Съпругът ми страдаше много от това, че не се е намерило общинско ръководство, което да „впрегне” минералната вода в Рило-Пиринската котловина в полза на здравеопазването, и работи безплатно, за да маркира изворите в Катарино, благодарение на него сега тази местност е спа курорт
На 23 август тази година д-р Донка Терзиева ще навърши 90 години, но от разговора, който проведох с нея, разбрах, че и на тази възраст тя блести с красив ум и житейски принципи, свързани с честност, лоялност, човечност и професионализъм, които продължава да спазва и днес.
Родена е в с. Гложене, Тетевенска община, в полите на Стара планина, разположено по десния бряг на река Вит, в махала Топилище. Майка й Милица Йотова на 10 години останала без баща и още ненавършила пълнолетие, създава семейство с Павел Милчев Милаков, който също на 12 години остава сирак, като загубва баща си. Били бедни и работили чужда земя, за да изхранват четирите си деца и да им дадат възможност да завършат висше образование.
„До 9 септември 1944 г. ние живяхме без баща, защото той беше в затвора като член на БЗНС „Александър Стамболийски”, споделя д-р Терзиева. „След 9 септември 1951 година го обявяват за „враг на народа” и през 1952 година публичен съд в селото го осъжда на 7 години и половина затвор. Мама отишла на свиждане в Сливенския затвор, за да го пита дали да ме пусне да уча. Последното, което й казал, е след абитуриентския бал да не ме спира да кандидатствам за висше образование. Ако трябва да изнася вещи от къщата и да ги продава, но да не ме спира да уча. Бях отличничка и до четвърто отделение съм учила в една стая с един учител. Как можа той да ни даде такова образование, че от това училище да излязат 16 души висшисти, които се реализираха в своите области!”.
Приели я веднага медицина, защото изкарала две пълни шестици по химия и биология и 5 и половина по български език и литература.
„Мама, за да ме издържа, гледаше крава и всяка сутрин носеше мляко на близо 4 километра, за да го продава. В 8 часа се връщаше и отиваше на работа в ТКЗС-то, за да не стоим гладни. По време на кандидатстудентските изпити аз също работех в ТКЗС-то и когато работничките сядаха да почиват, аз отварях химията и биологията и започвах да чета”.
За отличен успех от деканата на Медицинска академия я изпращат с още 15 нейни колеги на обмяна на опит в Чехия, Полша и Унгария на държавна издръжка. Майка й успяла да й изпрати 100 лева, за да има джобни пари. Донка завършила медицина през 1958 година. По време на следването тя не получавала стипендия заради биографията на баща й, но го освободили още при първото обжалване на присъдите, защото той се оказал голям патриот, знаещ и обичащ родината си.
„Моят баща Павел Милчев Милаков беше известен с това, че ако комшии се скараха или в някое семейство имаше кавга, може да е 22.00 или 23.00 часа, ще почукат на прозореца, за да питат и мама, и татко кой е крив и кой е прав. Някога в Отечествения фронт имаше човек на доброволни начала, който изпълняваше длъжността на съвременния омбудсман, и моят баща беше такъв за Тетевенска община. Хората го слушаха и когато той почина от лекарска грешка на 84 години, имаше местни избори и ние се принудихме да го изнесем от къщата, за да могат хората да минат на поклонение. Не ни позволиха да го сложим в кола, а го носиха на ръце повече от 2 километра до гробищата. Голямо уважение имаха към него, защото Павел Милаков беше известен със своя природен интелект и с човечността си. Всичко това с мама предадоха и на нас, четирите им деца.
На майка й викаха Мито. Тя работеше денонощно, не знам кога спеше, за да преде и тъче, та трите й момичета да има чеиз. Първото им дете е момче и завършва три висши образования. Беше известен член на БКП в Тетевен. Когато и той почина, хората на погребението викаха: „Милчо, защо не поживя още, за да се радваш на това, което направи за Тетевен”. Толкова честен беше моят брат. Аз цял живот съм безпартийна, защото за мен по-мръсно нещо от политиката няма”.
