Никола Вучев, учител в село Бабино, в час по химия
Никола Вучев, облечен в мароканска носия
Магдалена Вучева в Мароко
Никола Вучев е роден на 08.09.1934 г. в Дупница, в семейството на тютюнева работничка и пощенски служител. По бащина линия произхожда от рода на Георги Иванов Веселинов-Зограф от Бобошево. Завършва дупнишката гимназия, Учителския институт за прогимназиални учители в родния си град и специалност „Биология и химия“ в Софийския университет. Работил е като възпитател, учител, като завеждащ отдел „Природолюбителски” в Пионерския дом в Перник, бил е заместник-директор, директор на училище и главен специалист в „Просвета“ към Окръжен народен съвет /ОНС/ в Кюстендил.
Съпругата му Магдалена Вучева е родена в Перник през 1941 г. Завършила е Учителския институт в Дупница, а след това специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е най-дълго в Техникума по механотехника „Сергей П. Корольов“ – Дупница и Базово училище „Тодор Самодумов“. Магдалена Вучева рисува, пише разкази, има издадени три книги. Двамата са били учители и в Мароко.
Имат двама синове – големият, Иван Вучев, е управител на резиденция „Бояна“ от 15 години, а Бойко Вучев е компютърен инженер, собственик на лиценз на компютри „Правец“ и създател на българския смартфон. Щастливи баба и дядо са на четирима внуци – Миглена, Николай, Александра и Виктор. На чаша ароматно арабско кафе разговаряме със семейство Вучеви за живота.
– Г-н Вучев, Вие произхождате по бащина линия от виден бобошевски род.
– По бащина линия произхождам от рода на Георги Иванов Веселинов-Зограф от Бобошево. С гордост мога да заявя, че Георги Зограф е една ярка политическа и духовна личност, която оставя дълбока следа в историята на Дупнишкия край. Роден в Бобошево, будният младеж отива в Разлог, където попада в школата на художника Стефан Стаматов, най-даровитият ученик на Стефан Молеров. Той бързо усвоява иконописа и се завръща в родния край. Изографисва черквите в Бобошево и село Баланово, а преди това заедно със своя учител е изографисал черкви в Пирот, Серес и на други места. Непрекъснато се е самообразовал и стига до нивото на политически лидер на либералите в Дупнишкия край заедно с Христо Грънчаров. След Освобождението Георги Зограф работи като деловодител в Земеделска и Сиротска каса в Дупница. Избран е за народен представител през периода 1880-1886 година във 2-то и 3-то обикновени народни събрания. Убеден деец на либералната партия, той си навлича омразата на чорбаджиите от Дупнишко. Сред организаторите е на общоградско събрание в Дупница в защита на българите в Македония. Тогава са изпратени телеграми до известни чужденци да се застъпят пред правителствата си за подобряване участта на македонските българи. Георги Иванов Зограф получава благодарствено писмо от Емил де Лавеле, придружено с портрет и автограф. Във вещите му след неговата смърт е намерен портрет и от княз Александър Батенберг с автограф.
На 19.09.1886 г., по време на избори за Велико народно събрание, озверени тълпи от опозицията, пияни и насъскани от Георги Лазов, Андон Величков и други, се отдават на буйства и престъпления, като по най-зверски начин убиват водачите на либералната партия в Дупнишко – Христо Грънчаров и Георги Зограф.
Този човек заслужава уважение и признание. Поне една улица в Дупница би могла да носи името на Георги Зограф. Ето какво пише за тези убийства Георги Зеленогорски на 5 юни 2008 година: „Изборен армагедон в Дупница – тълпа озверели селяни разфасоват кандидат-депутати“. След това убитите са хвърлени в реката. Местните кандидати на управляващите са Христо Грънчаров от гр. Дупница, Георги Зограф от Бобошево и Георги Папукчиев. Тримата са известни личности в околията. Първите двама са бивши революционери”, продължава Георги Зеленогорски. „Участвали са в националноосвободителното движение и са били арестувани от турската власт преди Освобождението. Георги Зограф е художник, изографисал множество църкви в региона. Зверовете не се задоволяват само със садистичната гавра. Те прибират всички пари, пръстени и други скъпоценности, преди да изпратят кандидат-депутатите на дъното на реката“, завършва авторът.
