Държавата спечели дело в Страсбург поради наличие на процедура за разрешаване на противоречива съдебна практика. Фактите по делото са следните: Жалбоподателите са съпрузи, чиято дъщеря загива при пътен инцидент през 2004 г.
Срещу причинителя на произшествието е образувано наказателно производство, в рамките на което жалбоподателите, съпругът и синът на починалата предявяват граждански искове. Съдът намира причинителя на инцидента за виновен и го осъжда да заплати обезщетения на ищците, съобщиха от Министерството на правосъдието.
Издадени са изпълнителни листове, но те не успяват да съберат вземанията си поради липсата на средства у извършителя. Така, през 2005 г., ищците предявяват пред гражданските съдилища самостоятелни искове с основание чл. 407, ал. 1 от Търговския закон срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“. Исковете на съпруга и сина на починалата са уважени на три инстанции. В решенията си съдилищата намират, че ищците имат право да съдят застрахователя, въпреки че вече са осъдили причинителя на вредите, тъй като не са успели да се удовлетворят от него
През 2008 г. Софийският градски съд уважава и иска на родителите на починалата. Решението обаче е отменено от Софийския апелативен съд (САС), който приема, че жалбоподателите вече са осъдили извършителя на същото основание и отхвърля иска като недопустим. Жалбоподателите подават касационна жалба. Върховният касационен съд (ВКС) не допуска касационно обжалване на решението на САС, тъй като то не противоречи на собствената му практика. Съдът се позовава на две свои решения от 2009 г., съгласно които увреденото лице не може да съди застрахователя, ако вече е постигнало осъдително решение срещу причинителя. Посочва, че тези решения представляват задължителна практика по смисъла на новия Гражданско-процесуален кодекс (ГПК), за разлика от посочената от жалбоподателите в касационната им жалба практика, която е постановена по отменения ГПК.
Пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) жалбоподателите се оплакват, че отхвърлянето на иска им в резултат от противоречивата практика на ВКС е нарушило правото им на справедлив съдебен процес по чл. 6 от Конвенцията поради накърняване на принципа на правна сигурност.
Съдът намира, че няма нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията. На първо място, Съдът посочва, че различни състави на ВКС са постановили противоположни решения по исковете на жалбоподателите и останалите пострадали от инцидента лица, като по този начин са лишили жалбоподателите от възможността да ангажират отговорността на застрахователя. Посочва, обаче, че чрез чл. 292 от новия ГПК националното законодателство е предоставило механизъм за преодоляване на тези противоречия. В изпълнение на този механизъм на 17 март 2010 г., скоро след отхвърлянето на иска на жалбоподателите, състав на ВКС предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение по въпроса.
ЕСПЧ приема, че периодът между възникването на противоречивата практика през 2006 г. и задействането на процедурата по приемане на тълкувателно решение не е прекомерен, като се има предвид, че той е съвпаднал с влизането в сила на нов ГПК, към чиято уредба ВКС е следвало да се приспособи. На 6 юни 2012 г. е прието тълкувателно решение, което е довело до уеднаквяване на практиката. Накрая, въпреки че разрешението, дадено с тълкувателното решение, е в полза на жалбоподателите, ЕСПЧ възприема аргумента на Правителството, че изискването за правна сигурност не предоставя право на неизменна съдебна практика, както и че решенията на съдилищата по иска на жалбоподателите не са били произволни.