След завършване на висшето й образование не я разпределят на работа в Плевенска област. Тя се дипломирала на първа сесия и от инат избрала да отиде в непознато населено място, „което го няма дори на картата”, споделя Донка. Избрала село Фабрика в Източните Родопи, Хасковски окръг, и разказва: „Селото представляваше едно дере и като погледнех нагоре, виждах само два декара небе. Там станах лекар, защото практиката ме научи и липсата на колеги до мен. Когато реших да напусна след 7 години, областният началник ме беше предложил за правителствена награда – народен орден на труда- златен, но трябваше да стоя още един месец, за да се утвърдят списъците.
Моя съпруг Костадин Манолов Терзиев от Разлог познавах от студентските години. Той завърши минно инженерство през август 1958 година и отиде в Първо рудоуправление на „Горубсо”, а аз бях лекар във Второ рудоуправление. Той беше в Бориева, а аз в село Фабрика. Сигурно е имал отношение към мен, без да го показва, защото след четири дни от Бориева той се премести във Фабрика. След 2 месеца аз му предложих да се оженим, защото не можех нито една нощ да спя спокойно, тъй като имаше много ергени и в 12 или в 1 през нощта се обаждаха, че са болни и докторката Павлова, както се казвах тогава, трябваше да ги преглежда посред нощ, и то за измислени оплаквания. Страхувах се. Познавах Костадин като много сериозен човек и добър танцьор. Бях много щура на млади години и му предложих да се ожени за мен. След два месеца и половина сключихме граждански брак в Кърджали. Седем години стояхме там, аз лекар, той работеше като маркшайдер в Капитално строителство, но понеже много обичаше родния си град, реши да напусне и не се съгласи аз да остана още един месец, за да получа наградата. Каза ми: „Или тръгваш с мен, или няма да идваш в Разлог”. Аз не можех да си представя, че моето дете ще расте без баща, който е много честен и човечен и се показваше като любящ професията си и стремящ се да се самообразова допълнително. Беше ценен кадър от инженерно-техническия персонал на дирекцията в „Горубсо” – Мадан.
Докато работи като лекар в болницата, Донка два пъти е затрупвана в рудника. Първия път, когато оказва лекарска помощ на пострадал, а втория път по време на преглед на работните места. Всяка сряда е била задължена да влиза в рудника в с. Фабрика, Маданска община, което по-късно попада в Смолянска област. Ръководството на „Горубсо” й осигурява всички безопасни средства, защото е имало два нещастни случая, и я предупреждават без човек да не излиза от къщата си, когато я викат за махала извън населеното място. Трябвало да обслужва 18 махали в Родопите.
„Сред българо-мохамеданското население в България има много честни и много трудолюбиви хора”, споделя д-р Терзиева. Една вечер се наложило да я вземат двама мъже, за да я отведат в махала Юруковци, където живеел дядо Юрук – най-старият миньор в миннодобивната промишленост. Той имал 4-ма синове, двама от тях работели в „Марица изток”.
„Той беше много зле и ги чакаше да дойдат, за да си вземат прошка с него”, разказва Донка. „Беше изпратил единия си син за мен. Дядо Юрук беше в безсъзнание вече, но аз успях с инжекции да го върна към живота и първото изречение, което този болен от силикотуберкулоза, отиващ си човек, успя да каже на сина си беше: „Ахмед, да заведеш докторката там, откъдето си я взел”. Представяте ли си какво значи честност и оценяване на лекарския труд!”. Донка не може да забрави подобни случаи и ги разказва с огромно вълнение.
На 31 юли 1965 година Донка и Костадин тръгват от с. Фабрика за Разлог, защото от свой приятел съпругът й научил, че се освободило маркшайдерско място в мина „Елешница”.