Големият парадокс е, че на името на един от подстрекателите на тези убийства доскоро имаше улица в центъра на града, а на зверски убитите – не може. Повече от десет години се опитвах да събудя интерес към личността Георги Зограф на общинските съветници и общински ръководители в Дупница, но за съжаление не можах да срещна разбиране.
Аз съм роден на 08.09.1934 г. в гр. Дупница, в семейството на тютюнева работничка и пощенски служител. Годините на детството ми бяха трудни, доходите – незначителни и недостатъчни. Налагаше се и децата да изработват по някой лев, за да се закърпи скромният семеен бюджет. Виждах, че парите, които получаваха родителите ми, не стигат и се налагаше често да ходя да работя след училище. Градът ни се разрастваше и се строяха нови къщи. С други деца се хващахме да правим тухли, да копаем основи на новостроящи се къщи, за което получавахме някакви дребни суми, но това ни правеше много щастливи и горди, че можем да помогнем на нашите родители. Спомням си, че в тези бедни години носехме обувки с дървени подметки и се мъчехме да стъпваме леко, за да не вдигаме много шум. Играехме и футбол, но поради липса на футболна топка си правехме подобна на топка от копринен чорап, пълен с парцали и обръщан няколко пъти, за да добие кръгла форма. Ходили сме да берем домати в село Куртово Конаре, Пловдивско, да берем билки и много още подобни неща.
Средното си образование завърших в Дупница. Беднотията продължаваше да ни притиска и си спомням, че не можех да отида на абитуриентския си бал поради липса на костюм. По-късно записах Учителския институт за прогимназиални учители в родния си град. Бях приет в пети отдел със специалност „Биология, химия и физкултура“. Продължих образованието си в София.
– Работили сте в Пионерски дом. Това затворена страница от социализма ли е?
– Заминах за София, записах биология и втора специалност химия в СУ „Свети Климент Охридски“. Завърших през 1961 г. и преди казармата учителствах по няколко месеца в село Горна Козница и село Мърводол. Няколко заплати нямаше да бъдат излишни по време на военната служба. Спомням си, че в село Горна Козница, където се запознах с видния оперен певец Видин Даскалов, имах един клас на отличници. Бяха много добре подготвени от началното училище и в седми клас беше истинско удоволствие да работя с тях.
Учителствах на много места. Ще споделя за работата ми в Пионерския дом в гр. Перник. Назначен бях завеждащ отдел „Природолюбителски“. Пионерският дом в гр. Перник по това време развиваше многообразна дейност. Беше 1962-1963 г., имаше хор, танцов състав, куклен театър, драматичен състав, природолюбителски отдел с кръжоци по овощарство, цветарство, зеленчукопроизводство. Учениците от всички пернишки училища идваха с голямо желание и се включваха в различните секции и състави. Пионерският дом се ръководеше от г-н Стоян Бойчев, изявил се по-късно като добър писател. Запомнящо се събитие бе концертът на детския хор към Пионерския дом с даровития диригент Нели Рашкова. На него гости бяха министър-председателят Вълко Червенков и министърът на просветата Демир Янев. Пионерските домове бяха място, в което се откриваха талантите. Децата осмисляха ежедневието си, учеха се на дисциплина, естетика и морал. Днес подобни домове са крещящо необходими.
Искам да споделя, че по-късно, когато работех вече в дирекция „Просвета“ при ОНС – Кюстендил, са идвали колеги от Чехословакия и са споделяли техния опит с нас. Те ни казваха, че когато се преподава в училище, учителят трябва да има по-голяма свобода на действие. При хубаво време, след като предаде урока, може да изведе учениците да поиграят няколко минути и след това да продължи урока. Това ако направеше учител у нас по-рано, щяха да го обвинят, че не спазва методическите единици, и ще получи наказание.
– Какви промени се направиха в образованието през Ваше време? Коя образователна система приемате за по-ефективна – тогавашната или днешната?
– Учителската ми кариера премина в различни учебни заведения и приключи като главен специалист в „Просвета“ към ОНС – Кюстендил. Работил съм като възпитател, учител, заместник-директор, директор и главен специалист в „Просвета”. Образованието през периода 1970-1975 г. в областта на просветата не може да се каже, че бе изключително ефективно. Похвално беше това, че се търсеха непрекъснато нови форми и методи за усъвършенстване. Изпращаха се специалисти в Япония, Чехословакия, Полша и най-вече в Съветския съюз. Посрещахме колеги от тези страни и обменяхме опит. Сега честите смени на ръководството на МОН и липса на извънкласна ангажираност на децата не позволяват да постигнем желаното ниво. Преди десетина години министърът на образованието заяви, че не знае какво да предприеме, за да сложи в ред учебните заведения. През този период много слабо звено беше Министерство на образованието. Тотален хаос цареше в нашите учебни заведения. Учениците бяха тези, които определяха кой е най-добрият и най-лошият преподавател или директор. Побоища между ученици, употреба на наркотици, нулева дисциплина и никаква мотивация – това за съжаление беше картината на българското училище. Затова за ръководители – било на министерство или учебно заведение – трябва да се избират знаещи и можещи хора, а не подставени лица.
