Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 г. в кюстендилското село Горна Козница. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в един клас със Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Меглена Караламбова… 29 години играе в Сатиричния театър над 100 роли, но нито веднъж главна. С идването на демокрацията обикаля страната с няколко авторски спектакъла. През 2009 г. участва в реклама на мобилен оператор, която възражда популярността й. Във филмографията й са класики като „Опасен чар“, „Адио, Рио“, „Покрив“, „Ганьо Балкански се завърна от Европа“, „Корпус за бързо реагиране“, „Шменти капели“. Омъжена е за тенора Красимир Джонгалов, от когото има син ядрен физик и дъщеря журналистка, която я зарадва и с внучка. Ето какво сподели народната любимка пред „Телеграф” за живота си и състоянието на театъра в страната в момента.
– Как отпразнувахте Международния ден на театъра, г-жо Петрова?
– Отидох на Икарите да видя как се справя следващото и по-следващото поколение. Любопитно ми беше. То тръгна на шега този „Икар” – от „Оскар”, пък се задържа дълго време. Има какво да се изисква още. Малко ме плаши този пазар на евтината стока, защото из цяла България се играят някакви пиески, за които се събират юнаци, спретват на бърза ръка представлението и тръгват. Обикновено се набляга на комедии, а комедията е най-трудното нещо. Да не смъкнем много изискванията за вкус, за качествена комедия, за актьорската игра. Тези пиески не подлежат на корекции, на разискване. Страдам единствено за това, че навремето имаше квалифицирани хора, които се занимаваха с новата драматургия, отбелязваше се кое е добре, кое не толкоз. Сега се играе на поразия, но със съмнителни качества. Малко НАРМАГ е.
– Канили ли са Ви в такива продукции?
– Не, а и не бих играла. Първо трябва да има авторитет самото място, откъдето излиза постановката. Да бъде квалифициран режисьорът, а не сами да си правят пиесата.
– Отново сте на сцена, този път в спектакъла „Каквото, такова“ в Народния театър…
– На 12 май ще го играем на голяма сцена. Може би заради старите муцуни, защото всички сме около 80-те, народът сигурно има носталгия и представленията са винаги пълни. Освен това самият автор и режисьор Недялко Йорданов е притегателна сила за много българи – обичат го, харесват го, никой не го нарича господине, всички му казват Недялко. Той е много човечен, истински, сговорчив човек, без претенции, без звездомания. Той ме покани след смъртта на Емилия Радева. Хубаво е, когато се съберат творците от едно поколение, защото усещат вкуса на публиката, кога трябва да има аплауз, че дишаме заедно.
– Играете най-възрастната в пиесата – учителката на класа, който се събира всяка година от 50 г.
– Малко носталгично той е написал, че спектакълът е комедия, но доста драматични моменти има вътре. Може би това ни е последната среща и всички изпадат в една истина, която ги е боляла толкова години, и сега всеки бърза да си каже мнението. От учителката също има една провокация – как виждаме комунистическото бъдеще. Всеки според своята професия и виждания разказва как го вижда. Има и поетически привкус, но и шоу, екшън, смях, разтоварване… Български спектакъл.
– Колебаехте ли се дали да приемете тази роля?
– Никак, защото имах нужда от сцена. Недялко винаги ми е бил любопитен, имам всички негови стихосбирки. Колегите са от едно златно поколение – всички са играли много стойностни неща през годините. Слава Богу, че се случи. И това е национален театър, отговорността като актьор е много важна.
– Притеснява ли Ви това, че всички актриси, които са играли тази роля, вече са починали?
– В първия момент имах леко смущение и си казах да не би това да е финалът, както е тръгнало. Много колеги са напуснали или отпаднали. Жоржета не играе, че е с някаква деменция, за съжаление. Но Недялко ги замени със стойностни актьори, така че спектакълът ще живее.
– Какво друго Ви предстои?
