В Париж ни показаха свят, в който има място за всеки, но мои приятели ми споделиха, че би било прекрасно, ако може всички хора, дошли заради събитието, да останат да живеят във Франция, защото не искаха французите, били много негативни
В продължение на няколко лета бившите баскетболистки от „Пирин” – Благоевград се събират заедно в курорта Бодрост, където гостуват на вилата на една от тях – Благородна Велянова, която наричат Родка. Тази година тя получи подарък от Олимпиадата в Париж, донесе й го Лилия Борисова, която присъстваше на срещата със своята майка Флорина Борисова. Тя подари на домакинята малка синя баскетболна топка, на която е изобразена Айфеловата кула с надпис „Париж 2024”.
Всички казаха, че чакат с нетърпение тези срещи, защото им е приятно да се съберат и да споделят спомени и впечатления от изминалата година. Сега са разпръснати из цяла България, но никога не забравят родния си Благоевград и с умиление и удоволствие се връщат към него. Една от тях е Флорина-Фоли, която си спомня за славните им баскетболни прояви още от ученическите години, когато на кортовете в Ловния дом са тренирали при всички необходими условия и тези спортни срещи ги правят приятели за цял живот.
„Това за нас беше ежедневие – да се чакаме, да се качим на червения корт при бай Сократ, който правеше великолепен чай от мащерка, където имаше гореща вода на душовете и тя ни възстановяваше напълно. Нямахме нужда от днешните модерни средства за това. Треньорки ни бяха Шкумбова и Милка Андонова. Обичаме ги като наши майки. Спортните ни успехи не са от най-блестящите, но тази игра ни направи екип завинаги. Събиранията в планината ни връщат в онова време и се чувстваме щастливи. А тези, които не живеем вече в родния си град, изпитваме двойно удоволствие да бъдем заедно с Ганка Маревска, Мария Петрова, Дидка Деничина, Тони Миленкова, Благородна Велянова, Виктория Танева, Агнеса Грънчарова, Теменужка Митрева… Тогава бях известна като Флорина Стоичкова”, разказва Флорина.
Намират снимка, когато са били млади, и веднага споделят в интернет фотографии от миналото и настоящето.
Не за първи път присъствам на техните срещи, но този път бях дошла да интервюирам Лили Борисова, която е дъщеря на Флорина. Тя е родена във Велико Търново, откъдето е нейният баща Борислав Борисов. Той е известен вратар на „Пирин” – Благоевград. Преди това е бил състезател в „Етър” – Велико Търново. Флорина е от Благоевград и освен че е известна като състезателка по баскетбол в местния отбор „Пирин”, повече от 27 години е учител по български език и литература в гимназия във Велико Търново, където живее със съпруга си. Лили живее в София и също се занимава с баскетбол вече над 15 години. Работи във Федерацията по баскетбол като спортен мениджър и като експерт по баскетболна статистика и оценка на представяне на играчите. Работи като мениджър и към Международната федерация по баскетбол, от която я изпращат на различни събития. По този повод посещава и Олимпиадата в Париж тази година и сподели своето лично усещане и оценка за това световно събитие, сподели и неща, част от които не сме гледали в телевизионния ефир.
„Не мога да не спомена церемонията по откриването на Олимпиадата, която и до ден-днешен е доста спорна. Аз я определям като смела, като абсолютен манифест на свободата, много цветна. Възхищавам им се на това, което направиха, защото те не показаха нищо по-различно от това, което е Франция. Тя включваше хората, участниците, начина на живот, еуфорията, свободата. Може да се чувстваш какъвто си искаш, но там ти си приет такъв, какъвто си. Свободата по улиците на Париж не е пропаганда, това е самата реалност. Там имаше държави от Арабския свят и аз през цялото време си мислех дали тази церемония се излъчва на живо и по техните електронни медии, защото ако определена част от церемонията за нас беше скандална, не мога да си представя как е при тях. Питах се какво правят, когато се появяват кадри с голота, джендърство, хомосексуални интерпретации, дали пускат нещо друго в тези моменти… и мисля да проуча тези факти. Но Париж успя да разбълбука света и се видя кой докъде е стигнал с възприемане на новото, различното, защото нека не се заблуждаваме, целият свят върви в тази посока. Дали го приемаме, или не, дали ни харесва, или не, няма никакво значение, това е новият, освободен, различен свят. Хубаво е да има различни мнения, но не приемам агресията като отношение към хората, които някои наричат уроди, идиоти… Дори думата джендърство е неопределена. Ние я използваме за всички, които са различни, и това само по себе си е атестация, че не ги приемаме.
