Дългогодишният благоевградски милиционер подп. В. Пилевски за първи път пред „Струма“: Три пъти съм спасявал човешки живот, бях си изградил авторитет, хората казваха: „Ааа, тука е Венци, няма да има проблеми“

Дългогодишният благоевградски милиционер Венцислав Пилевски е роден на 13 август 1939 г. в симитлийското с. Сухострел. Първият негов учител е баща му Иван Пилевски, който преподава до 4-о отделение в селото. Продължава образованието си в Симитли и благоевградските ІІ ОУ „Д. Благоев“ и НХГ „Св. св. Кирил и Методий“, а след казармата завършва школата на МВР. Заедно с още един благоевградчанин и трима войници от Банско преминават обучение в ракетни войски, а след това заминава за 1 месец на стрелби в Астраханската пустиня на тогавашния СССР. Връща се оттам и се уволнява. По онова време с работата е трудно и започва в местния Текстилен комбинат. В МВР постъпва на 17 декември 1966 г. и служи вярно на родината до 6 октомври 1998 г., когато излиза в пенсия с офицерски чин подполковник. Сега се радва на деца и внуци

в Благоевград и подготвя посрещането на 80-годишнината си.

Г-н Пилевски, как се чувства един дългогодишен служител на реда на 80-ия си рожден ден?
Годините се понатрупаха, но не съм спрял да помагам на близките хора. Радвам се на децата и внуците, разхождам се и няма нищо по-хубаво да срещаш приятели и да усещаш уважението в очите им. Не съм оставал без работа никога през живота си. Преди да започна в милицията, съм брал тютюн, пекъл съм тухли… Всичко, което имам, е придобито с много труд. В 32-годишната ми работа в МВР нямам никакво наказание. Най-голямата ми награда е предсрочното повишаване в звание от капитан в майор при проверка от министъра на МВР през август 1979 г. Иначе съм получавал множество морални награди, при нас материални нямаше, медали ІІІ, ІІ и І степен, както и юбилеен медал, награждаван съм като отличник на МВР за образцов обслужван район. Израснал съм в семейство, което е уважавано и почитано от гражданите на Благоевград. Сестра ми Красимира Пилевска-Мицева и моите деца – Иван Пилевски и Любима Пилевска, са с висше образование. В момента съм малко разстроен, защото преди 2 г. почина съпругата ми Славка Пилевска. Гордея се с внучката Ванеса, която е сред най-добрите млади български тенисистки, с радост ме изпълва и другият ми внук Иван, който се роди наскоро.
Наблюдавате ли по-младите колеги, на чиито грижи са поверени Благоевград и региона сега?
Прави ми впечатление, че когато ние служехме, всички трябваше да бъдат униформени, спазваше се дисциплина, каквато сега липсва. Не искам да обиждам колегите, но едно време бяхме само Държавна сигурност, МВР и пожарната. Сега има най-различни структури и хората се оплакват, че за домовите кражби, които са от най-дразнещите неща, никой не им обръща внимание. Усилията на полицията са насочени към по-големите престъпления.
А как беше по Ваше време?
Когато станеше престъпление, тръгвахме всички. От служителките до началника, всичко отива за 24 часа по горещи следи, за да се разкрие. Сега някои разправят, че това са маловажни неща, но за потърпевшия не е маловажно, че са му разбили мазето или апартамента. Сега усилията повече се концентрират по престъпления, свързани с наркоманията, измамите. Това е важно, но не са за подценяване и по-дребните, защото трябва да се обръща внимание и на обикновените хора долу.
Стигна се дотам, че повечето хора си мълчат…
Сега ме срещат познати и обясняват за някакъв проблем, така и така, кажи какво да направя? Казвам им да отидат в полицията, да пуснат жалба. Отговарят ми, че го правят, но там им отвръщат, че не се занимават с такива дребни работи.
До 1989 г. бяхте милиционери, после станахте полицаи. Как го приехте с колегите, имаше ли някаква разлика?
