Д-р Мирослав Корчев, който възкреси жена в църквата на Рила: Не върша чудеса, карал съм трактор, танк на парад по жълтите павета, но да спасявам хора ми е призвание

Д-р М. Корчев на поредния адрес

Дипломата на д-р Корчев от средно образоване

Дипломата на д-р Корчев от висшето му образование

Д-р Корчев възкреси изпаднала в клинична смърт жена в храма в Рила на неделната литургия, това е последният от многото любопитни случаи, с които изобилства  практиката на спешния медик от Рила Мирослав Корчев. Какъв човек е докторът и орисан ли е от съдбата да привлича странните събития?! Репортер на „Струма“ се срещна и разговаря с него.

 Д-р М.  Корчев е роден на 22 април 1961 г. в с.  Бабяк, община Белица. До 7-ми клас учи в родното си село. Средното си образование е завършил в Селскостопански техникум в Банско, след което завършва Полувисш институт за хуманна медицина във Враца. Взима диплом за доктор през 2004 г. от Медицински университет в София.

– Д-р Корчев, съдбата май Ви е отредила да не живеете скучно, с интересни случаи изобилства лекарската ви практика, често буквално връщате хора от оня свят. Разкажете ни повече за себе си, откъде тръгнахте, за да стигнете до медицината и до спешната помощ?

– Роден съм в село Бабяк, община Белица, през 1961 г. Имам още трима братя и една сестра. Израснал съм в обикновено семейство. Родителите ми работеха много, за да ни изучат. Баща ми почина, майка ми като млада беше много сръчна и плетеше денонощно срещу заплащане блузи, пуловери, чорапи, терлици… Работеше и като чистачка в училището в селото. Баща ми Ангел работеше като товарач на камион. Засаждахме и по 4-5 дка тютюн. Мама ни будеше в три часа да ходим с нея на полето да берем тютюн, после го нижехме, а и ходехме на училище. Не съм живял богато, но пък имам братя и сестра, които са най-голямото ми богатство и винаги мога да разчитам на тях. Ходил съм на училище в селото и с кърпени панталони, но не се срамувах. Мама зашиваше кръпка на скъсаното място на панталона, за да има с какво да отида на училище. Аз съм второто дете в семейството. Като дрехите на брат ми Малин му станеха малки, ги взимах аз да ги доизнося. Такива бяха времената. Тогава нямаше ученически чанти. От стара дреха мама ми уши чанта и с нея ходех на училище. Завърших 7-ми клас в селото с 5,45 и се записах в Горския техникум в Банско, но приятелите ми се записаха в Селскостопанския техникум и аз се отписах от Горския техникум и се записах при тях. Сега имам книжка за тракторист от училището. И средното си образование завърших с 5,45. Веднага след техникума отидох на работа като хижар на „Синаница“. Там работих година. По-големият ми брат Малин дойде един ден при мен, опали ме с ръка по врата и ми рече: „Ти си отличен ученик и трябва да учиш висше. Не може цял живот да си хижар. Послушах го и напуснах работа от хижата. Мечтаех да уча за ветеринарен лекар, но родителите ми настояха да уча хуманна медицина. Бях изпуснал сроковете да запиша висше и се записах в Полувисшия институт в Стара Загора. Там първоначално бях на общежитие. Паднах се в една стая с момче, което беше син на директор на завод за автомобилни гуми. Той по цели нощи беше по баровете. Баща му пращаше луканки, деликатеси, а той не ходеше на училище. На изпитите минаваше, като даваше по 4 гуми на преподавателите. Той ядеше луканка срещу мен, а аз ядях лютеница и хляб, даже някой път го мокрех с вода, толкова корав беше. Не му завиждах, но ми пречеше да уча. Идваше си посред нощ, пиеше… Извиках татко и го помолих да ме премести на квартира, за да мога да чета. Нямах пари да ходя по заведения, но това може би ми помогна да не тръгна по лош път и да завърша. Родителите ми нямаха възможност да дават рушвети, за да минавам в по-горен курс. Едва смогваха да ми плащат квартирата, която беше 15 лв. на месец. След като завърших първата година в Стара Загора, се преместих в института във Враца и там завърших за фелдшер. Бях избран за председател на домсъвета на двете общежития на учителския и на медицинския институт. Завърших през 1984 г. с 5,45 и по разпределение ме изпратиха в гр. Брусарци, близо до  Лом. Там работих 10 г.

– Как те посрещнаха като млад специалист в Спешен център в Брусарци?

– Посрещнаха ме много добре. Всички се радваха, че е дошъл  млад лекар, и всеки искаше да ме научи на медицина. Едно са учебниците, друго е практиката. Бях млад и много тичах и работех. Имаше много добри специалисти, които ме научиха на много неща. Като съм на смяна с ортопед и има случай на счупен крайник, ортопедът ме питаше какво е счупено, как трябва да се постъпи например при счупена ръка за оказване на първа помощ. Друг път съм дежурен с АГ специалист. Той ми предаваше опита си като гинеколог. Докато бях в Брусарци, съм изродил 2 момичета и три момчета. Няма да забравя първото раждане, което беше в поликлиниката в Брусарци. Жена чакаше пред кабинета на гинеколог, през това време й изтекли водите и извикаха лекар от Спешна помощ. Аз бях дежурен и отидох с линейка за няколко минути. Изродих бебето, отрязах му пъпната връв, взех и плацентата, за да я покажа на гинеколога. Завих бебето, някой донесе пеленка и го дадох на майката. Транспортирахме ги до болницата и оттам ги пое АГ специалист. Това дете може би вече е на около 34 г., предполагам вече е семейна и има свои деца. Израждал съм бебета и по домовете. Няма време родилката да се кара до болницата. Израждам бебето вкъщи и след това ги карам в родилното.