– Имам да снимам една реклама, която немците правят с мен трета година. Тя е за спортни облекла. Те си ме харесаха, че играя рап, че съм нестандартна. Хубава спойка стана между нас. Даже дъщеря ми и зет ми бяха във Виена и казаха: „Както си лежахме в хотела, и изведнъж по телевизията – твойта реклама! Няма отърваване от тебе“ (смее се). Нямам реплики, само визия съм, защото с немския няма да мога да се оправя, аз съм франкофонка – такова беше времето.
– Този седмица пред Народния театър се откри изложба със снимки от ролите на Георги Парцалев по случай 90-годишнината от рождението му. Там се разбра, че на битака се е появил куфар с негови документи. Знаете ли за него?
– Нямам представа, но това се случи и с Гинка Станчева, с много колеги за съжаление. Явно, че наследниците не се интересуват вече и всичко отива на битака, което е много, много тъжно. Защо дъщерята на Гинка изхвърли всичко, не можах да си обясня. Парцалев остана без наследници и който разчиства дома му, каквото има, обира. Слава Богу, че останаха филмите му, телевизионните му изяви, две-три поколения се радваха на таланта му. Той всъщност не можа да порасне, не можа и да остарее. Остана си такъв, какъвто го помним – с мустачките, с големите тъжни очи, остана си като стоп кадър. И така ще го помнят хората, докато се въртят неговите филми. Но за нас той е сантимент, защото носеше много радост. Където и да отидехме в България, то беше любов, истинско страхопочитание от присъствието му, всички бяха заразени от начина, по който говореше. Като седнехме да вечеряме, изведнъж от двама души ставахме 20. Казват му: „Ние бяхме в казармата“, а той: „Не сме били в казармата, но седни и пий едно“. Той не бара храната си, а разказва и всички го зяпат. Обич!
– Има ли нещо, което хората не знаят за него?
– Никога не разбраха колко тъжен човек беше Пацо. Той беше наистина тъжният клоун. Постоянно беше в монолози. Винаги аз шофирах, защото той нямаше собствена кола и жилище. Споделяхме си и личните му тайни си останаха в мен, както си обещахме. Извън този светски шум беше дълбоко тъжен човек, защото нямаше семейство. Все мечтаеше за едно малко Жоржче – да му сложи цилиндърче, фракче. Сестра му не пожела да вземат дете, да му дадат името на Жоро. Казваше ми: „Теб те чакат вкъщи дечица, а аз някъде по хендеците ще остана някоя вечер”. На майка си се обаждаше от всяко място, където отивахме да играем. Нямаше джиесеми, отиваше в кметството и звънеше, преди да играем: „Мамо, вълнувам се, да знаеш“. След като свърши спектакълът, отново й телефонираше: „Браво казаха хората“. Повече тъга имаше в него, отколкото радост. Имаше ли трети човек освен нас двамата, развързваше лакърдиите – явно, че театърът му продължаваше и в този вариант. Не се хранеше за съжаление. Когато отивах в болницата при него, той отбелязваше с чавки и вика: „Ти имаш най-много присъствия”. Казваше: „Патриархът, божи човек, пък и той с жлъчка”. Патриарх Максим беше в съседната стая. От всяко нещо можеше да направи шегичка. Беше призван да радва хората и така да си отиде. Нямаше свой живот, някаква тръпка, която да го връща в дома, до сутринта осъмвахме на гарата. Нестандартно скроен човек. Слава Богу, че има такива хора, които стават част от живота ни и ги търсим. Залите и стадионите бяха пълни, когато ходихме да играем.
– С десетина години сте по-млада. Как Ви прие в началото той?
