„Тези, които знаят – действат, тези, които разбират – обучават”
Аристотел
В социалните движения – религиозни, политически, революционни – има личности на втори план, играещи неизмеримо по-значима роля от онази, която им е отредила казионната (официална) история. Една от тези личности е Константин Попатанасов – четник, офицер, летец, войвода, военен експерт, дипломат. Роден в 1892 година в разложкото село Елешница, той е син на поп Атанас Попгьоргев и внук на поп Гьорге. Учи в родното си село и прогимназия в Мехомия (дн. Разлог) и Банско, а по-късно в българското педагогическо училище в Сяр.
Дамян Грозданов, негов сродник: „През втората година от постъпването си в училището К. Попатанасов вече е член на ученическата организация на ВМОРО за освобождаването на Македония и Одринско. В края на третата учебна година организацията е разкрита от турската власт и той в последния момент успява да се спаси с бягство. Завърнал се за лятната ваканция у дома, Константин вече е най-ученият човек в селото.
През 1912 година е в четата на Христо Чернопеев и с нея участва в превземането на Банско и на родното си село на 10 октомври през Балканската война. Доброволец е в 70 пехотен полк и с него участва в сраженията до края на Междусъюзническата война. През 1913 г., 21-годишен, постъпва във Военното училище. През август 1915 г. целият 36-и випуск е произведен в чин офицерски кандидат и пратен по фронтовете на Македония. К. Попатанасов е назначен за взводен командир в 6-и македонски пехотен полк от 11-а македонска пехотна дивизия в бригадата на полковник Александър Протогеров, член на ЦК па ВМРО. През 1916 г. е произведен в подпоручик.
„В 1917 година вече
КАТО ПОРУЧИК ЗАВЪРШВА АЕРОПЛАННИЯ КУРС.
На приемния изпит се класира на първо място в групата на наблюдателите и завършва курса с отличен успех. На откритото аеропланно училище в летище Божурище започва новата си служба като офицер, наблюдател в Първо аеропланно отделение към Втора армия. До 28.05.1918 г. поручик Попатанасов извършва 30 полета над противникови позиции и територии, като изпълнява различни задачи: разрушаване на складове, пътни възли, гари, противникови биваци, позиции, разузнаване и др.
На 23 срещу 24 май 1918 г. заедно с поручик Иван Узунов извършват нощен полет над противниковото разположение, описан в брой 182 от 12 август 1918 г. във в. „Военни известия” от неговия колега Васил Кулев. Поручик Попатанасов и поручик Узунов провеждат нощното летене над позициите на противника в първите минути след полунощ, в началото на настъпването на празника Св.св. Кирил и Методий. След извършване на акцията самолетът им е улучен от противника. Двамата летци, използвайки своите умения, планират падане в тресавищата на Тахинското езеро – Серско. Попадат в тила на противника – англичаните. Попатанасов, като бивш ученик в серското Педагогическо училище, познава местноста и за едно денонощие заедно с поручик Узунов успешно преминават през английските позиции.
Първата световна война приключва с национален погром, преобърнал съдбата не само на България, която губи Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайнини и Южна Добруджа по Ньойския мирен договор (1919 г.). Погром, преобърнал съдбата на хиляди достойни българи, докато виновниците за двете национални (1913 г. -Междусъюзническа война, и 1918 г. – Първа световна) катастрофи, воглаве с мегаломана-социопат цар Фердинанд, „отърват кожата“.
Един от най-губещите е К. Попатанасов. След като България е лишена от бойна авиация, той се завръща в пехотата (14-и македонски пехотен полк); служи като граничар и едновременно задочно учи право в Софийския университет. Решава като граничен офицер да проучи подробно натрапените на България южни и западни граници. Перфектното познаване на приграничния и вътрешен релеф ще му бъде от полза по-късно, когато съдбата отново го връща в редиците на ВМРО, наследница на Гоце-Дамевата ВМОРО.
„Вместо военна авиация – отбелязва Д. Грозданов – съгласно Ньойския диктат е създадена Дирекция на гражданското въздухоплаване. Тя се възглавява от майорите летци, бойни другари на К. Попатанасов – Асен Агов и Иван Миланов. По тяхно настояване със заповед на Министерството на войната през 1920 г. Попатапасов се завръща в авиацията. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан. За директор на въздухоплаването е назначен подполковник Пеньо Попкръстев. Отношенията между К. Попатанасов и Попкръстев се обтягат заради участието на последния в доставката на негодни самолети. Попкръстев използва всеки удобен случай да злепостави капитан Попатанасов, като му поставя несвойствени задачи“.
