Една сбъдната мечта - сем. Николови пред къщата на Георги в Торонто
Д. Николов заснема Ниагарския водопад с треперещи от вълнение ръце
Време за релакс в зимния център на Торонто - Синята планина
Пред 553-метровата Си Ен Тауър
С хазаите на Г. Николов по време на следването му в Батавия /САЩ/ - сем. Касада, които пристигнаха специално в Канада да се видят с Д. Николов, съпругата му и дъщеря им Ирина
Трима щастливи българи на брега на езерото Онтарио
Избор на автомобил от личния парк на Георги за предстоящото пътешествие
Димитър Николов е роден на 3 август 1949 г. в Благоевград. Завършва Техникума по полиграфия и фотография в София и целия си трудов път прекарва в работа по специалността. Спортът е неразривна част от живота му. Повече от 20 г. е видеооператор на футболен клуб „Пирин“, снима хиляди състезания в България и чужбина. Наскоро сбъдна една от мечтите си и успя най-после да погостува на сина си в Торонто /Канада/, възползвайки се от третата специална покана в рамките на близо 10 г.
– Г-н Николов, колко време изкарахте в Канада?
– 15 дни, интересното е, че това бе трета покана от сина ми Георги да прелетя Океана. Първата дойде през 2009 г., по време на дипломирането му. Тогава аз, умникът, тичах като луд, за да снимам парламентарните избори за моя работодател в местната кабелна телевизия, в която бях, и отказах поканата. Така пропуснах уникална възможност. Синът и дъщерята работеха в кампа на „Найки“ в Портланд, където идваха изявени спортисти. Точно по онова време гост беше баскетболната легенда Майкъл Джордан, който е моят кумир в спорта. При всички положения двамата щяха да ми съдействат да го видя на живо. Но аз тичах тук по изборите. За награда собственикът на телевизията от 1 юли ми беше пуснал неплатен отпуск за 6 месеца, а след това ми прекрати договора.
– Кога изтървахте втората възможност?
– През 2013 г. можех да летя за Калгари, но пак отказах. Реших, че не мога да пътувам в такава година, защото съм фаталист. Сега вече нямаше накъде. Пък имам и двама прекрасни внуци – Кристиян и Оливър, единия от които въобще не бях виждал. Това бе основната притегателна сила да не откажа и тази покана.
– Докато бяхте в Торонто, успяхте ли да се докоснете или да почувствате по някакъв начин, че и там има политика?
– За политика не съм чул. И те са като техния министър-председател Джъстин Трюдо. По време на кампанията медиите само в тоалетната не го бяха снимали. После се оказа, че и той не е кой знае колко добър премиер. В Канада ме интересуваха други неща, за политика там не се говори.
– Не за пръв път излизате в чужбина, какво Ви впечатли?
– Първото нещо е спокойствието в хората. Всеки си гледа работата. Синът ми е мениджър проекти към „Хюлет Пакард“, бях там, поразгледах, изключително спокойно място. Посетих втората по височина сграда в света – телевизионната кула Си Ен Тауър /553 м/. На 340 метра височина стъпих на една стъклена тераса. Стъкло, стъкло, но си те хваща страх. Но деца тропат, скачат, престраших се и аз.
– Сега, като вдигнат визите за Канада, по-лесно ли ще се пътува?
– Това с визите е условно. От 1 декември ги премахват, но е необходимо електронно разрешително – ETА. Издава се по интернет директно от Министерството на имиграционните въпроси срещу 7 долара такса. Пак има сито. И от 1 декември то влезе в сила само за тези, които пътуват по въздух. За сухопътния и морския транспорт системата още не е готова. Но вероятно нещата ще се облекчат. Досега беше много сложно, искат баща си и майка си, пълно е с изисквания.
– Не Ви ли мина мисълта да поостанете за по-дълго?
– Не, не. Ние сме си за тука. Няма какво да правя там. Не е удачно да досаждаш на децата. Те си имат други задължения, работа. Достатъчно внимание ни обърнаха, докато бяхме при тях. Защото мечтата ми включваше да отида и да си събера семейството в Канада – с жена ми, дъщерята и сина.
– От колко време сте пенсионер?
– От 2012 г., станаха 5 години вече.
– Можем ли да направим някакъв паралел между канадския и българския пенсионер?
– Не могат да се правят паралели с тази държава. Тя е в друго измерение. Хората са си подредили живота. Не съм се интересувал колко получават. Но по принцип в Канада и Щатите хората живеят с работата. Трудят се, трудят се, трудят се… и когато дойде време за пенсия – започват пътувания, екскурзии, тогава започват удоволствията.
– При нас май е точно обратното?
– Има нещо такова. Докато работиш – оцеляваш. А с пенсията вече не можеш и да живееш. Като дългогодишен шофьор, много ме впечатли организацията на движението в Канада. Изключително колегиални водачи. Караш по магистралата, престрояваш се, всеки ти отстъпва, никой не те притеснява, не ти свири с клаксона. Магистрала за Ниагарския водопад – ограничение на скоростта 100 км/ч. Стриктно се спазва. Табелки предупреждават, че при превишаване на скоростта с 50 км/ч глобата е 10 000 долара. И най-заможните ще се замислят, преди да натиснат педала на газта.
– Вие шофирахте ли там?