– Той ме извика и каза: „Лоте, никога от никого няма да искаш нищо, ако имаш проблем, идваш при мен и казваш: „Жорж, имам нужда от това и това”. Даде ми материал да играем заедно и бях много щастлива. Всички го гледаха в ръцете и му изчисляваха парите, което беше много тъжно. Той мечтаеше да изиграе истинския Дон Кихот. Те направиха някаква версия, която беше посмешище. В него е дремало това начало – да се бори с вятърни мелници. Четеше много. Пощичката му беше пълна със списания и отдолу метър вестници. Хората поискаха да е някакъв вид герой, затова му приписаха, че е бил бит в градинката пред ЦДНА след митинг на СДС. Това не е вярно – не е ходил по градинките, но щеше да е много щастлив, ако беше доживял промените. Той много изстрада от пренапрежение. Една нощ ми се обади в 3 ч. да ми каже, че ще играе Гинка Станчева. Викам – как така? Ми тъй – конферансие. Защото Гинка на всички концерти беше конферансие. Бяха го избрали в „Ако откраднеш крак, ще бъдеш щастлив в любовта“. Той вика – взимам пиесата и търся моя образ – оказа се, че в началото казвам „Добър вечер“, а на финала „Лека нощ“. Това е всичкото ми присъствието на сцената, но името ми е на първо място в афиша, за да дойде публиката. В театъра не му дадоха оценката, която жадуваше. В „Тримата от запаса“ поне се разписа с една драматична роля, хората го харесаха. Обаче на сцената чакат смях. Така и не дочака своята истинска драматична роля.
– Споделяше ли за трудностите си с Вас?
– Не, той мълчеше, не правеше скандал. С това и наказваше всички злонамерени хора. За да не се разплаче, защото е плакал пред мен, той просто млъкваше. Всички му завиждаха, че го чакат коли да пътува нанякъде, а той вика – погледнис какви очи гледат колата. Когато искахме да се скрием някъде, в едно село влязохме и вика: „Сега тука ще ядем пържени яйца”. Поръчахме си, обаче веднага го познаха. Докараха местния зевзек и викат – тоя човек е по-смешен от теб. Човекът застана мирно, гледа Парцалев и не можа дума да обели. Тръгваме за Кюстендил и по средата на осевата един с велосипед – викам отдясно ли да го мина, отляво ли… И изведнъж хоп – в нивата, която тъкмо беше разорана. Гумите на колата потънаха до половината. Той вика: „Лоте, жив съм, ти жива ли си?”. Излязох на пътя, отсреща камион с роми. Махнах да спрат, викам, искате ли да видите Парцалев. Слязоха всички от каросерията и на ръце изнесоха колата. Не сме стояли и 10 минути в тази угар. Тогава разбрах какво значи да те обичат хората. Много държаха да му разказват личните си истории, защото всеки го чувстваше близък, като част от своето семейство.
– Виждате ли негов наследник на сцената?
– Не, той беше уникален. Комедиантът се ражда уникален. Сега гледам, че се поставят много комедии, но да се говори за персонално лице, което взривява залата, не съм чула. Само времето отглежда истинските комедианти. Не може да играеш днес Жулиета, утре Баба Яга. Не става така. И Парцалев, и Кольо Анастасов бяха пратени на земята да носят радост. Така е скроен големият актьор. Сега е пълно с артисти, но няма явления.
– Рачков, Геро…
– Малко ми е пресилено, на ръба на вкуса и безвкусицата. У Рачков има едно напрежение, което му е в повече, но той не може да се измъкне от него. Участват драматурзи, режисьор… Като се отплесне и сам започне да импровизира, тогава викаш – май става нещо. Но великото усещане за импровизация е пак дар божи. Гледам, съобразяват нещата, а големият артист просто си плува спокойно – не пляска непрекъснато във водата. И там има стилове – кроул, бътерфлай… Когато си в кондиция, публиката те усеща, а да си непрекъснато напрегнат е мъчително за зрителя.
– Има и нов вид комици – стендъп… За тях какво мислите?
– Ние правихме тоя стендъп преди 30-40 г. Ако веднъж си играл и пак не те поканят, значи си аут. Но когато те канят пак и пак, значи публиката е жадна за твоя хумор. Гледала съм и стендъп спектакли, но от един час има 5 смешки, които да те грабнат. Дано да наберат скорост, да има хора да завладеят по съвременен начин пространството и да носят радост.