Особено наситен с главоломни събития е
ПЕРИОДЪТ СЛЕД ДЕВЕТОЮНСКИЯ ПРЕВРАТ
1923 година. К. Попатанасов си спомня: „На път обратно – с параход до Бургас и с влак до София – аз слушах разказите за „пълния успех на преврата“, за който и ние с „Албатроса“ (Albatros С.III, самолет на немската фирма Albatros Flugzeugwerke GmbH, приет на въоръжение у нас в 1916 г.) бяхме допринесли…
Все по това време неочаквано пристигна при мене избягалият бивш земеделски кмет на с. Чепино, хрисимият сродник Геро Бояджиев. Арестуван и измъчван след 9 юни „при опит за бягство“, този безгрешник действително се беше изскубнал от ръцете на палачите. Мислех, че изненадите, които просветената генерал-професорска управа носи, са се вече свършили, когато една надвечер моят „нелегален гост“ подскочи уплашено от стола и каза: „Военен автомобил спира пред вас“. От автомобила на военния министър слязоха поручик Радев-Доктора (Трета секция, контраразузнаване), мой състудент от правния факултет, и един друг поручик от четата на майор Порков. Набързо мушнах под кревата роднината и приех гостите.
„Генерал Вълков – каза Радев – има пълна вяра в тебе и като офицер, и като македонски българин. Оценката за тебе е висока. А това се споделя и от по-горе. Нам ни е необходим човек от твоя калъп. Иска ни се да ни помогнеш някоя близка нощ да задигнем от домовете им полковниците Личев и Топалджиков, първият бивш началник на столичния гарнизон, а вторият бивш началник-щаб на войската, и да свършим с тях по пътя за Кюстендил“.
Отначало не повярвах на слуха си и поисках да ми се повтори поръчението. Но след това нещо избухна в душата ми и необуздано възкликнах: „Та нима такава е високата оценка на генерала? Никога не съм предполагал, че някой може така да помисли за мене. Не!“. „Докторът” бе не по-малко изненадан от отказа ми. „Помисли добре! – добави той. – Нали заедно учим поздрава на гладиаторите: „Ave Caesar, morituri te salutant! (Здравей, Цезарe, готовите да умрат, те поздравяват)”. След няколко дена научих, че набелязаните две жертви са отвлечени.
Тази „оценка“ стана причина военният министър и попкръстювщината да наредят посягане на живота ми през пролетта на 1925 г. Като офицер авиатор моето име бе начело на списъка на определените за избиване без съд офицери. И през 1926 г. същото бяха наредили чрез предателство на границата – унищожаването ми като „македонец“.
„От спомените на К. Попатанасов – сочи Д. Грозданов – свързани със събитията през 1923 г., Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание, се долавя без трудност забележителният патриотизъм, родолюбието и привързаността му към народа, както и честността на човек. От една страна, той е трябвало да изпълни заповедта на своите началници. От друга обаче, да остане честен и непокварен пред собствената си съвест и народ… Показателен е случаят със трагичната гибел на двама пилоти, заради която се пускат слухове, че зад инцидента стои Попатанасов.
На 14 април 1925 г. към 9 часа сутринта капитаните Ив. Узунов и В. Георгиев се запътили с летателно облекло под мишница към третия хангар на летището в Божурище. Там ги очаквал приготвеният за излитане моноплан – унгарско производство. Трябвало да извършат пробен полет. Там ги среща току-що кацналият от изпълнение на летателна задача капитан Попатанасов. Узунов помолил Георгиев да отстъпи мястото на Попатанасов, с когото са воювали заедно и ги свързват общи бойни епизоди от Македонския фронт през Първата световна война. Капитан Георгиев упорито настоявал на своето. Попатанасов се отказва да настоява, но ги увещава да отложат полета за другия ден. Точно в момента, когато спорят, при тях пристигат инспекторът на въздухоплаването на Генералния щаб полковник Цвятко Попов и директорът на въздухоплаването подполковник Пешо Попкръстев.