Видях един Париж, който беше готов да приеме Олимпийските игри от всички гледни точки – сигурност, транспорт, заведения за хранене, хотели, център без автомобилно движение, за да може хората да се придвижват лесно. Видях добре планирани зали с лесен достъп. В церемонията си парижани успяха да преплетат култура, история, старо, ново, модерно, ценно и изпратиха много послания на света, които всеки можеше да интерпретира както намери за добре. И аз като дете на 80-те години харесвам това, което направиха. Предпочитам духа на спорта пред наргилетата, силиконите, важния за повечето млади хора интернет. Като че ли у нас е по-важно как изглеждаме на повърхността, а не в дълбочина. Дано променим тази си гледна точка.
В Олимпийския организационен комитет на Франция разказаха, че са се готвили 5 години за това събитие, че са наели специалисти след голяма пресявка да отговарят за различните звена, че за да осигурят сигурността за всички, френската полиция е наела екипи от различни страни на света, включително имаше и български охранители. Полицаите бяха навсякъде, но не притесняваха никого. Това, което аз видях, бяха засмени, приятни хора, към които можеш да се обърнеш за всичко. Те ще те упътят откъде да си купиш кафе, къде има тоалетна, откъде да вземеш метрото… Имаше 45 хиляди доброволци от целия свят. Между тях се срещаха и хора на инвалидни колички, болни от детски паралич, от болестта на Стивън Хокинг… и на тези хора им бяха сложили табела, за да насочват останалите, бяха успели да ги интегрират в обществото. Показаха ни свят, в който има място за всеки. Тези доброволци – от деца до много възрастни хора, бяха облечени в специфични униформи и цветове и бяха навсякъде.
Другото нещо, което ме впечатли, е, че цялата Олимпиада беше природосъобразна. Всеки трябваше да си носи термобутилка, за да не замърсяваме околната среда с пластмаса. Те не продаваха бутилки с вода, можеше само да си наливаме от инсталираните чешми в цял Париж. Бяха измислили рециклируем билет за градския транспорт, за да не харчат много хартия. Навсякъде имаше устройства за рециклиране. Когато искаш да си купиш кафе, купуваш чаша, за която плащаш, след което я връщаш и те ти дават две или пет евро, колкото си платил за чашата. Включително в огъня, който вечер вдигаха във въздуха, а през деня стоеше на земята, нямаше нито една съставка, която да замърсява природата. Подгряваха вода, която по някакъв начин поддържаше пламъка. Леглата на атлетите бяха проектирани от инженер, който ги беше направил от картон, но той не се огъваше и тежестта върху тях нямаше значение. Мебелите в жилищата на атлетите бяха направени така, че да не се превръщат в отпадък, който ще замърсява околната среда, а да могат и след това да ги използват. Никога не е имало олимпиада с една-единствена строителна площадка, но французите построиха само едно съоръжение – зала за водни спортове, всичко друго беше облагородено или препроектирано за Олимпиадата, което след нея се дарява или рециклира.
Олимпиадата в Париж струва 8,7 милиарда евро, през 2020 в Токио е струвала 13,7 милиарда и 28,9 милиарда през 2014 в Сочи. Едно съоръжение се използваше минимум за два вида спорт. Аз бях 5 дни в Лил, където беше баскетболът, и за мен беше върхът да видя как стадион за футбол беше превърнат в баскетболна зала. Бяха вдигнали баскетболния терен във въздуха, за да не навредят на тревата. Бяха заградили стадиона, защото за баскетбола не е нужен такъв обем седалки, и бяха построили покрив, който се отопляваше и охлаждаше.
Цената на билетите беше различна, варираше от 4 до 4 хиляди евро. Мъжкият баскетбол беше „черешката на тортата” на Олимпиадата поради една-единствена причина – присъствието на американския национален отбор с всичките суперзвезди в момента. Залата беше пълна. Най-скъпите билети бяха за баскетбола и за спортната гимнастичка Симон Байлс. Имаше билети за хандбал за 6 евро. Просто никой не гледаше хандбал и това беше единственият спорт, на който залата не беше пълна. Липсваше интерес и към голфа, просто защото е трудно да се гледа от едно място. Купуваш си билет във Версай при 30 градуса и трябва да вървиш по редовете, за да следиш играта. Бяха направили корта по плажен волейбол в краката на Айфеловата кула. И много хора отиваха заради туристическата атракция. Скъпи бяха билетите и за така наречения екуестриън – или конните спортове. Зад гърба им беше Версай. Французите бяха съчетали и интегрирали техните забележителности с олимпийските прояви и това повишаваше цената на билетите, защото всеки искаше да ги види. Това е първата олимпиада, на която присъствам, и за мен, въпреки реалистичните ми очаквания, Париж беше надскочил себе си.