– Според Вас има ли днес нужда от реформа образователната система в България?
– Дали сега ни е нужна нова образователна система? Въздържам се от мнение. В МОН има назначени достатъчно специалисти. Ако те са добре запознати със сегашните проблеми на образованието и са се доказали в областта, в която работят, ще решат този проблем.
– Със съпругата Ви Магдалена Вучева, която е учител по български език и литература, сте работили в Мароко. Разкажете повече за живота си там.
– През 1977 г. бях директор на рилската гимназия и разбрах, че „Техноимпекс” набира преподаватели по биология и химия за Мароко. Явих се на интервю с френски език и препитване върху материала по биология. Бях одобрен и в началото на месец септември заминах за далечната страна. В Мароко се почувствах като на друга планета. В лицея, в който се представих на следващия ден в гр. Ел Кела де Срагна, ме посрещна радушно директорът – млад, симпатичен човек. Определи ме да преподавам биология във втория цикъл – 11-12 клас.
– Какво бе заплащането в Мароко и имаше ли прилика в нашата и тяхната образователна система?
– Методиката беше френска, учебниците също. Оценките бяха от 0 до 20, като 18, 19 и 20 почти не се поставяше на учениците. За поставяне на подобна оценка се даваха обяснения пред директора. Колегите преподаватели бяха американци, англичани и най-много румънци и французи. Французите бяха най-неподготвени по фактическия материал, независимо че преподаването беше на френски език. Престоят на французите в Мароко се признаваше за военна служба. Като бивша френска колония, те се чувстваха като във Франция, но това на някои от тях им създаваше много проблеми с учениците.
В Мароко програмата беше шест часа теория и дванадесет часа практика за всеки преподавател. Асистент подготвяше практическото занимание. За учениците не е задължителен 12 клас, за да станеш чиновник или секретарка, е достатъчен 10 клас. От хиляда ученици в лицея само десетина взимаха бакалория, тоест 12 клас. Тези завършили 12 клас взимаха диплом и влизаха в университет, най-често във Франция и Италия. Заплатите ни бяха добри, но „Техноимпекс” ни взимаше половината и за нас оставаха около 500 долара, като се заплащаха отделно лекар, наем, лечение, и т.н., но безброй формалности.
– С какво впечатление сте от живота в Мароко?
– Мароканците се отнасяха много добре с българите, уважаваха ни и оценяваха нашия труд. Спомням си един интересен случай от първото ми пребиваване в Мароко. Имах двама ученици, които се отличаваха от останалите ученици визуално /с дръпнати очи и по-светли/ и с имената си, казваха се Нам и Виет. Родителите им имаха портокалова плантация и ни поканиха със съпругата ми и сина на гости. Посрещнаха ни сред портокаловите дървета, отрупани с плод, и ни гостиха с марокански ястия – харира и кус-кус. Там разбрахме, че майката е виетнамка, която бащата мароканец е довел в Мароко след войната във Виетнам. Двамата ми ученици, носещи имената Нам и Виет, събрани заедно, означават Виетнам. Така бащата беше уважил съпругата си, като е предложил двете имена да представляват общо името на държавата, откъдето е дошла майката.
В Мароко бяхме заедно със съпругата ми Магдалена Вучева и през различни периоди с двамата си синове Иван и Бойко. Синовете ни посещаваха часове по френски език в лицея, в който преподавах, и научиха отлично езика. Съпругата ми, която е и художник, рисуваше пейзажи от богатата мароканска природа. С интересни пейзажи тя е участвала и на изложби в Дупница. Пише разкази и има издадени три книги.
– Г-жо Вучева, а Вие какво бихте ни разказали за живота си в Мароко?