По това време Попатанасов е началник на информационната служба към Дирекцията на въздухоплаването. Тази служба издава седмичен авиационен бюлетин и проучва чрез свои специалисти техническите данни на аеропланните системи в Европа. Той моли двамата високи шефове временно да забранят да се лети с унгарския моноплан, докато се проучат данните за сигурност. Изрично ги предупреждава, че не бива да поемат тежка отговорност с възможни непоправими последствия. Попкръстев се усмихва злобно и пошушва нещо на ухото на инспектора. Последният иронично подхвърля: „Нам не са потребни толкова точни данни“.
Узунов и Георгиев излитат по посока Конезавода-Пожарево, вземат около 50 метра височина и се връщат. Приближавайки аеродрума, монопланът свежда глава при пълна сила на двигателя – подготвя се за лупинга. Пилотът изтегля кормилото докрай. Моторът се изправя. В същия миг лявото крило се пръска на стотици парчета. Апаратът устремява глава право надолу и… се забива два метра в земята. Нищо не може да се разпознае от авиаторите Узунов и Георгиев.
На следващия ден (15 април) инспекторът на въздухоплаването урежда тържествено погребение. Спешно на летището пристига „специалният“ военен следовател капитан Никола Наумов. Още през деня на катастрофата е пуснат слухът, че „някой“ умишлено е повредил унгарския моноплан. Визира се името и на капитан Попатанасов. За капитан Наумов обаче е съвсем ясно: набелязаната жертва не е могла да извърши каквато и да е повреда на самолета, защото по същото време Попатанасов е бил във въздуха и е изпълнявал задача.
Въпреки това по предложение на директора на въздухоплаването подполковник Петър Попкръстев капитан Попатанасов е уволнен от войската от тогавашния министър на войната генерал Иван Вълков (1 май 1925 г.)”.
Съдбата на капитана чертае друг кръг…
Февруари 1925 г. в с. Сърбиново (дн. Брежани, Благоевградско) е проведен Седмият конгрес на ВМРО. Освен изпитания член Протогеров, на мястото на убития Тодор Александсров е избран свръхамбициозният Иван Михайлов. А на мястото на ликвидирания 1924 г. предател (вербован от НКВД) Петър Чаулев – Георги Попхристов.
Благой Видов (деец на ВМРО, журналист): „На генерал Протогеров останаха неговите отдели, които ръководеше в предишния ЦК: шпионажът и контрашпионажът, а така също и стопанският отдел“.
След Седмия конгрес, последвал мистериозната гибел на Т. Александров, Организацията е в тежка криза. Взаимни подозрения и подмолни действия срещу ген. Протогеров от страна на младия и неподбиращ средства Ив. Михайлов, отравят отношенията в ЦК. Ванчо е подкрепян от Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, паралелен на ЦК висш орган. Паралелно, като змия се вие клевета спрямо генерала: защо само Тодор е убит, а седящият до него Протогеров е пощаден! Таз клевета го преследва цял живот…
В тази деликатна ситуация капитан Попатанасов косвено
ПОЛУЧАВА НЕОЧАКВАНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ…
Иде не от кой да е, а от самия Протогеров. Едва ли случайно…
Д. Грозданов: „През август 1915 г. 36-и випуск е произведен в чин офицерски кандидат и изпратен по фронтовете на Македония. К. Попатанасов е назначен за взводен командир в 6-и македонски пехотен полк от 11-а македонска пехотна дивизия, в бригадата на полковник Александър Протогеров, член на ЦК на ВМРО.
През зимата на 1925 г. при капитан Попатанасов идват двама пратеници – председателят и секретарят на Солунския окръжен революционен комитет на ВМРО. Изпратени от ген. Протогеров, възнамерявша да освободи Организацията от всички паразити. Вече е необходимо който се смята за патриот, да отиде там, в Македония, под сръбска и гръцка власт и да се бори за освобождаването й. Съобщават му, че са пратени от Протогеров, комуто е необходим секретар-адютант, боеви офицер, който да формира ревизионна чета, с която да се влезе в Македония за проверка на силите и организиране на тайни революционни комитети. Генералът се спира на капитан Попатанасов. С него се познават от Първата световна война, когато като подпоручик Попатанасов е служил при генерала в 6-и македонски пехотен полк в 11-а македонска бригада.