„Когато работехме в Родопите, имаше система за самообразоване и за увеличаване на производителността на труда. Младият персонал правеше рационализации и Костадин имаше награда за три рационализации, които бяха изразени в парична сума по 100-150 лева, но за нас бяха много важни, защото лекарската заплата тогава беше 86 лева, а инженерната заплата в миннодобивната промишленост – 100 лева. Още оттогава той показваше, че е добре образован в Минногеоложкия институт в София, който е завършил август 1958 година. И когато се върнахме в Разлог, на 1 август отиде на работа в Елешница. Излизаше сутрин в 7 и се връщаше в 5 следобед. Получаваше премии, когато изпълняваха плановете. За нас тези средства бяха много важни, защото ние нямахме база за живеене в Разлог и се наложи след три години да строим къща. Той тъгуваше много, че Рило-Пиринската котловина е много богата на минерални извори, а не се е намерило общинско ръководство, което да извърши проучване и тези минерални води да се ползват за здравеопазването. Той почина преди 20 години, а аз преди три години намерих неговите проучвания за място, дебит и химически състав на минералните извори в тази котловина. Не го е споделял с мен, защото имаше здравословен проблем от мината. Беше ми съобщил, че ще проучва местността Катарино в Разлог. Знаел е, че там има минерална вода, и решава с негов приятел и геолог да маркира точките, където да се извърши сондирането, а неговият приятел осигурявал сондите. Работили безплатно един месец. Моят съпруг успя да осигури три консултации на известни професори от Минногеоложкия институт, за да проверят дали точките за сондирането, които е набелязал, са правилни. Аз им осигурявах закуска, обяд и вечеря, защото те идваха по трима души, много им харесваше местността Катарино и оставаха там по цял ден. Когато синът ни трябваше да отиде в казармата, беше последната консултация с комисията в Катарино и аз трябваше сама да осигурявам изпращането на сина ни, като посрещах родата, осигурявах храната, защото съпругът ми до вечерта беше с тях. И когато тръгват за тържеството, той казал на сестра си: „Аз не се обличам, защото не знам дали Донка ще ме покани на изпращането на сина ни в казармата”. Беше и шегаджия. Но благодарение на неговите изследвания сега има спа курорт в тази местност. Тези изследвания намерих в неговата библиотека. Той имаше голяма слабост към книгите и вкъщи имаме 4 библиотеки с над 6400 книги. Беше се абонирал за бележити автори в света”.
Инж. Костадин Терзиев е от най-знаещите и ценени маркщайдери в страната. През 1978 година той е вторият човек, който представлява България на Седмия конгрес на маркшайдерите в Ленинград.
В дома си Донка и синът й пазят и се гордеят с богатата му колекция от минерали. Когато Костадин завършва гимназия, първата година не го приемат студент и отива на работа в Рудозем. Там е флотационната фабрика, където се обработва оловно-цинковата руда.
„Случи ми се да получа флебит на единия крак и съм в болничен”, спомня си Донка. „Той ми заявява, че си е взел 4 дни отпуск, защото се обадил негов колега от Кърджалийско, че е открил находище на една руда бетонит, която е много ценна и с лековити свойства, и той тръгва, за да проучи мястото. До такава степен беше заслепен от недрата на земята. Ние бяхме и планинари и когато намереше интересно камъче, около 15 минути го разглеждаше. Синът ми като ученик беше на средношколска бригада на гара Дамяница и двамата бяхме на свиждане. На връщане при Гара Пирин изведнъж той спря колата и започна да се катери по баира. Аз се учудих, но той обикновено мълчеше, когато не искаше да отговори на въпросите ми. Знаел е, че там има полускъпоценен минерал ахат, и тръгна да го търси, а аз го чакам в колата. Намери две големи парчета. От тях ми направи 20 колиета – за всеки тоалет отделно колие. Той се пенсионира на 55 г. и стана ювелир. Някога имаше режим на тока, но Костадин си направи и свещници от мрамор за всяка стая. И въпреки че се ожених, без да бъда влюбена в него, той излезе такъв съпруг и баща, за какъвто мнозина могат да мечтаят. Да не говоря с каква любов обгръщаше двете внучета Костадин и Доника”.
