прекарах с баба Фидана, легендарната хижарка на хижа „Ловна“, последните дни от живота й. Непоколебимата й вяра я е държала 40 години сама в гората. Хижа „Мусала“ намери своите добросъвестни стопани, когато едно вярващо семейство пое грижата за нея.
Високата планина символизира и въплъщава в себе си чистота, сила, красота и съвършенство. Ако някой се стреми да живее не сред суета и мимолетност, високопланинските хижи, макар и доста сурови, предлагат несравним опит сред стихиите и възможност за досег с нетленността. И ако някой иска да посвети живота си или години от него на дивата природа, трябва да се въоръжи с вяра и търпение…
– Какво остава скрито за хората, когато посещават хижа високо в планината?
– Целогодишната експлоатация, поддръжката и реновирането на една труднодостъпна високопланинска хижа изисква огромни грижи, свързани с много тежък физически труд и колосални финанси. Такъв „обект“ никога няма да успее да достигне и догони удобствата, комфорта на градския живот и претенциите на голяма част от хората, идващи оттам. И въпреки това не спираме да се стремим към повече – отношение, топлина и уют за нашите гости и приятели.
Хижарите работят през активния летен сезон по над 100 дни в стрес, безсъние и без почивен ден. И когато са сприхави и нервни, е добре да се знае, че всъщност са смазани от бачкане и треперят от умора. Затова – уважение към труда на хижарите и респект към Природата!
– Кое е нещото, което дава истински смисъл на посветеното време, грижа и внимание?
– Освен стопанин на високопланинска странноприемница съм и страстен пътешественик. Имам над хиляда и една нощи из гори, джунгли, планини и безброй километри из прашните пътища на Изтока. Спал съм като пилигрим в храмове и манастири, по гари и автоспирки. Пъхал съм се по дупки за един долар, но съм бил в къщи за гости и скъпи, луксозни хотели. Пътувал съм сам, пътувал съм с гадже и съм пътувал с жена си и невръстното ни бебе, което са абсолютно различни опитности, обогатили ме и като човек, и като хижар. И е имало много места, в които съм се чувствал топло и любовно посрещнат, без значение на комфорта и условията.
Много често очите са ми се насълзявали не само от благодарност, но и от незнанието дали някога ще се върна при тези хора и по тези места. И единственият смисъл да продължаваме и упорстваме в желанието си да превърнем суровия си високопланински дом в гостоприемен оазис е, че все още имаме възможността да се огледаме в очи и сърца, връщащи ни разбиране и благодарност.
– Какви емоции донесе във вашия екип победата в „Хижа на годината 2025”?
Призът „Хижа на годината“ в категорията за хижи без достъп с МПС бе абсолютно неочакван за мен. Предизвика много смесени емоции. Разбира се, дълбоко ме трогна.
Не бях споделил с никого, освен с хората от екипа, че сме номинирани. Не съм молил който и да е да гласува за нас и да ни подкрепя. Понеже не сме част от БТС, и само номинално сме хижа, бях сметнал, че няма да ни обърнат внимание. Въпреки че през този сезон подслонихме и нагостихме няколко хиляди гости и приятели, както и успяхме да качим тонове материали и да отметнем много, ама много работа по рехабилитацията и реновирането на сградния фонд, все още сме много далеч от мечтите ни за желаните подобрения и условия.
За целия екип и много близки приятели обаче победата беше искрена радост! Мишо, Олег и Велко, които взеха приза, бяха грейнали от щастие и това беше истинско признание за безрезервната им подкрепа не само през тази година. Те знаят колко труд, емоции, енергия и средства се изляха през сезона за зареждания, обгрижване на гостите и ремонтните дейности. А и през всичките тези години дариха абсолютно безкористно и с жертвоготовна ангажираност време, сили и лични финанси.
Тази награда е за вас, пичове, и за всички близки приятели и фенове на хижата, без които много от нещата нямаше да се случат!
Историята на хижата
„Аз идвам на поклонение на самата Рила. Тя заслужава поклонение и заради светостта на легендата си, и заради своите чудни хубости, и заради своето диво, царствено величие. И наистина Рила е най-великолепната българска планина. Това е голям къс от Алпите, хвърлен на пъпа на Балканския полуостров. Тя прилича на една крепост, издигната до облаците, със своенравно скроени гранитни бастиони, пирамидовидни и купуловидни кули“.