Капитанът описва срещата: „На 2 март 1925 г. гостуваха в моята квартира в околността на София двама българи – македонски деятели: бай Мишо [Шкартов] и Васката [Ихчиев]: председателят и секретарят на Солунския окръжен революционен комитет на ВМРО. Водихме дълъг разговор: „Традиционната наследница на борческия български възрожденски капитал – ВМРО, е застрашена от самоунищожение. Днес с името на организацията се кичат тилови апартаментаджийски влъхви, агент-провокатори, шпицкоманди, министерски гавази-пазванти и тайни заптиета в България. Организацията се счита Вътрешна – но животува предимно навън от територията на заробена Македония – из софийско-петричките кръчми. Тя е македонска, но дейността й е вън от Македония. Тя е революционна, но без наличие на апостоли-революционери. Тя е организация без пътеводна звезда – дезорганизирана. От старата бойка мъченица е останал необезценен само едрият й печат. Членът на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров, зад чийто гръб продължават продажничествата и злодеянията, настоява Вътрешната организация да се освободи от всички паразити и престъпници, нахлули по разни пътища и пътечки в нейните редове. Той апелира за апостоли-революционери. Отдавна е време да се сложи край на чуждите наемничества в тила. Освен това следва да се побърза с опресняването на кадъра с нови и подбрани сили и демобилизира стария износен четнически институт“.
Излагайки тез аргументи, гостите изтъкват: „Ето затова старият охридчанин ген. Протогеров апелира за апостоли и счита, че е крайно време да сложим край на наемничеството в тила“. И питат директно: „Бихте ли желали да ни помогнете? Генералът Ви познава от пехотата и се спира на Вас. Македония Ви моли!“.
Капитанът приема. На следния ден, 3 март 1925 г., получава открития лист № 008 за членуването му във ВМРО.
В своите мемоари „Тъй отмина мойто време. 1923-1938 г.“ Попатанасов пише: „Към 16 часа на 1 май 1925 г. аз се представих на члена на ЦК генерал Протогеров. Благодарейки му за намесата и желанието му да ме избави от напастта в Божурище, редно беше да добавя, че след всичко станало напоследък той не бива да се счита ангажиран към мене. Нещо повече, мене ме считат комунист, а това може да има неблагоприятно отражение и върху самия него. „Ще требва да Ви изповедвам – казвам на генерала – че аз не разбирам нищо от партиите в България, а може да се каже, че и в момента не знам, какво точно е съдържанието на понятието „комунист”.
Генералът извади стария устав на ВМРО и разтълкува първите членове: „В организацията може да членува всеки, независимо от вера, народност, който е съгласен да се бори за свободата на Македония. Ние се познаваме още от ІІІ македонска бригада – каза той. – Аз имам абсолютна вера във вас и желая и вие да имате пълна вера в мене. За вас клетва не е потребна. От днес ние сме заедно“.
„Да разбереш историята означава да си експерт за хората в най-висшия смисъл на думата“. Тези слова на немския философ на историята Освалд Шпенглер в пълна сила важат и за сина на Елешница.
Как Попатанасов „вижда“ дереджето на ВМРО? „През периода 1923-1925 целата организация е обърната с лице към тила в България. Тя е предадена в служба на шпицкомандите и полицията. Правителството Цанков-Русев-Вълков е нанесло такова непоправимо поражение в Македония, каквото нито сърби, нито гърци и турци са могли некога да мечтаят. Фердинанд Готски може да им завижда. Питаме се дали всичко е безвъзвратно загубено – не ще ли може нещо да се спаси? Какво требва да се прави? Протогеров – единственият непоправим идеалист – е на мнение, че требва да се даде личен пример: само това е останало. Повечето от бившите бойци от вътрешността са избити в България. Останалите живи са се разбъркали с некогашните „дейци“ отвън. Некогашната ВМРО е продадена и прогулена. Сега тя е станала:
Вътрешна – която стои отвън;
Македонска – без да бъде в Македония;
Революционна – без революционери;
Организация – напълно дезорганизирана.