– А сред жените актриси има ли такава, която да Ви впечатлява?
– Няма засега. Много съм вдигнала летвата като изисквания. Интелектът е в основата на комедията. Има комедийни спектакли, а не прозира интелектът. А това трябва обезателно. От интелигентни хора се прави хумор. Не става да си сложиш цици, дупе голямо и да станеш смешен.
– Изкушавали ли са Ви пластичните операции?
– Никакви корекции по тялото нямам. Не намирам смисъл в това. Тия джуки, тия скули вдигнати, брадички, носове режат непрекъснато – не го намирам за естетично. Бог ти е дал рисунката и съобразно нея – душевността. Ако от нея можеш да извадиш една истинност, една човечност, какво по-хубаво от това? И в бръчките има нещо благородно, но да се опъвам и да слабея с инжекции за диабетици е срещу природата.
– Как живее днес Латинка Петрова?
– Съвсем нормално. Редови гражданин. Готвя всеки ден, защото и там намирам изкуство да сложиш съответни подправки, да събереш челядта.
Обикалям градинките и се правя, че бързам за някъде, а всъщност се движа, за да не скърца тялото. Имаме знакови личности в „Младост“, вчера направихме и Семов. Събираме се т.нар. местни интелектуалци. Сега започнах да пресаждам всички цветя – това са радостите на възрастта.
– Стига ли Ви пенсията?
– Не, 600 лв. това е глупаво, децата да са живи и здрави, помагат, но не се оплаквам. Колата си карам. Здраве като е, нещата са поносими. Гледам да съм в кондиция, пускам си радиото, танцувам, за да поддържам физика. Чета много. „Шепот под водата“. „Тялото“ на Бил Брайсън е почти енциклопедия за медицинско образование. Като искаш да разбереш къде става някакъв гаф в тялото, отварям тази книга. Подготвям се да се самолекувам. Любопитство проявявам към всичко.
– За какво мечтаете сега?
– Да изиграя още нещо, да пътувам. Сега пак съм запланувала Гърция лятото, затова трябва да вляза във физическа форма. Не взимам хапчета за главата, за периферната нервна система. Съпротивлявам се на живота и викам: Жива съм!
Нейните истории
През ученическите си години Латинка Петрова учи акордеон и пиано. Играе първоначално в кюстендилската трупа, където още с първата си роля в „Калпаците“ на Панчо Панчев идва в София на националния преглед на българската драма и театър и получава наградата за най-добра женска роля и тази на комсомола.
Прави обществения си дебют през 1981 година с „Щръклица“, където успешно замества болната по това време Невена Коканова.
Скоро след демократичните промени през 1989 г. напуска Сатирата на 55 години и излиза на свободния пазар. Първо се отдава на обществена дейност – ходи по митинги, заема поста общински съветник към СДС в район „Младост“.
По-късно се присъединява към Пътуващия театър и обикаля с него страната. Написва авторски спектакъл „Така не става“ и с колежката си Елена Кънева обикалят провинциалните театри, като го играят към 300 пъти. Вторият й авторски спектакъл е „Надежда има“. Моноспектакълът „Връщам парите“ е ретроспекция на живота й, в който изпълнява песни от „Златния кос“. Тя е и последният сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев.
Добрата физическа форма й позволява през 2013 г. да участва в танцувалното телевизионно шоу „Dancing Stars“, където се изявява като една от най-атрактивните участнички.
Получих тежка пареза на лицето
Играх в Бобов дол един моноспектакъл, след това почерпиха малко уиски и ние… ха-ха-ха… „Ами сега, трябва да се връщам – ако ме спрат полицаи?!“. И отворих прозореца на колата. Понеже бях много запотена, много уморена, а в комбинация на това и уискито… А и ти е хубаво от аплодисментите, които си получил, взел си пари… До София ме надуха вятърът, а и аз карам много яко, и ми се дръпна силно устата настрани, получих пареза… Страшно беше! Викам – край! Оттук нататък какво правим?! Това за артист е трагедия!.