– Предстоят ми в Мароко е едно от важните събития в живота ми. Често го ползвам като вододел, с който определям кое и кога се е случило – преди или след годините в Мароко. Впечатленията и емоциите, свързани с тези години, не избледняват с времето. Хора, случки, картини са живи в паметта ми. Те ме обогатиха духовно, те дооформиха светогледа ми, те добавиха нови страни на духовността ми. Там, в далечното, слънчево Мароко, видях друг свят, с други разбирания, религия, бит, история. Но се научих и на най-важното – да търся и в различията близост и разбиране. Там усетих, че хората обичат и се радват на едни и същи неща, скърбят и се тревожат за това, за което се тревожим и скърбим ние. Видях как се веселят мароканците на сватба, придружени с ритмична музика, шумни възклицания и пляскане с ръце. Присъствах на празника им „Фантазия“, отбелязван с конни надбягвания, ловки прехвърляния от кон на кон и пак радостни възгласи и пляскане с ръце. А тук щом усетя аромат на арабско кафе, аромат на портокали, мандарини или упойващ мирис на екзотични подправки, пред погледа ми изплува като мираж Мароко с Атласките планини, със синевата на безкрайния Атлантически океан, с белите сгради на Казабланка, с шумните покрити пазари на Маракеш, оживяват и хората с дълги бели джалаби, забулени или с открити лица красиви мароканки, къдрокосите им сърдечни деца. Ароматът на непознати, вечно цъфтящи цветя и храсти, атмосферата на един вечно движещ се свят не се забравя. Религия, раса, език, обичаи и бит не могат да разделят хората. Те могат и трябва да живеят в мир и взаимно разбиране. Аз там обикнах тази страна, гостоприемна и слънчева, отдавна заличих от паметта трудностите и носталгията, която ни измъчваше. Останаха хубавите спомени, за които с топли чувства произнасям думата Мароко.
– Г-н Вучев, със съпругата си тази година навършихте 56 години семеен живот. Как се запознахте?
– Със съпругата ми Магдалена се запознахме в Дупница. Беше записала Учителския институт със специалност „Български език, руски език и рисуване“. По-късно тя записа специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и ходехме заедно на изпити и очни занимания. Така постепенно възникнаха нашите сериозни отношения. Учителствахме по селата, защото в града не се намираха места. Това ни послужи да изградим едно сплотено семейство, със сърдечни взаимоотношения. Синовете ни работят и живеят в София. Иван е управител на резиденция „Бояна“ от 15 години, а Бойко е компютърен инженер, собственик на лиценз на компютри „Правец“ и създател на българския смартфон. Имаме четирима внуци – Миглена, която завърши тази година специалност „Право“ и специализира в Белгия, Николай завърши тази година специалност „Спортна журналистика“ и работи в Канал 3, Александра учи в Художествената гимназия, 12 клас, участва със свои картини в изложби и се очертава като надежден художник, а Виктор е седмокласник, има наклонности към спорта.
– Г-жо Вучева, каква е рецептата за щастлив семеен живот?
– Рецептата за щастлив семеен живот е толерантност, взаимно уважение, разбиране и преди всичко обич.
– Г-н Вучев, какво ще пожелаете на Вашите колеги – днешните учители?
– Учителската професия е много трудна. Изисква преди всичко обич, внимание, грижовност към децата. Тя е призвание. Учителят трябва да бъде информиран за новостите не само по специалността си, а да бъде по-високо ерудиран и с поведението си да бъде образец във всяко едно отношение – не само в учебното заведение, а и в обществото. Учениците сега ползват интернет, компютри, лаптоп, смартфон. От тях те получават широка информация и могат да поставят учителя в неудобно положение, ако той не е добре информиран. Учителят никога не трябва да забравя, че той оформя бъдещата личност. Това е голяма отговорност към нацията. В никакъв случай не трябва да се фаворизират отделни ученици за сметка на другите. Учителят трябва да бъде принципен, да не се поддава на чуждо влияние при определяне оценките на учениците. Да притежава постоянен стремеж за усъвършенстване. Да се съобразява с възрастовите особености на децата. Уроците винаги да се провеждат на високо професионално ниво. А това се постига с много сериозна подготовка на учителя. Учениците уважават своя учител, когато той е знаещ, можещ и поднася много нови и интересни факти. И накрая да не се забравя, че винаги трябва да се спазва дистанцията учител-ученик. Заплащането на учителите не е достатъчно, то трябва да е по-високо, но и същевременно трябва да се повишат изискванията към учителите за по-високи резултати в тяхната учебно-възпитателна дейност.
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