Дамян Грозданов: „Веднага след уволнението от войската капитан Попатанасов постъпва в организацията на Македония. Става адютант и секретар на ген. Протогеров. Образува една малка чета от 7 души – верна дружина – и навлизат в Македония. Въпреки че главата му всеки момент може да се отдели от раменете му, той носи в раницата си учебника по международно право.Три години той броди по градове, села и чукари в Македония, за да брани българското от гръцките андарти и сръбската жандармерия“.
Коце Попатанасов обаче е далеч повече. С внушителна външност и харизма, той изпъква и се налага като безспорен експерт: военен инструктор на четите на ВМРО, влизащи във Вардарска и Егейска Македония. По разпореждане на генерала Попатанасов ги обучава преди тяхното заминаване за вътрешността. Тренировъчният полигон, както сам пише, „бе село Брезница, близо до сръбската граница. Обучавах ги на стрелба с пушки и револвери, хвърляне и възпламеняване на бомби и пр. Предавах им направата и зареждането на адски машини с часовници и фитили. Учих ги как да подслушват телефонните разговори на противника. Този двуседмичен курс минаха и четите на Пашата и Станчев“.
На Мишо Шкартов е възложено организирането на самите чети, прехвърлянето им до бивака край с. Брезница (от 1971 г. Горна Брезница, Кресненска община, Благоевградско). Тогавашният водач на Солунския революционен окръг споделя с Благой Видов: „Предложението, което ми направи Протогеров, аз сметнах, че не е само негова идея, а идея на целия ЦК, че за него е осведомен и Иван Михайлов. Ето защо след разговора ми с Ал. Протогеров, още на 15 юли 1925 г. събрах няколко чети. Сборен пункт беше около селото Симитли, Горноджумайско. Тук пристигна и ген. Протогеров. Той бе включен в т.нар Ревизионна чета, ръководена от неговия секретар. Коце Попатанасов бе военен инструктор на организацията и след като бе произведен войвода, бе му зачислена Радовишка околия.
Когато членовете на ЦК на ВМРО пристигат в Петричко, те, преди Прилепската и Битолската чета да тръгне към Вардара, посещават гроба на Т. Александров.
К. Попатанасов: „Преди да се разделим с битолчани, повечето от началствуващите лица решиха да посетят гроба на Тодор Александров. От площадката на тоя гроб се вижда ясно и гроба на Яне Сандански. Макар и приживе двамата покойници да са се насочвали към целта по два различни пътища, техните убийци са изхождали от едно и също место (Двореца – бел. Н.С.). А това обстоятелство ми дава изобилен материал за обсъждане: чия е невидимата черна ръка, която направлява съдбите на българите в Македония?!
Напускайки гроба на Тодора, изостанахме малко назад с Брезова. Помолих го да ми отговори без всекакви заобиколки на два въпроса: „Считате ли вие моето идване в организацията за съвместимо, предвид слуховете, разпространявани зад гърба ми, за моя комунизъм?“
Човекът с псевдонима „Брезов“ (Иван Михайлов), големият загадъчен и „задграничен“ член на ЦК на ВМРО, довереникът на българското царско правителство, бившият писар от сръбската община в Щип, човекът с манифестирани правови семестра – но без никакъв [взет] изпит, свали каскета си по епитропски, обърна се с лице към гроба на Т. Александров и театрално издекламира: „Ето тук, пред гроба на Тодора, не може да не се говори истината. Твоят комунизъм идва при нас по въздухоплавателна линия от „Попкръстюв Вапцар (визира Йонко Вапцаров – бел. Н.С.) чрез шашмаджията Юрдан Гюрков (шурей на секретаря на въздухоплаването) и за нас нема никакво реално значение. Никой не вярва на тия плоски клевети. А нам требват хора като тебе и ти си добре дошел в организацията при нас“.
Ив. Михайлов отговаря и на втория въпрос. „Колкото за Протогерова, ние сме абсолютно убедени, че той не само нема никакъв пръст в убийството, но, напротив, самият биде най-злокачествено засегнат от това убийство. Фактът, че истинските убийци намират за удобно да се крият зад неговото име, обяснява много нещо. Безспорно, двамата стари водачи имаха некои идейни различия, но убийството засегна най-зле Генерала – той нема късмет да сложи за разглеждане тия служебни различия пред един общ организационен конгрес. А речем ли да го обвиняваме за неговия християнизъм и че не е предвидел злото, та кой от нас тогава не е виновен!“.