Но в крайна сметка си казах: „Значи Господ е казал: „Дотук! Трябва да се смириш! Ще си гледам къщата, домакинството, ще започна да пиша… Не ми е дадено повече! Защо трябва да ламтя да изиграя всичко, което е написано, да флиртувам с всички готини мъже, които ми харесват, да съм първа писта на всички партита?! Защо?!“. Благодаря на Весел Цанков в този момент, който ми каза: „Не, ти продължаваш!“. Водех една рубрика в радиото. И аз с ръчичка съм си натискала устата настрани, защото микрофонът е много чувствителен, за да продължа да работя… Всичко това за мен беше като един лош сън. Но не рухнах. Вярно, не ставах за телевизия, не можех да се начервя като хората /смях/. Синът ми си дойде от чужбина и много хубаво изигра, че ми няма нищо. Никой не ми каза: „Леле, леле, на какво си заприличала! По-добре да не си жива!
Каква беше, а гле`й каква стана!“. По принцип държа хората на една ръка разстояние и никой не дойде да ми се тръшка и да ми каже: „От тебе нищо не става!“. Просто това не го позволявам!
Купчинка сгур на пътя ме спаси от катастрофа
Ванга ми погледна захарчетата и занарежда: „Глей що си арна, що си веселка, оти не стана учителка да учиш децата, море?! Мани тая въжишка професия! До 30 годин` – нищо!“. Аз думата въжишка не я знаех тогава, после разбрах, че било дяволска професия. Накрая като си тръгвах, тя ме спря: „Върни са, мори, върни са!“. Помислих, че нещо лошо е видяла. А тя: „Докле си жива, на Атанасовден курбан ке праиш! Св. Атанасий е разперил над тебе едно цървено и те пази де идеш и що работиш!“.
Като се върнах вкъщи и проверих в тефтера си, видях, че на Атанасовден миналата година съм пътувала за Хасково, голяма поледица беше, и тогава се въртях с колата на осморка – на двете странични гуми, на другите две странични гуми, на двете странични гуми, на другите две странични гуми! Неуправляема беше станала колата. Гледах в огледалото и си виках: „Край, долу е пропаст, падам, колата се взривява! Господи, да не видя този ужас!“. Наистина, в такива моменти животът ти минава пред очите като на филмова лента за секунди. В един момент,
както колата беше станала шейна, спря!
И като слизам, виждам, че колата е спряла в една-единствена замръзнала купчинка сгур! Друго наоколо на пътя нямаше! Сякаш някой я беше сложил там, за да спре колата!
Отивах за концерт с „Тоника“ в Младежкия дом. Продължих бавно, бавно… Закъснях, разбира се, много. Спирам на центъра на града пред хотела, тряскам вратата на колата, тя се заключва, а вътре ми остават ключове, перука, всичко. Успях с един нож и вилица от ресторанта с голяма мъка да смъкна едното стъкло и да отключа, но много се забавих. Бягам към Младежкия театър и чувам: „С това нашата програма завърши!“. Аз извиквам: „Не!“. И се качвам на сцената… Усещам как тялото не ме слуша, единият ми крак започва като шевна машина да играе неконтролируемо, просто коляното ми се движи, бързо, бързо, бързо, бързо… Гледам го само и не мога да издам команда да го спра! Хората започнаха да се смеят, решиха, че правя някакво шоу… А аз се опитвам да изляза от положението: „Ами, така, пеша от София до Хасково – това е резултатът!“. Оказва се, че всичко това ми се е случило на Атанасовден. Ванга ми припомни за този случай. Оттогава всяка година правя курбан на св. Атанасий, ходя в църква да ми се чете, коля петел… В трудни моменти винаги му се моля и той ми помага, дава ми сила.