С тези думи Иван Вазов се определя като един от първите, които отиват в Рила планина, за да видят местностите около Рилския манастир и да ги опишат чрез своите походи – за пръв път като турист.
Местата, които той обхожда, са му посочени от монасите на манастира. Такъв един излет прави до Еленин връх при лошо мъгливо време. След тези свои запознанства с рилските прелести той издава „Великата Рилска пустиня“. Сякаш това е най-точното и най-правдивото описание на Рила, особено по време на буря и мъгли, и се отнася най-вече за района на високата част на планината. В този пътепис Вазов казва, че е заимствал името от Завета на свети Иван Рилски и най-вече от Неофит Рилец (Рилски) – „Великата Рилска пустиня“.
47 години след посещението на Иван Вазов в Рила, Българският туристически съюз взема решение за построяване на хижа (заслон) в тази част на планината. На проведения XXXI конгрес (събор) в Асеновград на 24 и 25 юли 1938 г. се приема една много амбициозна програма за честването на 40-годишнината на БТС през следващата юбилейна 1939 г. В нея е включено и построяването на юбилейна хижа (заслон) „Иван Вазов“ в местността Голямо Пазар дере – Дупнишка Рила.
През 1937 г. по инициатива на Туристическо дружество „Рилски езера“ – гр. Дупница се организира среща със Стефан Попов от Централното настоятелство на БТС на хижа „Скакавица“. Там му е представено предложението за построяване на заслон в района на Голямо Пазар дере, под връх Сейменски камък, който да носи името на Иван Вазов. Групата посещава мястото, предвидено за строеж, и всички го одобряват единодушно.
Строежът се осъществява от местния дупнишки клон „Рилски езера“. От Централното настоятелство са отпуснати 190 000 лв., а към тях е добавено дарение от 10 000 лв. от Иван Лабутов – един от най-активните последователи на Никола Додов. Така общата сума за построяването е 200 000 лв. Ръководители на строежа са: Асен Меджидиев – председател на „Рилски езера“, Васил Т. Фролошки – касиер и отговорник на строителния комитет, както и Борис Икономов и Вангел Стоилов – отговорници за надзора и превоза на материалите.
Тогава председател е Асен Хр. Меджидиев, касиер – Т. Фролошки, а членове на строителния комитет са Борис Икономов и Вангел Стоилов. Последният упражнява надзора върху строежа. Планът и техническото ръководство са осъществени от съюзния архитект Генчо Скордев и негови помощници. Част от цимента за строежа е дарен от акционерното дружество „Гранитоид“ с директор инж. Томаник. Циментът е изкачен от дружеството до язовир „Калин“. Оттам, както и всички други материали, са превозвани от Дупница на коне от Мина Костов Узунов (1884-1985) и Димитър Георгиев Николов (1913-1987). Първият е превозвал материалите и за първата хижа в България – „Скакавица“, през 1920-1922 г. Това били истински балканджии, за които студът, снегът, мъглата и дъждът не били пречка, и се ползвали с пълното доверие на ръководството на „Рилски езера“.
Строежът започва на 7 август 1939 г. Основният камък е положен на 20 август 1939 г. при скромно тържество с участието на дупнишкия архиерейски наместник свещеник Ковачев и повече от 120 туристи. Сградата е завършена заедно с пълното оборудване на 10 септември 1939 г. и е открита за ползване от 10 октомври същата година.
Само за 36 дни постройката е напълно готова. Застроената площ е 64 кв.м. Изградена е от камък, вар, пясък, цимент и желязо. Намира се на 2300 м надморска височина, където няма дървесна растителност, освен алпийски пасища.Открит е за ползване след най-необходимото обзавеждане на 10 октомври 1939 г.Тържественото освещаване се извършва на 25 август 1940 г. в присъствието на туристи – гости от цялата страна и много клонове на БТС, при голяма тържественост.
„Околността на Пазардере е най-подходящото място за ски спорт. Този заслон ще даде възможност за посещение на една от най-красивите части на Дупнишка Рила – дотогава толкова изоставена и неизвестна, а всъщност един истински алпийски кът. Бързото му построяване при тежки условия и без пътища показва ентусиазма на българските туристи и подвига им сред красивите планини.