„И така – пише Попатанасов – с директната препоръка и на Брезова, аз останах да съпътствувам Генерала в нелегалните походи в Сръбско и Гръцко в борбата за свобода на мъченицата Македония“.
„В Симитли – споделя М. Шкартов на Бл. Видов – се събрахме осем чети с около 100 души четници. Съгласно правилника за движение на четите трябваше да си изработим план за начина, по който ще се извършва придвижването. За целта се направи съвещание, на което участвувахме Протогеров, аз, Коце Попатанасов, Васката Ихчиев, Стоян Вардарски и Атанас Кюлчев. Върху топографическа карта бяха обозначени точно пътеките, през които трябваше да минем. Сборният пункт на всяка чета бе Кожух планина. Ние не можехме да разчитаме на стари канали, защото те бяха разкрити и нямаше на кого да се доверим. Населението в Македония, поставено под страшна инквизиция от страна на сръбските власти, бе обезверено. Тъкмо така си обясних предложението на Протогеров да заминем във вътрешността и да създадем нови канали и здрава организация. След като се правят снимки на цялата сборна чета, пооотделно на 20 юли 1925 г. вечерта, добре екипирани с храна и муниция, потеглихме по определения за всяка чета маршрут. Веригите не бяха на големи разстояния и затова при случай на опасност можехме взаимно да си помагаме“.
К. Попатанасов е в тренировъчния лагер в Малешевската планина, дето първи пристигат водените от члена на ЦК на ВМРО Георги Попвасилев чети. „Тук са – отбелязва инструторът на ВМРО – Прилепската и Велешката чета. Бивакът е в участъка на с. Брезница, Светиврачко. Като разбрах, че повечето от момчетата не са служили във войската, или са небоеви хора, дадох мнение да се отложи заминаването за революционните райони с десетина дена, за да ги запозная с разновидните фатални положения на „битката в обкръжение“. За мое учудване, не само не се съгласиха, но даже се и обидиха“.
Все пак 2-3 дена военният инструктор ги обучава. „Отидохме да се изпратим с битолските чети. Те трябваше да минат границата при „Тумбата“ на Беласица, маневрирайки по протежението но гръцко-сръбската граница, те следваше да пристигнат в районите си“.
През пролетта на 1928 година обаче
ОБЛАЦИТЕ НАД ГЕНЕРАЛА СЕ СГЪСТЯВАТ.
Конфронтацията с Ив. Михайлов ескалира. Блаже Видов: „Окуражен от подкрепата, обещана от войводите от Солунския и Битолския окръзи, Протогеров предизвиква съвещание с членовете на ЦК и ЗП. Провежда се април 1928 г.“.
Третият член на ЦК Г. Попхристов си спомня: „На това съвещание Протогеров беше много смел в изказването си. Той остро разобличи действията на Иван Михайлов и ЗП. Отново направи предложението си – седалището на ЦК да бъде във вътрешността на Македония. „Докога – каза Протогеров – ще търпим разни долнопробни нехранимайковци да злепоставят името на организацията и от нейно име да изнудват гражданите, да се държат хулигански в заведенията, пияни да поръчват да се свири македонския марш? Докога ще търпим наши хора да бъдат главни акционери в комарджийските заведения и да се разпореждат там безотговорно? Свикнали на такъв лек живот, можем ли да ги накараме да нарамят раницата и пушката и заминат за Македония? Ако ги заставим, бъдете уверени, че всички ще отпаднат. Но няма защо това да ни плаши. Техните места ще се заемат от истински революционери, които няма да търсят тлъсти заплати“.
След тия смели изказвания, разгневен, Иван Михайлов го запитал: „Кой ти е поръчал да слагаш бомба в сградата на организацията. Предложенията, които ти правиш, по-подхождат на врагове и предатели“.
След това кошмарно съвещание Протогеров извикал в кабинета своя секретар: „Стана тя каквато стана. Хвърлих ръкавицата на необуздания звяр Иван Михайлов и неговите крепители от ЗП. Пред ЦК изнесох целия свой план за реформиране на четническия институт“.
„След тоя разказ на генерала – пояснява Попатанасов – аз го посъветвах да бъдем крайно бдителни. „Прави ми впечатление, че от известно време оръдието на Иван Михайлов – Джуздана, много често се изпречва на пътя ни“.
