С нейния колега Сотир Николов работят заедно в ателието над 22 г.
Данка Сотирова Попева е единствената жена обущар в Благоевград. Практикува занаята от 60 години. Тя е на 78 години, но въпреки възрастта си продължава да работи, защото парите от пенсията не стигат. Захванала се още когато била 16-годишна, след като завършила училище по обущарство в Дупница, и така до ден-днешен. На празника на обущарите, който се чества на Св. Спиридон, я откриваме в ателието – малка стаичка, която дели с колегата си Сотир Николов, който е обущар от 40 години.
– Данка, откога се занимавате с обущарство?
– От 20 февруари 1957 г., след като предишната година завърших за обущарка в училището в Дупница. Първият ми учител в занаята беше Спас Андонов. Започнах да работя на 16 години и първото ми място беше на бул. „Александър Стамболийски“ в Благоевград, под баничарницата. Там се учих под ръководството на Кольо Андонов, който беше отговорник на цеха. Първо бяха саяджийка, слагах горнището на обувките, после отидох на поръчките. През 1983 г., след като се роди малката ми дъщеря, ме преместиха към поправките. Първо предприятието беше към ТПК „Единство“, после „Дерменджиев“ и накрая „Бодрост“.
– Кога започнахте частен бизнес?
– Когато се направи частична ликвидация на „Бодрост“ през 1991 г. Тогава съкратиха услугите – за обувки, битова техника, украшения за елхи, останаха само чантите. През 1992 г. се пенсионирах и оттогава започнах да работя частно, та до днес.
– Кои клиенти ползват вашите услуги, по-младите или по-старите?
– Младите са по-редовни клиенти. Те искат всичко да им е по-хубаво, по-качествено, по-новичко. Докато старите не излизат много навън, нямат пари да си поправят обувките и карат докъдето може. Лошото е, че сега няма много млад народ и работата доста западна. Младите са в чужбина, старите са си у дома.
– Как задържате клиентите?
– С поносими цени и качество. Всички други обущари са самоуки, но те взимат двойно повече от нас. Въпреки че едва ли ще го направят така добре както нас, но се стараят колкото могат. – Успявате ли да изкарате някой лев, за да свържете двата края?
– Слабичко. За да се принудим ние като пенсионери да работим, значи не ни е добро дереджето. Парите, които изкарвам като обущар, не са много, но са повече от хич. Работим с колегата като физически лица, внасяме данъчни декларации за доходи. Годишната ми здравна осигуровка е 420 лв. на година, още толкова на колегата – стават 840 лв. Изчислява се върху 8% от минималната заплата, която периодично се увеличава и все трябва да се довнася, иначе не ни признават декларациите. Никак не е малко и не е справедливо, тъй като може в годината само един път да отидеш на преглед. Патентният ни данък е поносим – 60 лв. като за пенсионери.
– Как минава един работен ден? Има ли дни, в които нямате работа?
– Всеки ден е различен, но без работа не сме оставали. Не знаеш кога ще дойде клиент. Може да почиваш и 3 часа, обаче после идват и ние сме свикнали което дойде за деня, да го изкарваме. Много рядко оставяме за утрешния ден, освен ако е дошло късно вечерта.
– Имате ли различни цени – за обикновена и експресна услуга?
– Не. При нас експресно се прави, но пари за експресно не се взима. Капачета, които са малки, с щифтчета – по 3 лв. Големите – за 4 и 5 лв., мъжките – 6 лв. Това ни е закон. Няма промени, няма инфлация, цените са заковани.
– По-качествени ли обувки носят днес българите?
– Много по-некачествени. Има хора, които идват и казват, че обувките им са от 30 години, българско производство. Материалът е качествен, естествена е кожата и табаните са солидни и издържат. Докато днешните обувки са с 3 конеца пришити и със залепено ходило, което още след магазина се е разлепило. Повечето са китайско производство.
– Имате ли заможни дами за клиенти?
– Идват по някои за капачета на обувки. Ние имаме повече редовни клиенти. Които са дошли, не са се отказали. Имаме и нови, които са ходили на други места за шев, но само в нашето ателие има машини, които съм си закупила. При мен идват клиенти, които ми казват, че са ходили при сарачите и са им взели 4 лв. Аз вземам по 1 левче. Сменяваме ципове на обувки, аз взимам 5 лв., а сарачите – 10 лв. Само аз стеснявам и разширявам обувки в града, което е доста специфична услуга. Прокурор Мария Зотева ми е редовен клиент, много добра и поддържана жена. От прокуратурата почти всички са при нас, има лекари, зъболекари. При нас идват рекламациите от магазините.
– Вярна ли е приказката, че обущарят ходи със скъсани обувки, защото няма време? Какви обувки носите?
– Така е. Аз ходя сега с половинки, защото още не е толкова студено.
– Кои са най-хубавите обувки за женския крак?
– Удобните. Обувката на висок ток не е за ежедневието, носи се само за хубави поводи – банкети, сватби. Някои ги носят всеки ден, но е изморително.
– Кои са най-скъпите обувки, които сте поправяла?
– Ами правила съм скъпи обувки от Италия. Тризначките Вяра, Надежда и Любов са ми носили обувки, които струваха по 1200 лв. Действително бяха скъпи и хубави.
– Вярно ли е, че най-хубавите обувки са италианските?
– Не. Българските са най-здравите, но ако са правени с български материали. Защото сега има такива, които се водят български, но не са, защото само се сглобяват тук. Обувните заводи почти изчезнаха и това, което се произвежда, е основно за износ. За България остава по-дефектното. – Откъде се снабдявате с материали?
– От Благоевград купуваме само пирони. По-рано и аз пътувах до Пловдив, товарих се като магаре с няколко чанти с токове, капачета. Сега ни докарват едни момчета от София и Пловдив. Естествено, излиза ни по-скъпо, но пък е по-удобно.
– Кога сте се чувствала най-удовлетворена?
– Когато има работа. Няма ли работа, не си доволен. Първо, защото няма да вземеш пари, и второ – не ти минава времето. Като работиш, и времето минава, и все нещичко ще отнесеш вкъщи. Аз съм вдовица близо от 40 години и с тия две ръце се грижа за дъщерите си. Едната е вдовица, а другата не е омъжена. Имам внуци и те са без баща.
– Някой от тях искал ли е да се научи на вашия занаят?
– Не. Занаятът не е престижен, при това е трудничък. Ние сме двама и се допълваме. Аз повече на машините – по кръпки, ципове, а колегата – с подметки. Работим тук вече 22 години, а преди това бяхме заедно и на поръчките в държавното предприятие. Наем, ток, вода – всичко делим поравно.
– Как почитате празника на обущарите?
– Навремето много се честваше. Сега, понеже сме само двамата – не толкова. Но решихме да се почерпим и една съседка, чийто баща навремето също е бил обущар, направи попарник, та се почерпихме за здраве.
– Какво ще препоръчате на клиентите си?
– Най-важното е да не си перат обувките в пералнята, както правят напоследък с маратонките. Всичко е картон отдолу и като се изпере на високи градуси, се накисва, разлепва се като тоалетна хартия и става само за резервни части.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