Едно време, когато започнах като служител, окръжният началник генерал Арабаджиев казваше, че районният инспектор от милицията е слуга на народа. Милиционер е свещено призвание за мен и това име повече ми харесва. Названието полицай го свързвахме със Запада. После у нас нещата се промениха и когато някой дойдеше и се обърнеше към мен с господин полицай, честно казано, някак си ми беше обидно. Докато бяхме милиционери, ми се струва, че имаше по-голяма отговорност. Така или иначе, званието полицай не можах да го приема. Дори сега, когато някой ме срещне и попита дали съм бил полицай, отговарям: „Не, аз бях милиционер“.
През тези години със сигурност имате някаква интересна случка?
Интересните моменти са много, но ще разкажа за най-важните. Имам 3 случая, в които съм спасил човешки живот. Първият е с диригента на благоевградския оркестър Борис Янев. Той беше малко момче и имаше някакъв концерт на площад „Македония“. Хората почти се бяха разотишли, но ние на подобни масови прояви тогава стояхме докато си тръгне и последният човек. А после отиваш и докладваш, че мероприятието е минало успешно. Та това момче излезе да свири соло с тромпет. Както си свиреше, по едно време падна на гръб. Имаше едно обущарче Яшар, циганче, викна ми: „Венци, той си е глътнал езика”. Качихме се и двамата горе на сцената, тогава може и зъб да съм му избил, но му извадихме езика. Вторият случай бе, когато се правеше големият ремонт на Благоевград през 1986 г. В хотел „Ален мак“ работеха група електротехници от Банско. Точно тогава обикаляхме в този район. По едно време на една разкрачена стълба се качи един от елтехниците да завива някаква крушка. Оттам падна на гръб и по същия начин си глътна езика. Не помня точно как, но извадих и неговия език. Спасихме го и отиде в болницата, да се възстановява от падането. Бях забравил за инцидента, може би бяха минали 1-2 години. Звъни се на звънеца у нас, пристига една жена и носи месо. Предполагам, че беше от заклано яре или агне. Извиних й се и обясних, че в нашата къща такива работи не се внасят. Тя ми обясни, че човекът, когото съм спасил, прави курбан на тази дата и аз трябва да взема месото. Казах, че ако е затова – ще го взема. Иначе никога нищо не съм вземал от хората, стотинка дори. Третият случай стана, когато още не бях постъпил в милицията. Садяха лехи по нивите на един турчин наблизо, а в съседство имаше люлки. Една от тях удари някакво момче по главата. Пренесох го на ръце до болницата и практически му спасих живота. После разбрах, че е от Манасиевия род и е станал свещеник в българската църква в Канада. Това са трите момента, в които съм доволен от себе си. Иначе много хора са идвали при мен да ми обясняват, че съм постъпил добре, да ми благодарят. Просто отговарях, че това ми е било работата. Спомням си как отидох да разследвам първата кражба в Рилци. Някакъв човек откраднал чувал с жито. Хубаво, ама чувалът бил прокъсан и когато онзи го носил, зърното падало и оставило следа. Житото ни заведе право при крадеца. Разкрихме го, поканиха ме стопаните на задигнатия чувал, седнахме и се разговорихме. Питаха ме откъде съм, на кого съм. Обясних, че съм син на Иван Пилевски. Като разбра, че става въпрос за учителя, който е работил в съседното село Бело поле, домакинът изрече думи, които още помня с вълнение: „Ей, момче, половината да си като баща ти, друго не ти трябва!“. Сложиха ракийца, да пийна. „Ооо – казах – аз ракия не съм пил досега, благодаря, не искам”. „Щом не пиеш, от тебе работник няма да стане”, пошегува се той. Друг случай. Може да е било в края на 60-те години, тъкмо бяха докарали нови мотопеди на пощенските служители. По-буйните младежи веднага хвърлиха око на моторетките. Един ден мой познат от Бело поле ми каза, да отида в селото и да видя какво става около старото училище – карат моторетки. Вдигнах се пеша и там. Намерих ги и хванах един от тях с моторчето. Тръгнахме обратно към града, но нито аз мога да карам, а той да се качи зад мен, нито обратното – той да ме вози. Решихме младежът да бута мотопеда а аз да вървя до него. Вървим и си говорим. Той обяснява: „Чичо Венци, бе аз не ги крада, само дойдох да карам“. „Така ли, ще те запиша на курсове тогава”, отговарям му. По едно време се спря и рече: „Де, дръж малко, да си вържа обувките“. Взех моторетката, той уж тръгна да се навежда, но в следващия миг отсече: „А сега, карай си я“. После си тръгна и ме изигра. Това е гаф, на който всички се смяхме.