– Не можах, въпреки че съм с повече от 200 000 км зад волана. Много ми се щеше, носех си и книжката, но реших, че е по-добре да не усложнявам нещата. Дори имах и обещание от сина ми да покарам, спокойни пътища и магистрали има достатъчно, скоростите на автомобила му са автоматични, ала ситуацията се разви в друга посока.
– Наближават големи спортни събития. След около 2 месеца предстоят Зимни олимпийски игри, а през лятото – Световно първенство по футбол в Русия. Преди 37 г. посетихте лятната олимпиада в Москва, какви спомени извиква у Вас далечната 1980 г.?
– Въпреки че имаше бойкот от Западния блок и САЩ, олимпиадата си беше олимпиада. Участваха много страни. Бяхме туристическа група от БСФС, но допълнително си купувах билети за състезания. Но никак не съжалявам, защото пред очите ми бяха излъчени трима олимпийски шампиони на България. Боксьорът Петър Лесов, гимнастикът Стоян Делчев и щангистът Янко Русев. Гледах няколко схватки и на големия ни борец Александър Томов, не се спирах. Спортната гимнастика е нещо уникално, особено като играят на отделните уреди – просто не знаеш накъде да гледаш. В Москва-80 имаше и благоевградско участие – на дълъг скок до финала стигна Йордан Янев. Не бях на неговото състезание, завърши осми. На него шапка му свалям. И като активен спортист, и като треньор. Не е спирал да работи, а има две бъбречни операции. Но те не го спряха да скача и да се труди.
– Има ли шанс да отскочите до Мондиала в Русия?
– О, не, не. Но се сещам за световното по футбол в Италия през 1990 г. За неговото домакинство кандидатстваше и СССР. Та с един приятел, който вече не е между нас, се бяхме зарекли да отидем, ако братушките спечелеха кандидатурата. Иначе с него гледахме как Ингемарк Стенмарк взе световната купа по ски алпийски дисциплини в Боровец. Бях и на още една световна купа в известния ни курорт над Самоков. Имам и автограф от легендарния Стенмарк, който ми беше любимец.
– Предстои традиционната анкета „Спортист на годината“ в Благоевград. Снимали сте близо 90 процента от церемониите по награждаването. Напоследък се разразиха спорове, междуклубни спорове, доколко обективно е излъчването на призьорите, че дори се стигна и до крайни изказвания, че анкетата е ненужна…
– Ама как, това е признание за спортистите?! Може и да нямаме кой знае колко изявени състезатели, но награждаването е уважение към тези, които през цялата година са се старали и прославят Благоевград. Даже тези церемонии, които се направиха в последно време в града, надвишават някогашните в социалистическите години. И по тържественост, и по всичко. Не мога да си помисля, че няма да има „Спортист на годината“.
– Тук въпросът е доколко справедливо се раздават наградите?
– Всеки треньор и специалист смята, че неговият спорт е най-важен, че неговите успехи са най-важни. Но най-добра е преценката на журналистите, затова те определят призьорите.
– За втора поредна година право на глас имат и председателите на спортните клубове, които в общината са повече от 50.
– Това е несправедливо. Аз мисля, че журналистите са хората за тази работа. Въпреки че и сред тях се намират такива, които познават спортистите само по имената от номинационния лист. Преди години, когато се определяха най-добрите състезатели на ДФС „Пирин“, съм участвал в гласуването, бях получил разрешение. През 1998 г. обаче наш уважаван колега журналист заяви, че не може видеооператор да гласува, и оттогава спрях. А съгласете се, че имам поглед върху спортистите и преценка за техните постижения за толкова години по стадиони и зали. От 1976 г. съм в системата на спорта, не е имало голямо спортно събитие в окръга, което да изпусна. Спортна натура съм и се интересувам от цялата тази работа. Но нищо, здраве да има.
– Повече от 20 г. бяхте оператор на футболен клуб „Пирин“.
– „Пирин“? Моя „Пирин“ го няма. Няма го истинския „Пирин“, който си беше с история, с всичките му успехи. Сега вече не се знае кое какво е. Похвално е, че се прави нещо да има футбол, но за мен историята е ясна. С истинския „Пирин“ се свърши преди време, когато някои хора пожелаха уж да се обединят, а ликвидираха „Пирин“. Но, пак казвам, важното е, че все пак футболът в Благоевград се запазва. Поздравявам кмета, че се мъчи човекът да поддържа някакво ниво, че се прави база в Падеш. Там децата ще могат да тренират на истински терен, с естествена трева.
– Ходите ли на мачове?
– Не, скоро не съм бил. Здравословно съм възпрепятстван, но гледам по телевизията, интересувам се, няма как да не го правя. Хубаво е, че развиваме и спортове на световно ниво – таекуон-до, канадска борба. Един от любимите ми спортове е бейзболът. Много го харесвам, макар че сега не ходя на мачове. Преди години нашият спортен екип от телевизията, за която работех, бе награден от тогавашния президент на бейзболната федерация Марио Примджанов. Заснемал съм с камерата мачовете от началния поздрав на играчите до последната точка и интервютата след двубоя. Стоял съм по 3 часа на стадиона. Та когато ни наградиха, взехме поощрителен приз за трето място. Първата награда получи Камен Алипиев от Канал 1 за 15 секунди бейзболен репортаж от олимпиадата в Сидни-2000. Тогава работодателят на един благоевградски колега дойде да прави скандал на президента на „Бизони“ Ясен Неделчев защо наградата е дадена на нас, а не на тях.
Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ
