Атидже е съпруга и дясната ръка на земеделския производител Исуф Низамов. По професия е медицинска сестра, но от 2000 г. не практикува, защото според нея заплащането е демотивиращо. Навремето са се занимавали с тютюнопроизводство, но децата растат, нуждите са големи, а доходите – ниски. Затова се пробват в Испания. Исуф работи там 8 години, а Атидже – 5.
„Испания е чудесна. Благодарим й, че ни подобри живота, но не е нашата държава. Загърбихме високите си доходи и чудесна работа там, за да се върнем към корените си, от които сме произлезли – полето. На нас ни доставя удоволствие да се занимаваме с това. Искаме да си живеем в България – там, където сме израснали, където са децата ни“, споделя тя.
След като се завръщат в родината, се посвещават на картофопроизводство в землището на гоцеделчевското село Огняново. Въпреки че у нас се пробива и се живее трудно, особено със земеделие, семейство Низамови вървят уверено напред. Успели са да затворят цикъла на производство със собствен цех и през зимния сезон зареждат верига от заведения в Банско.
– Как започнахте да развивате бизнеса си?
– Тръгваш от нулата и започваш да дълбаеш под нея. С пари назаем си купуваш техника втора ръка, не можеш да си позволиш нова. Слизаш много под нулата. Малко по малко, с много къртовска работа изплуваш. За 5-6 години ние сме на нулата. Тепърва започваме да катерим нагоре.
– Кога ви е било най-трудно?
– Обичаме си работата, но обстоятелствата понякога са такива, че тя не ни се отблагодарява. Особено в годините на Ковид кризата, когато ресторантите и хотелите бяха затворени. Бяхме доста потиснати и притиснати. Изкупуваха ни продукцията без пари – по 25-27 ст./кг. А през това време ядем френски картофи в големите вериги. Този внос ни смазва. Не сме пробвали да продаваме във веригите, защото е нужно не само количество, но и да платиш такса. Интересували сме се, но казват, че цените са жестоки. Дребни рибки сме за там, затова се справяме по друг начин.
– Въпреки всичко какво ви мотивира да продължавате напред?
– Любовта към земята и продукцията. Не се отказваме. За съжаление не успяхме да предадем тази любов на децата. Единият ни син се занимава с производство на мебели, а другият е IT специалист. Нямат никакво намерение да се занимават с полско производство. А ние харесваме работата на полето, защото сме израснали с нея. Харесва ни миризмата на почва, особено през ранна пролет и лято. Дори ни действа разтоварващо.
– Как минава един ваш обикновен работен ден?
– Когато сме в сезон, ставам най-късно в 6:00 часа. Кафе, закуска, обличам работния костюм и заминавам на полето. Работата е от тъмно до тъмно. Не ми остава никакво свободно време. Благодарна съм на снаха ми, че успява да ни сготви и като се върнем, да имаме за хапване.
– А какво правите през зимата?
– Занимаваме се с преработка на картофите. Тогава е малко по-спокойно, но също сме на режим. Сутрин ставаме по едно и също време. Отиваме в цеха – белим цял ден, преработваме, пакетираме. Когато имаме повече поръчки, сме работили до 4:00 часа сутринта. Прибираме се, дремваме няколко часа и пак.
– Какво е предимството на дамите в селското стопанство спрямо мъжете?
– Със съпруга ми цял живот работим заедно. Свикнали сме да сме един до друг, да се допълваме. При нас мъжка и женска работа няма, не я делим. Винаги правим всичко заедно.
– Как си се представяте след пет години? Помечтайте!
– Не можем да си мечтаем, защото в това несигурно време нямаме държава, която да стои зад нас. Затова не можем да си се представим след пет години. Караме година за година и живеем с надеждата, че всяка следваща ще бъде по-добра.