След бързо обзавеждане заслонът вече има и пазач, който ще бъде там през цялата зима. Всички граждани и туристи се приканват да го посещават по всяко време на годината, за да изпитат рядката и истинска наслада от „българските Алпи“. Заслонът може да приюти 60 души.
Всеки празник към новия заслон, носещ името на всенародния поет Иван Вазов, автор на „Великата Рилска пустиня“, и към красивите планински зъбери, които се виждат всеки ден от града!”, пише Асен Хр. Меджидиев, в. „Светлина“, бр. 38/795, 23 септември 1939 г.
През 1957 г., когато се възстановява Българският туристически съюз, Васил Тодоров Гогев е избран за първия председател на ТД „Рилски езера”.
През 1953 г. ръководството на Туристическата секция чрез председателя Васил Гогев закупува 16 четириметрови релси със специално направени указателни табелки към тях. Същите са качени с коне от Дупница до хижата и при подходящо време ще бъдат бетонирани здраво в земята, за да устоят на всички бурни времена в тази висока алпийска част на планината. Това е първата маркировка, направена по този начин в района на Пазар дере и хижа „Иван Вазов“.
В периода 1954-1955 г. са осигурени средства за разширяване на хижата с няколко нови помещения: кухня, столова и стая за нощуване, и цялостен ремонт на покрива.
И действително всичко това се осъществява. Разширението с новите помещения е направено от местните хора на с. Бистрица, дупнишките туристи, както и превоза на всички материали от неспиращите се пред трудности власи скотовъдци от Дупница по поречието на р. Бистрица до хижата.
Реконструкцията на покрива се състои от цялостна преработка на едноскатния циментов в двускатен такъв с дървена покривна конструкция и покрив от цигли както на старата, така и на новата част на хижата.
Стопанисване
Хижата е предоставяна за стопанисване на различни организации: първоначално на Българския туристически съюз (1939-1946 г.), след това на Върховния комитет за физическа култура и спорт при Министерския съвет (1947 г.), по-късно на Българските професионални съюзи чрез тяхното поделение „Почивно дело“ – Рилски манастир, а от 1964 г. на „Почивно дело“ – с. Сапарева баня.
Пазач
През 1963 г. за пазач на хижата е назначен Никола Начев, който се настанява там заедно със своето семейство и вярното куче Джим. През лятото се предприемат всички необходими действия за зимната подготовка – снабдяване с хранителни припаси и дърва, като само тогава са доставени 150 куб.м дърва. Те се добиват от клековите масиви под Карагьол от скотовъдците коняри, които обслужват хижата. В зависимост от заетостта им те са от Дупница или с. Бистрица, с отговорник Васил Доцин.
Маркировка
Още през 1962 г. под ръководството на Централния съвет на БТС и Петър Златев започва изграждането на трайна маркировка по главните старопланински и рилски билни маршрути. В направата на тази маркировка активно се включват със собствените си коне и много хора от Дупница и с. Бистрица. През 1963 г. са завършени маршрутите с трайна маркировка от хижа „Скакавица“ за хижа „Мальовица“, с отклонение за хижа „Седемте езера“, до хижа „Иван Вазов“ през Зелени рид, както и до местността Топилата по пътя за Рилския манастир.
През 1965 г. хижата е разширена с помещения за нова столова, склад и спално помещение. С това се постига значително увеличаване на капацитета й с 28 легла. При това разширение се постави началото на електрифицирането на хижата, което
се забавя и едва през 1971 г. е готово.
На 16 ноември 1971 г., след двегодишен упорит труд на строителите и монтажниците от управление „Почивни домове и санаториуми“ при ЦС на Българските професионални съюзи с ръководител Любен Ангелов от гр. Кюстендил, бригадир на строително-монтажната група Васил Доцин и водопроводчика Атанас Атанасов, е пусната в експлоатация водноелектрическата централа на хижа „Иван Вазов“. През цялото това време до тях е хижарят Атанас Атанасов (бай Насо), който не жали труда си да бъде в помощ на строители и монтажници.
През 1984 година се обособяват шест постамента, на които от въздуха с хеликоптер се доставят бунгалата и се монтират на подготвените места, с което се увеличава капацитетът на хижата. Малко по-късно се монтират още три по-големи бунгала за персонала.
