Борис пред градинката си
Домът на Борис
Домът на Борис
Самотата води до отчаяние, а отчаянието е краят на надеждата. Без надежда не могат да се отглеждат мечти, защото изворът на сила и енергия за тях пресъхва. Но ето че, сякаш напук на това уравнение, някъде високо в Пирин планина чака едно изключение, една наглед нереална житейска съдба, която въпреки трагедията си би могла да убеди всеки, че способността на човек да се бори ще надвие и самотата, и отчаянието.
Пътят от Сандански към село Лиляново е хубав и асфалтиран. Бледите ми спомени за едно малко селце над града не са напълно оправдани. Лиляново прави впечатление на сравнително голямо село с магазин и млади хора по улиците. Нашият път обаче продължава нагоре, към вътрешността на планината, в търсене на едно друго село, което ме привлича необяснимо силно още откакто за пръв път видях името му на картата.
Вихрен е наименование, което хората в България свързват масово с пиринския първенец и намиращата се под него хижа. Колцина са тези, които знаят, че тези два обекта имат още един, трети съименник – малко село високо в планината. Явно дори и онези, които са слагали някога табелата на разклона за въпросното село, не са били съвсем наясно накъде точно сочи тя – към хижа „Вихрен“ или към село Вихрен.
От този момент нататък съм убеден, че най-вероятно ще стигна до място, което е силно изолирано от останалия свят. Използвам „най-вероятно“, защото асфалт има единствено в самото начало след разклона. После пътят продължава да се вие нагоре ли, нагоре, а неравностите и локвите по него стават все повече и повече. Вече откровено се питам кога ще закъсам веднъж завинаги така, че да не мога да продължа с колата, когато стигам до табела за черквата „Св. Спас“ – знак, че наблизо трябва да има населено място. Малко след табелата пред погледа се открива първата къща на село Вихрен.
Оттук насетне аз и моята спътничка трябва да продължим пеша. Току до къщата е спряла кола, която не можем да заобиколим, а нататък пътят изглежда твърде лош. И тъкмо на това място, в самото начало на селото, ни среща мъж, който с весела и добродушна усмивка ми съобщава:
„Помислих, че си ловджия! Нищо, разшетайте се малко из селото, аз съм тръгнал само да посъбера малко дръвца за печката. Е на 200-300 метра по-надолу е селото“.
Впечатлени от свободата и непринудеността, с която този човек ни е заговорил, сякаш сме му стари приятели на гости, ние продължаваме надолу към самото село. Къщата, до която сме спрели, се оказва новопостроена вила, малко встрани от останалите. И двамата все още не подозираме, че мъжът, който ни е посрещнал, ще се превърне в главния герой на нашия разказ.
Село Вихрен е малко, разположено на сравнително стръмен склон и наброява не повече от 25-30 къщи, повечето от които изоставени и рушащи се. Забелязваме един-единствен човек, който работи по двора си. Той е тук само за почивните дни. От него разбираме, че селото е само с един постоянен жител. Не изглежда твърде сговорлив и готов да отдели време за нас. Точно в този момент по пътя се задава и въпросният единствен постоянен обитател на това място – мъжът, който ни е посрещнал в началото. Той не изпитва колебания дали да говори с нас и веднага започва да споделя историята си – припряно, с повторения и накъсвания, но винаги много искрено.
Борис е жизнен и пъргав човек. На лицето му често се показва усмивка, съпътствана от бърз смях. Живее в една малка колиба заедно с жена си, шурея си, кучето Борис и десетте си котки. Гледа кози и „по некой скапан домат, некоя царевичка за козите, малко бобче, картофки“. Тъй като жена му е с шизофрения, не може да му помага в работата. Помощта идва най-вече от шурея – също шизофреник. Доскоро активно в гледането на животните се е включвал и синът им, който обаче е развил заболяването на майка си и сега живее сам в града, криейки се от хора. Семейството се издържа преди всичко от помощите, които тримата болни получават заради заболяването си, и от това, което Борис успява да припечели, помагайки на временно пребиваващите в селото с каквото изникне по двора и с животните.
„И ного пъти се плаша, като се напия – мине ми. Викам – няма страшно! Ке я карам. И до ден-днешен оцелевам“.