Протогеров ми отговори: „Аз се плаша за тебе, Коце. За мен нема да се намери ръка, която да отправи куршум срещу мене. Ето защо аз съм замислил да се махнеш от това змийско гнездо. Аз съм вече говорил с директора на Генералната банка – Кордов, да те заеме при него на работа“.
„Наистина – пише Попатанасов – аз бех представен на Кордов, той ми предложи едно място за съветник при банката му, нещо като синекура, но аз отказах“.
Протогеров получил предупреждение от надежден източник (ген. Ив. Русев, бивш вътрешен министър), че Ив. Михайлов крои физическото му премахване. Той взема мерки да обезпечи своята защита и тая на своя секретар. В средата на май 1928 г. заедно отиват при големия тютюнотърговец Крум Чапрашиков.
„Разговорът се заведе – разказва К. Попатанасов – за четническите нахлувания в Македония. Този въпрос интересуваше Чапрашиков, тъй като сам той е бил четник при Яне Сандански и е участвувал в сражение срещу Протогеровата върховистка чета в Горноджумайско 1902 г., където е бил ранен Протогеров. След това се мина на темата, за която бехме отишли – да получим служба във Виенската кантора на Чапрашиков. Чапрашиков ни каза, че в този момент кантората е закрита, но ни предложи Цариград, дето също имал кантора. Протогеров обаче отказа. Каза му, че се интересува само от Виена. Тогава Чапрашиков каза, че има само един изход: да подпише чекова книжка и да ни даде ключовете си от апартамента си във Виена, хазяйката ни щяла да ни посрещне, както посреща него. И това предложение генералът не прие. Когато напуснахме дома на Чапрашиков, Протогеров ми каза, че последното предложение Чапрашиков направил с цел да използува. Защото „когато бяхме с Тодор [Александров] във Виена през 1924 г., взехме от него 500 000 лева, която сума каза, че ни я дава даром за делото, а след това си я прихвана от определения му данък за тютюна“.
След разговора с Чапрашиков Протогеров взел друго решение. Предложил на Коце Попатанасов да замине някъде в странство и се установи на работа, а след това той да отиде при него. Идеята била да се намери за Попатанасов место в някоя легация, колкото е възможно по-далеч от България – Вашингтон. За тази цел Протогеров се отнася до Външното министерство, ръководено от Атанас Буров. Последният обаче отказал. Тогава Протогеров потърсил министъра на финансите Владимир Моллов, който обещал да назначи Коце Попатанасов за счетоводител в Букурещката легация. Протогеров обаче поискал Вашингтон, но там нямало ваканция. В желанието си да услужи на генерала министър Моллов обещал да направи промяна – вашингтонския счетоводител, племенник на генерал Лазаров – да прати в Букурещ, а на негово място да назначи Коце Попатанасов.
По разказа на капитана Протогеров разчитал, че и той ще може да отиде в Америка и там спокойно да си напише мемоарите. За целта генералът си извадил паспорт на името Ангел Николов.
Но не става. Злооката съдба друго решава… На 7 юли 1928 г. по заповед на Ив. Михайлов, тогаз намиращ се в Горна Джумая (дн. Благоевград), Протогеров, смъртоносно прострелян, издъхва в болницата.
След зловещото убийство К. Попатанасов се отказва от революционна дейност. „Всичко се уреди със забележителна бързина – пише той. – Получих си заповедта, дипломатическия паспорт и една сума от 300 долара и заминах да заема поста си“. Бил назначен за канцлер на българската легация във Вашингтон (1928-1933). В САЩ остава 11 години. Завършва института Карнеги и социални науки.
През 1939 г. се завръща в България и става административен директор на Заводи Чилови в Костинброд. След освобождаването на Вардарска Македония (април 1941 г.) Попатанасов създава летища в Скопие, Охрид и Битоля. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е командир на Първи противовъздушен полк в София, след което минава в запаса. Умира в 1973 година.
Константин Попатанасов влиза в историята на българската армия и на ВМРО не само със своята впечатляваща експертиза. Безкомпромисен в борбата срещу злото, нему подхожда мисъл на Ницше: „Аз дърпам вашата мрежа, за да примамя яростта ви от леговището на лъжата и да излезе наяве отмъщението ви зад вашата дума „справедливост“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
