Единственият художник-график на Зоналната изложба „Струма 2020” Г. Ашиков-Ашо: Рисуването се харесва на учениците ми, защото е различен начин да правят нещо с ръцете, без да натискат клавишите на телефона

Без награда за графика е тазгодишното издание на Зонална изложба „Струма”, която събира под един покрив художници от трите области Благоевград, Кюстендил и Перник. Причината комисията да не присъди отличие в тази област е липсата на конкуренция. Единственият график, който участва в изложбата, е санданският художник Георги Ашиков-Ашо, ако не са броят двама автори, които участват с черно-бели творби.

На 1 ноември 42-годишният график бе и сред 9-имата номинирани за отличието „Будител на 2020” на община Сандански. Извън ателието си той преподава в ІV ОУ.

Георги, откъде идва подписът ти Ашо?
Сигурно ще прозвучи странно, но много хора, като се запознаваме, са ми казвали, че им приличам на Александър (в смисъл, че това име ми прилича) и ме наричат Сашо. От фамилията ми Ашиков пък сам си дойде подписът ми в началото Аши. Но мой братовчед направи фирма с това име и реших да го променя на Аш (като „аз“). Завъртях точка накрая и се получи Ашо, нещо средно от Сашо и Аши. И така си остана.
Трудно ли е да се състезаваш сам със себе си? Защо все по- малко художници работите графика?
Графиката е доста трудоемка работа, за нея и за скулптурата се иска сериозен физически труд, а не всеки е склонен да го полага.
А ти защо я избра?
Много колеги ме провокират да започна да работя на платно, но в графиката има магия, която се получава при печатането. Тя е като да правиш фокуси и често изненадваш дори самия себе си с резултата.
Кой те запали по графиката?
Май сам се запалих като студент в ЮЗУ. Първата година бях с нагласата да се занимавам с живопис, но попаднах на един скулптор – Светослав Христов, който ме запали за пластичното изкуство. После в ателието по графика ме провокираха Борислав Стоев и Атанас Дафинов. Много ми хареса, но вече бях ІІІ курс и бях записал да профилирам скулптура. Да си призная, надявах се един приятел, който се увличаше от графиката (и сега се занимава с графичен дизайн), да избере, за да „крада” от него, но той също се ориентира към скулптура и започнах да посещавам занятията и в двете ателиета. Бяхме в един курс с Александър Тодоров, който третата година замина за Германия да учи архитектура, с Явор Ичков…
Били сте изключително силна група…
Така беше. Всеки крадеше занаят от другия. Много често ходех в ателието на Явор Ичков и още тогава му се възхищавах! Този човек с огромното си трудолюбие в момента е може би най- добрият художник дърворезбар на Балканския полуостров. Заедно с авторските си работи прави и изящни иконостаси…
А кога скулптурата отстъпи на графиката в ателието ти?
Като се прибрах с дипломата в Сандански, започнах да работя скулптура, но ми беше трудно с материалите, а и нямах ателие. Работех на една голяма тераса в един двор, покривах работите си, а тъй като работех с всичко – с хартия , с метал, те започнаха да се увреждат. За скулптурата си трябва място, затова реших да се ориентирам към другата си страст – графиката. Лека-полека магията ме обхвана и вече от близо 10 г. работя основно това. Първата си самостоятелна изложба направих през 2016 г. в базиликата в Сандански. Струва ми се, че тогава предизвиках фурор, защото почти никой не знаеше какво правя и колегите, и приятели останаха силно изненадани.
Отразява ли се общата психоза около коронавируса на творческата ти енергия?
Наскоро ми попадна една карикатура на художник с няколко еднакви рисунки, но с различни текстове под тях: „В карантина“, „Без карантина“ и „Ежедневен начин на живот“ (смее се). Не ми се отрази, освен че оставах повече часове в ателието си, откъдето преподавам, и можех да рисувам повече заедно с децата.