На всяка врата на метрото имаше доброволец, за да няма блъсканица. Стопираха хората, когато капацитетът на мотрисата се напълни. Следващата идваше след три минути. Бяха затворени цели метростанции, за да може от едно място да пристигнеш в спортната зала, но от друго да се върнеш. Вървиш два километра, за да се прибереш. Умишлено бяха вдигнали цената на билетите за метрото. Обикновено билетът струва евро и 70, сега беше 4 евро.
След Олимпиадата казаха, че ще върнат старата цена за живущите в Париж. Обясниха ми, че идеята е тези, които ги мързи да ходят за една или две спирки, да платят повече пари. Защото групите, като се движат пеша, ще минат покрай френските магазини и заведения и ще оставят пари във френската икономика. Даваха колела или тротинетки под наем. Аз вървях по 30 000 крачки на ден и не усещах умора, защото спираш, гледаш и продължаваш.
– Какво от всички състезатели, включвам и българските, те впечатли в надпреварата, какво беше по-важно в това състезание за първото място?
– Бях отишла за баскетбола, но успях да гледам и други спортове. Олимпиадата е доста различна, защото тя не е комерсиализирана до етап световни първенства за големите спортове – футбол, баскетбол и т.н. Много от залите не бяха оборудвани с новите технологии. Примерно на тениса нямаше така наречения игълай, където камера следи за излизане на топката от очертанията на игрището. Имаше хора, които вдигаха флагче. Самият корт беше направен малко ретро, стил винтидж. Нямаше толкова реклами, каквито сме свикнали да гледаме по време на световни спортни изяви. Дори рекламни пана нямаше около терените. Поощряваха и спорта в аматьорската му част. Докато бях там, и до ден-днешен не съм чула за нито един скандал. За самите атлети това е върхът на възможността да се представят в кариерата си и не измерваха това свое участие финансово, а бяха щастливи, че имат възможност да покажат на какво са способни. Усетих, че има друга стойност цялата Олимпиада. Срещнах се с българския щаб там. Бях в олимпийското село, което беше изключително интересно. Нашите атлети бяха 46 и нямаха никакво притеснение, че идват от малка държава. Медалите, които спечелиха, са изумително, феноменално събитие. Ние сме втори на Балканите, а по броя на делегатите сме на 26-о място от 205 страни. Като видях тези резултати, настръхнах, защото ние нямаме закон за спорта и той не е фокус на държавата ни, и въпреки това нашите участници са герои за мен. Те успяват, защото всеки един от тях е по-силен от реалността и е лично мотивиран да се бори за медал. Визирам Карлос Насар, за когото разбрахме, че всичко сам си е организирал и набавил – като финансиране, като тренировъчен процес, като лечение. Той показа, че неговият дух е по-силен от това, че не са му предоставени спортни условия за развитие. Всичките ни състезатели бяха приели България като кауза и излъчваха харизма, която завладяваше публиката. Не знам дали е популярен фактът за украинеца борец Семен Новиков, който стана златен медалист за България на Олимпиадата. Разбрах, че той е тренирал усилено в Украйна и се е готвил за Олимпиадата, но от Украинската федерация по борба му казали, че няма да разчитат на него и избират други борци, които да ги представляват. Семен бил много разстроен и споделил този факт на свой приятел българин. Информацията стигнала до Гриша Ганчев, който взел самолет, отишъл при него и го поканил да участва за България. Много мило е, че това момче взе златен медал, а украинските борци не взеха нито един медал.