През 32-годишния Ви стаж стигало ли се е до употреба на сила, било на спортно събитие, концерт, митинг…
Между другото бях си създал име, имах авторитет. Примерно, когато в Благоевград се провеждаше фестивалът „Ален мак“ в театъра, който беше мой район, хората казваха: „Ааа, тука е Венци, няма да има проблеми“. Просто моето присъствие респектираше. Но някъде пък имаше и такива идиоти, че каквото и да го правиш – не разбира. На работа съм бил много строг и изпълнителен. Спомням си, имаше военна клетва на 7 ноември на площада. Тогава първо мина манифестацията, а след нея трябваше да се проведе клетвата на войниците от нашата казарма. За целта гражданите бе необходимо да освободят пространството. А тогава разполагахме с много войници, като сложим на всеки по трима роднини, дошли да го видят, се получава сериозно стълпотворение от хора. Беше направена и естрадата, а там се бяха наредили генералът, високите чинове, гости от окръжното партийно ръководство… По уредбата съобщиха няколко пъти да се съблюдава редът и да се освободи площада, но всеки напъваше напред и искаше да вижда по-добре. Наложи се да поразблъскаме хората. Скоро след този случай ме срещна един известен благоевградски гинеколог, живееха на площада над фурната, където сега е централният тото пункт. Видя ме с жената и каза: „Венци, уважавах те, обичах те, но като ви гледах как блъскате хората, просто не вярвах, че може да си ти“. „Добре бе, Мими, какво можех да направя, като генералът ни даваше резки знаци с ръка, че трябва да освободим площада. Това е заповед, на която утре ще кажат, че не си се подчинил”. Друг случай. Дойдоха двама души на улица „Димитър Полянов“ – попът на с. Дъбрава и човек, който ходеше да пръска и обеззаразява района. Сложили ограда между парцелите си, но единият казва, че е 20 см в неговото място, другият твърди обратното и не могат да се разберат. Аз се разпореждам, но след време пристига един от двамата и казва, не е доволен от нашия служител, защото не направил нищо, за да премести оградата. Получи се омагьосан кръг с оплаквания до районния, който праща жалбата до окръжния началник, а той я връща обратно при мен. Спорът практически беше нерешим, нямаше аналог. По едно време дойде началникът ми и каза: „Слушай, или ги оправяй тия двамата, или си взимай капата и си отивай“. И аз какво да направя? Отидох при съседите на „Д. Полянов“, сложих оградата на средата и им заявих, че докато съм аз в милицията, тя ще стои на това място. После като минавах, все се сещах и виждах, че оградата още си е на същото място. Имало е моменти, в които освен по закона, трябва да действаш и по съвест. Спомням си за история с Пелето, известния музикант от ансамбъл „Пирин“. Трябва да заминат за Кюстендил на концерт. Но той се скара с ръководителя Кирил Стефанов в Америка, защото там дали на Ивайло Романов-Пелето „Златна плоча“, а Стефанов си я присвоил според думите на Пелето. Напук на това искаше да напусне ансамбъла. Добре, но докато намерят негов заместник и го обучат, ансамбълът има ангажименти. Заминават за концерта, който е от 19.30 ч., а Пелето го няма. И ме викна окръжният началник ген. Арабаджиев при него. „Отиваш в циганската махала и намираш Иво“, каза ми генералът. Отидох да го търся, но там, като ме видяха, набързо си предадоха един на друг, че идвам, той също разбрал и се скрил. Върнах се, другарю генерал, така и така – няма го. „Виж какво, не съм те пратил, за да ми кажеш, че го няма. До довечера да го намериш и да замине за Кюстендил“, отсече окръжният. А сега де? По кой нормативен документ да го намеря? Ходих втори път – няма го. Обаче на третия път се обърнах към познати хора, които могат да ми помогнат, и ги попитах за Пелето. Казаха ми, че сега си бил у дома. Влизам у тях, но той вече се скрил на тавана. Заварих жена му и обясних: „Ако не кажеш на Ивайло в 17.00 ч. да бъде на площада в Кюстендил, носиш същата отговорност като него. Колата е готова, намираме го и право в затвора“. Обаче Пелето чува всичко това, взима една таксиметрова кола и заминава за Кюстендил. Та мисълта ми е, че има моменти, когато се преминава обичайната граница на учтивост, но често те са единственото възможно решение в заплетени критични ситуации.