Когато Костадин бил на 54 години, Донка забелязала, че не е добре, и му поставила диагноза – професионално заболяване от урана в мината. „Имаше навремето санитарни дружини и система за съдействие и отбрана, която задължаваше всяка община да сформира женски санитарни дружини. Още в с. Фабрика, в Родопите, обучавах такава дружина, продължих и в Разлог”, разказва Донка. „Трябваше да чета много, ядрената бомба вече беше хвърлена в Нагазаки и аз четях всичко, което беше достъпно като информация, за да мога да бъда добър преподавател, и двете ми санитарни дружини стигнаха до национално ниво. Там бяха класирани на първите три места. Затова можех да поставя точно тази диагноза. Специалистите видяха, че болестта е много напреднала, защото дълго време симптомите от това коварно облъчване не се проявяват, но организмът се уврежда. Съпругът ми Костадин живя 13 години по начина, по който аз лично го лекувах с лекарства от чужбина. Тогава станах застрахователен агент, защото нямах парите за лекарствата, които бяха около 800 лева на месец. Когато се срещах с хора за застраховките, те ме канеха да ме почерпят с безалкохолна напитка и ми казваха: „Ти ни глоби, но беше права”. И това е оценка за моята работа и награда за мен”.
Д-р Терзиева се прибирала всеки обяд в дома си, за да затопли храната на сина си, защото се страхувала той да не пострада от електрически ток. Заради това напуснала работата си като лекар в лечебните заведения и започнала работа в подразделение на благоевградската ХЕИ в Разлог.
Синът й Емануил завършва Техническия университет в София и заради нейната принципност като работеща в ХЕИ се наложило да презапише една година. „Упражнявах санитарен противоепидемичен контрол и се наложи да затворя почивната база на Техническия университет в Семково. Атакуваха ме от висшето учебно заведение да пусна базата. Състоянието й беше безобразно, защото дотогава не беше ходил на място контролиращ орган, а моята длъжност беше да предотвратявам появата на епидемии от заразни заболявания. От Техническия институт знаеха, че моят син е студент там, и го скъсаха умишлено на изпит. Шест месеца трябваше да работи в завод „6-и септември”, но аз така ги задължих, че направиха образцова почивна станция”.
Като добър специалист в ХЕИ през 1976 година изпращат д-р Терзиева да представлява Благоевград на Четвъртия национален конгрес по заразни и паразитни заболявания, който се провел в курорта Златни пясъци във Варна.
Донка и съпругът й успяват по законен ред да построят виличка по типов проект в гората, на място, дадено им от общината по параграф 4. „Той беше майсторът, аз бях калфата. Три години я строихме”, разказва тя.
На 23 август тази година д-р Донка Терзиева ще навърши 90 години. Покани ни да видим какво райско кътче са направили от една горска поляна, „на която тревата не растеше”. И това вече напълно ме изненада. Да приемеш място, което да облагородиш, а не да нараниш.
„Законността е принцип в нашето семейство”, споделя д-р Терзиева. „Синът ни напусна хубава работа, защото не можеше да гледа как се разхищава на парче построеното с много труд някога”.
Д-р Донка Терзиева е много сладкодумна и се убеждавам, че словото й е дадено по рождение. И тя го потвърди, като ми каза, че „от 450 студенти избираха мен да поднеса букета на професора. Аз бях студентката, която не блестеше с красота, не блестеше с облекло, но така трогвах професорите със словото си на раздяла, че всички ме прегръщаха и целуваха!”.
Днес за нея в Разлог казват: „Баба Донка Терзиева, в чийто джоб не е влязла нито стотинка от работата й като контролиращ орган”. И като върви по улиците на Разлог, не може бързо да стигне до мястото, където е тръгнала, защото непрекъснато я спират хора и я питат как да се лекуват. А тя не може да отмине никого, не само защото много знае, а защото иска да бъде полезна на всеки, който има нужда от нейната помощ.
Пожелаваме й дълголетие, защото хора като нея ни дават надежда, че за доброто и любовта към живота възраст няма.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
