Младата художничка Диана Ривера-Дезир представи 54 живописни картини в изложбена зала „Джамията“, община Дупница, обединени под мотото „Отвъд ограниченията”. Това е втората й самостоятелна изложба и първа за родния й град.
– Здравей, Дезир! Знам, че предпочиташ да те наричат така. А защо кръсти изложбата „Отвъд ограниченията“?
– Хората имаха възможност да видят и усетят една атмосфера, освободена от общоприетите рамки. Някои неща не могат да се обяснят с думи, не се вписват в норми и стандарт. Някои чувства са толкова силни, че не могат да се изразят с емоция. В някои души има енергия, непозната за човешката сетивност. Това е отвъд ограниченията. Интуитивни творения, разкриващи светоусещане и автентичност. Картините ми имат душа. Те казват много повече, отколкото думите са способни.
– Дупница е родният ти град, в който се завръщаш, израснала тук. Разкажи ми за детството си?
– Родена съм в Дупница, гордея се с моите корени. Имах щастливо детство. Израснала съм в покрайнините на града, буквално сред борове и диви цветя. Сигурна съм, че този факт е предопределил моята свободолюбива природа и див, неподправен нрав. Рисувам от малка, може би съм взела този ген от баща ми, който е по-творческата натура измежду родителите ми. Благодарна съм и на двама им, че никога не се опитаха на всяка цена да ме вкарат в техните коловози. Свободата и обичта, с която ме дариха, изградиха мен като индивидуална личност, чертаеща своя житейски път. На мнение съм, че ние може да научим много повече от децата, отколкото обратното. Определено ролята на родителите е важна. Една подкрепа, едно разбиране са много по-ценни за мен от опитите да ме спират да се в пусна в дадено начинание от страх за провал и отхвърляне. Едно дете не се възпитава с приказки, а с личен пример, а ако не си подобаващ такъв, по-добре остави малкия-голям човек да напише своята приказка.
– Хората на изкуството са романтични души. Какво е за теб любовта?
– В най-широкия аспект на думата тя е навсякъде. В полъха на вятъра, в птичите песни, в усмивката на слънцето, в две влюбени очи, в децата, в теб и мен… Тя е движеща сила в света.
– С какви спомени си от студентските години?
– Възпитаник съм на Педагогическия колеж „Св. Иван Рилски” в Дупница. Имах удоволствието да бъда в класа на доцент Ивайло Попов, който е емблематичен за града и е признат творец. Благодаря на моите преподаватели, че ме дариха с ценни знания и посяха основата в областта, в която се развивам. Още по-благодарна съм, че ме оставиха самородна и ми позволиха да моделирам себе си, водена от вътрешните си желания и усет. След дипломирането ми през 2003 г. заминах за София да следвам „Инженерен дизайн“ в ТУ. Успоредно започнах да работя, за да се издържам, и в един момент животът ме завъртя в дейности, които нямаха нищо общо с изкуството. Работила съм като продавач, готвач, брокер, а последните десет години отдадох на работата си в голям телеком.
– На тридесетия ти рожден ден съпругът ти, който е полукубинец, ти подарява четки и бои и те мотивира да твориш. Явно много те обича?
– 2012 г. бе преломна за мен. Тогава се запознах с настоящия ми съпруг, който има кубинска кръв. Не бе любов от пръв поглед, но определено имаше химия между нас. Първата ни среща се състоя година по-късно, както се казва, съдбата си знае работата. Той е емблематична фигура за мен, не само като мъжа, в който се влюбвам непрекъснато, а като човека, подтикнал ме към рисуването. На тридесетия ми рожден ден наистина ми подари четки и платна с молба да намеря призванието си, защото, съдейки по тъжните ми очи, знае, че не правя това, което обичам. Няколко месеца по-късно, след една нарисувана поръчка за моя колежка, аз тръгнах в своя цветен път, осеян с приключения и любов. Винаги съм се доверявала на вътрешния си порив, понякога в опит да дам насока и да предначертая крайния резултат, но всякога ръката ми ме водеше в съвсем различна посока. Често, след като завършех една творба, дълго се взирах в нея и се чудех какво е искал да каже авторът /смее се/. Дълго не намирах връзка, послание или дълбок смисъл. Обаче през 2016 г., няколко месеца след появата на нашия ангел Анжел, аз изпаднах в тежко депресивно състояние (анхедония), близо две години бе борбата ми за живот. След като възкръснах и буквално заживях нов живот, сглобих мозайката. Пътя, който извървях от мрак към светлина, представих визуално в около 60 мои творби, които разказаха този път в разтърсващо хронологична точност, сякаш ги бях нарисувала, преди да ги изживея. А след като ги изживях, ги осъзнах и ги представих в изложбата „Новородена“. Първата стъпка направих в къща-музей „Борис Христов“ – София.
Днес аз съм вестител на светлината. Всеки има мисия и на всеки е даден инструмент, посредством който да я изпълни по най-добрия за него начин. Това е моят. Винаги съм била щура. Животът ми прилича повече на приключение, отколкото на рутина. Не само изложбата ми се казва „Отвъд ограниченията”, цялата ми същност е такава. Минах през различни фази по пътя си и стъпка по стъпка изкачвам стълбата на битието. Безкрайно много обичам семейството и близките си. Обичам живота, природата, всичко! Аз съм любов. Не може да ме намериш при спретнатите домакини и характерния за тях живот, не съм и сред снобарите и хората, бленуващи за блясък на всяка цена. Не обичам да обикалям по магазините, още по-малко да вися по кафенетата и да разказвам мелодраматични истории за живота. Разбрах, че здравето и това да си в хармония със себе си са едни от най-ценните неща. Ти ме питаш за личния ми живот. Обаче какво очакваш да чуеш? Отново клишета и познатите на всички сиви житейски истории или префърцунените хвалебствия на друга част от обществото. Ще те разочаровам. Това не съм аз, не ми е интересно. И не би ми било интересно да чета подобни писания. Аз се вълнувам от простичките неща, от малките чудеса, които обагрят живота. Общувам с изключително малко хора, но с точните, с които сме на една честота. Харесвам личности, от които има какво да науча. И ще се радвам, ако хората научат нещо полезно и от мен. Мечтая, човек без мечти е празен.
– Какво означава псевдонимът ти Дезир?
– Дезир означава желание. Без желание няма път. Обичам и съм отдадена на изкуството. Нямам работно време, не бягам от себе си. Така го правя, че да балансирам с хората около мен. Синът ми твори с мен, съпругът ми ме разбира и подкрепя, както аз него. Истината е в простите неща. От мен няма да чуете да се оплаквам и не защото не съм минала по суровия и тежък житейски път, а защото живея с убеждението, че човек се облагородява в страданието и за да види и оцени светлината, първо трябва да се е сблъскал с най-мрачните дебри на мрака.
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
Диана Ривера със съпруга и сина си
Художничката Дезир със съпруга си на преломния 30-и рожден ден
Момент от изложбата