След като се смени режимът и дойде демокрацията, много модерно стана да се говори за агенти, доносници, едва ли не всеки трети човек е бил нещо такова?
Те бъркат нещата между доносник, осведомител и секретен служител или така наречения агент. Когато получи сигнал, оперативният работник се отчита пред началника. Не можем да наречем доносник, когато някой някъде се е скарал с някого и се оплакал пред властите. Аз съм против това имената на хора, които са си залагали живота, особено за големите разузнавачи в чужбина и вербуваните на патриотична основа, да се разнасят наляво-надясно и да се петнят от този и онзи. Сега не знам каква е системата, може би се работи по нов начин. Когато започнах, в продължение на 1 г. бях оперативен работник. Имахме началник на оперативните и началник на милицията. Правеше се годишно отчитане. Като отидеш, ти казваха: „Ти до края на годината трябва да намериш толкова и толкова осведомители, за да можеш да работиш. Иначе няма как. Кой ще ти дава информация“. Отчетоха по докладите, че Пилевски няма нито един осведомител, а е стар служител, вече прави една година. Абе за една година може ли да намериш толкова хора? Отидох при Славчо Ковачев, имаше тук един много хубав началник, и викам: „Виж какво. Или ме сменявай от тази служба, дай ми някоя друга, каквато и да е, но с това нещо не мога да се занимавам”. Спомням си, че като отиде някой да се оплаква, полковник Борис Стоицов, първият ми началник, казваше така: „Докато аз съм началник, Дунав ще извира от Черно море“. Винаги, дори и да съм бил малко по-строг, носеше отговорността, защото той ми е разпоредил. Нашите началници освен всичко друго ни учеха, казваха ни как трябва да се постъпва, и в работата, и в живота. Бях третото поколение от тези, които идваха в милицията. По едно време се оказах най-младият служител и мен всички ме обичаха и уважаваха, защото бях много изпълнителен, държах на строгата дисциплина. Така си остана до края на работата ми в МВР.
По оста началство-подчинени вероятно се е развил в Благоевград и наболелият случай „Чората“, какво е Вашето мнение?
Нека да обясня как е целият случай. Тези, които поставиха задачата на полицаите, част от първата група за борба с наркоманията – без достатъчно познания на материята, ги вкараха в небрано лозе. Те отидоха, меко казано, неподготвени. И като се върнаха оттам след инцидента, всички началници се изпокриха. Никой не излезе да каже – ето, ние сме ги пратили и носим отговорността. Както правеше навреме другарят Стоицов с приказката си за Дунав и Черно море. Никакъв началник не е този, който не си защитава работниците. Той сам по себе си е нищо, ако няма добри служители. Някои не го разбират и си мислят, че като са отгоре, могат да се подиграват както си искат. След това – те са 5 човека. Осъждат ги за по 7 години. Никъде в никой наказателен кодекс или нормативен документ не пише, че има колективна отговорност. Синът на бившия шеф на КАТ Ванчо Спасов не е участвал. Как ще го сложиш в общия кюп? Това също е сбъркано.
Трябваше ли да излизат имената на служителите, пратени в тази акция?
Това е по преценка на началниците. Но при всички случаи полицаите трябваше да бъдат защитени от своите шефове, защото не са отишли за лично отмъщение, а са изпратени да свършат работа. Не съм доволен, че момчетата страдат заради недоглеждане от техните началници.