С това откровение Борис още в началото на нашия разговор обобщава положението си. Самият той се определя като „малко несериозна личност – ем много работя, ем не мога да си направя план. Такъв съм, разбираш ли?“. От всяко негово изказване струи откровеност и откритост, без грам притеснение от това, какво биха си помислили и как биха погледнали на него хората. Отиваме да се запознаем с жена му, а също и да погледнем крака й – преди няколко дни я е ухапало овчарско куче, докато все пак се опитвала да помага на мъжа си със събирането на дърва. Това е и моментът, в който за пръв път прекрачваме прага на дома му. Борис го определя като „гнусотия“, но въпреки това настоява да снимаме всичко и постоянно ме подканва за това. При вида на едничката стая, която семейството обитава заедно с котките, и при вида на болната му жена, чийто крак не изглежда никак добре, нещо вътре в мен се свива. Започвам да се съмнявам дали ще успея да снимам каквото и да било и да разкажа за живота, който се разкрива пред очите ми с цялата си трагедия.
Още от самото начало на разговора ми с Борис разбирам, че алкохолът е честа компания в иначе пустото планинско ежедневие. Не подозирам обаче, че и жена му също си пийва – „за загрявка“, както тя самата оправдава пред нас разредената с вода ракия. Друг постоянен другар са козите, чиято миризма се е пропила в дрехите на Борис. Животните му, от своя страна, често приемат нечакани гости – вълци и чакали. „Вълкът ме яде и така ке си умра“. От повече от 30 кози през миналата година, тази Борис привършва с 25-27. Споделя как след всеки набег лежи вечерно време и се успокоява с мисълта, че пак ще се родят нови. И въпреки това му е мъчно за изядените.
Когато пристъпи човек в малката му стаичка, остава силно впечатлен от две неща. От една страна, немотията е свела мебелите и вещите до критичен минимум. От друга обаче, по стените щедро са окачени множество снимки – на родителите на Борис, на сестра му, на децата му. С гордост пази и медальоните, които някога баща му сам е изработвал. Очевидно Борис и жена му поддържат топлина в дома си не само посредством дървата за огрев, а също и чрез спомена за близките си хора.
Ярък контраст със схлупената къщурка представлява и сателитната антена точно над едното прозорче. Борис сам настоява да я снимам и с благодарност заявява, че тя му е от „момчето“, на което помагал при построяването на къщата в самото начало на селото. Оттам му е и хладилникът, оттам получава често и хляба си. Телевизията е може би единственото развлечение за Борис. Обича да гледа новини, футбол и… каубойски филми. Запитан кои събития от новинарските емисии следи с най-голям интерес, той отговаря следното: „За тия, най-много за БСП и ГЕРБ, че не могат да се спогодят тия смотаняци. Като Левски и ЦСКА са“.
Много впечатляващо в личността на Борис е отношението към жена му. Въпреки че „обича да си пийва“ и напук на нейното заболяване и съпътстващата ги бедност, Борис не е озлобен към нея. Тъкмо напротив – споменава я с внимание и грижа и се хвали, че тя била отличничка в училище – с диплома за средно образование 5,47. Казала му, че е болна, преди да се венчаят, на което той отговорил: „Недей бе, няма страшно! Иначе, викам, мен пък кой ке ме вземе, я си пийнувам, я съм такъв“.
В цялостната си самооценка Борис остава реалистичен и може би донякъде дори твърде самокритичен. Вижда се „винаги на опашката“, изморен от това да е „измекяр“ и „прасе“. На сбогуване започва спонтанна изповед, в която още веднъж изтъква всичките си недостатъци, обобщавайки, че в крайна сметка всеки сам носи своите собствени „трески за дялане“. Монологът му започва много силно да наподобява кулминацията на въздействаща и запомняща се театрална пиеса. Ето какво сподели Борис на раздяла:
„От време на време с жената си говорим за смъртта. Тя не се страхува. Казва ми: „Ние сме гости на тоя свят“.
„Тука сме, няма къде да идем. Долу не мога, долу и нож да ми сложиш, не мога да вирея. Въпреки че тука съм пак последен на опашката. Не става долу. Как ке живея долу, как ке си платя тока, как ке си купя всичко… Кат ми свирне /б.а. чорбаджията/, зае*вам моята работа, ама ке стана прасе, мърляв ке стана, ода, помагам, що мога помагам. Мълча като… нем и съм доволен, и ей така оцелявам. И не мога да си фана моето, се си мечтая да си фана моето, мечтая да си ги направя 40-50 кози, да си продавам козички, да си имам стотарки в джобчето, под масата, да съм си спокоен, да си имам.
И ей – не може и не може, и не може. И сигурно един ден нема да мога да издържа и пред него, и там… но айде да не мислим, че не се знае па нищо.
И ми вика така краваря Емил. Викам: „Емиле, ке се умира“. А и кучето лесно не умира. Викам – добре че ми даваш кураж. И е верно, куче лесно не умира. И това е верно, аз съм кален. Аз… дъжд ме маа, падам… пиян ей тука съм лежал с часове. Ставам, малко и така… И е верно.