Аз платих 100 евро да гледам лека атлетика, но не на финала. И въпреки това да ги гледаш на живо е велико. Ходих на водна топка – там билетът е около 50-70 евро. Всички зали бяха пълни – стрелба с лък, с пистолет. Ставах сутрин и като много други отварях платформата за препродажба на билети и съответно отивах там, където имаше възможност. Имах честта да гледам художествената гимнастика. Със сълзи се радвах за Боряна Калейн, защото освен че е грандиозна гимнастичка, тя имаше невероятно присъствие и е момиче, което буди симпатии у всички. Много е приятно да си в зала, където заради нашите момичета всички знаят къде е България. Непознати хора идваха да ни поздравяват за гимнастиката, която те показаха. Боряна абсолютно заслужено е сред първите и се надявам да продължава да е на тези позиции, защото това много докосва и радва. Благодарение на БОК успях да гледам българските участници, за което съм им много благодарна. Понеже играеха по едно и също време, избрах Боряна, защото всички знаехме, че Карлос ще вземе медал. Той е феноменален и е на 21 години, така че ще го гледам пак. Това, което той направи, е за учебниците. С два опита подобри рекорда по вдигане на тежести. Но Боряна е в края на кариерата си като състезател. Преди нея успях да гледам щангиста Божидар Андреев, който спечели бронзовия медал. Само адмирации за тези спортисти! Погледах доста водни спортове, скокове във вода, синхронно плуване, защото бяха достъпни – голяма красота! Имах възможността да бъда в компанията на известния ни баскетболист Александър Везенков. Ходихме да гледаме неговата приятелка, която се състезаваше за гръцкия национален отбор по водна топка. Да се похваля, жребият на моя билет за тенис беше да играе Новак Джокович. Не можах да повярвам, че ще го гледам. Не гледах финала му, но той показа, че Олимпиадата е апогеят на състезателната игра. Като го минеш, значи си постигнал всичко.
Имам много приятели в Париж и те разказваха, че жителите на Париж се изнесли заради Олимпиадата и че по време на форума там няма туристи. Те казваха, че хората, дошли за Олимпиадата, са по-малък брой, отколкото са туристите в този период. И въпреки стотиците хиляди хора около нас, за тях Париж беше тих и спокоен, което ме изненада. Всички музеи бяха достъпни, защото ги нямаше туристите, които отиваха там заради тях. Много лесно можеше да се влезе в Лувъра, без да чакаш на опашка.
Попитах дали има нещо, от което се е разочаровала на тази Олимпиада. Лично тя няма разочарования, но сподели мнения на нейни приятели от Париж.
„Без да се свенят, те казаха, че ако можеше всички тези хора да останат да живеят във Франция, ще бъде прекрасно. Не искаха французите обратно, защото са много негативни и постоянно се оплакват. Това са думи на мои приятели. Споделиха, че са имали доста политически катаклизми точно преди Олимпиадата със страхотни размирици, расистки брожения, доста недоволни маси в различни части на Париж, но са успели да овладеят положението. В деня на откриването на Олимпиадата е имало сигнал за бомба с арсен на една от основните гари. Спряха влаковете за три дни и това затрудни много придвижването на хората по места, но държавата веднага реагира с допълнителни автобуси, осигуриха телефон, чрез който хората да се ориентират и да стигнат по-лесно до мястото, за където са тръгнали, без за губят билета от влака. Не ми направи добро впечатление, че Русия не беше допусната на Олимпиадата, а Израел участваше. Не съм проруски настроена, но тава не е честно към спортистите. Тези, които участваха, бяха под неутрален флаг и за държава като Русия бяха много малко.
Сувенирната им търговия беше много добре застъпена. Имаше бутик на Шанз-Елизе, за който чакаш 40 минути, за да влезеш, и вътре имаше, както казваме у нас, „от пиле мляко”. Първо беше заредено за Олимпиадата, след това заредиха за Параолимпиадата. Имаха два талисмана и единият нямаше краче, а протеза. И аз накупиш каквото ми хрумна, за да зарадвам близките и приятелите си. Всички стоки бяха с емблемата на Олимпиадата.
Това е първата олимпиада, на която присъствам и за мен, въпреки реалистичните ми очаквания, Париж беше надскочил себе си. Общо взето там имаше мирен, романтичен дух на доброта и щастие, който се усещаше във въздуха, виждаше се един хубав и добър свят, повлиян от спорта. Всички се усетихме хора под едно небе, с общ език, заедно, независимо от цвят и произход. Също като по Хемингуей, в Париж беше безкраен празник, манифест на доброто и на свободата. Може би тази приветлива реалност е характерна само при такива събития, но защо пък спортът да не бъде обединител на хората в различни страни.
Сега не знам какво ще направят в Лос Анджелис, защото според мен това, което видях в Париж, не може да се надскочи!”.
Лили дълго ще разказва за тази Олимпиада не само като турист, но и като човек, който работи в сферата на спорта и има какво да подобри в своята професионална среда.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