Имал съм и случай, който ще ми остане за цял живот пред очите. Викат ме в с. Буковец. Майката бе едра жена и по време на сън сложила ръката си върху лицето на 4-м. бебе и го задушила. Бебето беше починало, не можах да направя нищо. Работата ми носеше удовлетворение. В Брусарци след работно време обслужвах няколко села и хората ме търсеха. Купих си „Москвич“ и с него пътувах по селата. От общината ми даваха по някой лев за гориво. Ставал съм в три часа сутринта, за да отида до някое село. Не ми е тежало, тичах и работех… Изтеглих кредит 7500 лв. и си купих  къща в Брусарци, която продадох, след като дойдох да работя в село Смочево, община Рила. Ожених се за деловодителката на болницата. Направихме голяма сватба, но след 6 г. се разделихме. Тя отиде да работи като секретарка на главния лекар на болницата в Лом. Оттогава не съм се женил отново. Отдал съм се на работата само.

– Това ли е причината да си с голямо сърце, но с ниско самочувствие?

– Не зная каква е причината. Много мои роднини ми казват: „Вдигай главата, ти си добър лекар и добър човек“, но аз съм си такъв. Така съм възпитан. Върша си работата и не парадирам с това. Някои ми казват, че може би ми е повлияло детството, трудният живот. Нищо подобно. Ние сме пет деца. Винаги сме били задружни. Не сме били гладни, е че не сме носили нови дрехи, няма никакво значение. Всички братя и сестра ни сме се реализирали. Най-малкият, Искрен, също е лекар. Аз го накарах да завърши медицина. Има семейство, съпругата му работи като директор на детска градина. Сестра ми е семейна и живее в Гоце Делчев. Тя работи като шивачка. Съпругът й има фирма, свързана с автомобили.

– След 10 г. работа като медик в Брусарци идваш в Смочево, защо реши да смениш мястото?

– Чух по радиото, че търсят лекар за селото, и подадох молба за работа. Исках да съм по-близо до родния ми край. Назначиха ме. Работих една година и се преместих в Спешен център – Рила през 1997 г. Повече от 20 г. работя в Рила.

– Как те посрещнаха колегите, а и хората в Рила?

– Леко резервирано. Първите ми години бяха трудни. Трябваха ми 10 г. да се доказвам като специалист пред колегите и пред хората в малката община. Сега ме уважават. На никого не съм отказал медицинска помощ, независимо дали е през деня, или през нощта. Още първите години при идването ми в Рила доразвих квалификацията си и взех диплом за доктор от Медицински университет – София и Медицински колеж в Благоевград. Имам всякакви дипломи: за фелдшер, за селскостопански машини, за доктор, завършил съм и школа за механик танкисти, в казармата обучавах младите войници за водачи на танкове. При честването на 1300 г. България с танк  участвах във военния парад на жълтите павета.

– Поддържаш ли контакт с бившите си колеги в Брусарци?

– Да. Снощи се чух с един от линейкаджиите – Борис Иванов. На мястото на Спешна помощ той е отворил автосервиз. В Брусарци вече няма Спешна помощ, няма и болница. Всичко е затворено. Там минаха 10 г. от живота ми, няма как да забравя колегите, а и хората. Бяха добри и мили хора.

– През последните няколко години спасяваш хора при екстремни ситуации. Как става така, че винаги си на място, където витае смъртта, и пациентите оцеляват след твоята намеса. Да няма някаква сила свише, която да те изпраща на точното място и в точното време.

– Няма висша сила, която до ме изпраща в подходящия момент. Моят натрупан опит през годините ми помага да спасявам човешки животи. Един лекар трябва да знае да лекува не само с наученото в медицинските книги. Има и начини, които се ползват от опита на предците ни. Най-важното е да запазиш хладнокръвие и за секунди да решиш какво трябва да направиш в дадения момент и то да е правилно. И аз понякога се чудя как така става все на мен да ми се случват такива неща. Като пътувам в колата си, винаги си нося и медицинската чанта. В нея освен медикаменти имам запалка, безопасна игла, пинцети, които по някой път ми помагат в практиката. С пинцета например извадих заседнало  болтче в гърлото на руснак, закъсал на пътя за Рилския манастир. Той сложил болтчето между устните си, но без да иска поел въздух и то застанало в дихателната му тръба. С дълга хирургична пинцета извадих болтчето и човекът оцеля. Започна да диша, иначе се беше свлякъл на земята от задушаване. Не съм направил чудо. Така е било писано, човекът да оцелее.

– Вие с какво вероизповедание сте, в какво вярвате?

– Аз съм българомохамеданин по вероизповедание. Ние не оставяме човек в беда, независимо в какво вярва. Не оставяме никого на пътя, ако е гладен, ще го нахраним с каквото има и ще му предложим легло. Всички сме хора и трябва да си помагаме в трудни моменти.

Разговаря ЙОРДАНКА ПОПОВА