– Как се получава преподаването от разстояние?

Единственият проблем е, че от дистанция не можеш да помогнеш на детето в рисунката и да му покажеш как стават нещата. Но хубавото е, че можеш да показваш повече изкуство, отколкото в класната стая. В клас аз често им прожектирам, в Сандански бях може би първият, който още през 2007 г. започнах да им показвам картини с един прожекционен апарат. Заимствах метода от преподавателката ми в ЮЗУ Дора Каменова, тъй като смятам, че гледането на картини и четенето действат изключително стимулиращо на мисленето и развиват творчеството. В класната стая обаче децата предпочитат да рисуват, вместо да гледат. Обяснявам си го с непрекъснато взиране в телефоните, затова им харесва да правят с ръцете си нещо различно от натискането на клавишите.
А как елиминираш възможността да ти представят за оценка чужда картина?
Опитвам се да правя уроците забавни, например като говоря за натюрморт, ги карам да нарисуват ябълка с очички, така несъзнателно те рисуват ябълката. Според мен ученето трябва да е игра и забавление, но за жалост все по-трудно се получава, тъй като днешните деца предпочитат да играят на телефоните си , вместо помежду си. Единствено футболът и боричкането в междучасията ги откъсват от тях. Казвам им да го правят в часовете по физкултура, където има тепих и няма опасност да се наранят, но там не им е интересно и (вероятно защото е разрешено или е част от учебната програма) правят нещо друго. Впрочем това е типично за нас, българите, като сме на работа, да говорим за масата, а като сме на маса, да говорим за работа.
Минавало ли ти е през ума да изоставиш учителството и да се отдадеш само на творчество?
Минавало ми е преди време наистина. Първо, защото ми отнема половината ден, в който мога да свърша нещо по-полезно и второ, защото виждам, че децата все по-малко се интересуват от изобразително изкуство и през последните години ми се струва, че преливам от пусто в празно. Но преди 2 г. важен за мен човек ме окуражи със съвет, дошъл точно навреме, че има смисъл да върша тази работа дори само заради 1 дете. Оттогава давам едно задание на класа, а с по-талантливите гледам да работя индивидуално, да ги насърчавам, да ги подкрепям и мисля, че усилията си струват. Започнах да търся смисъла в малките неща.
Всъщност защо стана художник?
Помня се 5-годишен, когато казвах, че искам да стана художник, а баба ми, Бог да я прости, разказваше, как като ме е учила 3-4-годишен да пиша буквите, аз съм я карал вместо това да рисуваме. Пак по нейните разкази от тая ми възраст всички хора на рисунките ми били с лакти и колене, което е необичайно за толкова малко дете.
Във фамилията Ви има ли художници?
Никой. Не знам откъде ми е дошла тази дарба. Баща ми е завършил Семинарията, дядо ми беше свещеник и насила го пратил там, тъй като в онези времена първото мъжко дете трябвало да стане също свещеник. В Семинарията баща ми научил няколко чужди езика, като се върнал в Сандански го назначават да работи към квартирно бюро, а последно беше в един хотел. А майка ми е медицинска сестра. На един приятел дядо му Момчил Николов ми беше учител по изобразително и от него съм научил много до 8 клас. Но тогава реших да стана музикант, започнах да свиря на бас китара, оставих рисуването и станах рокаджия в група „Танту“ на един приятел.
А защо не кандидатства в Художествената гимназия?
Не е имало кой да ме насочи. Майка ми каза да запиша все едно какво, защото така и така съм щял да ставам художник, и аз отидох в паралелка за монтьори на битова техника . В началото на 11 клас един приятел тръгна на уроци по рисуване при преподавателя Илко Празаров и ме накара да ходим заедно. Опитах се да откажа: „Аз съм си много добър художник , къде ще ти ходя да уча!“, отвърнах му със самочувствие. И добре че все пак ме накара да отида да пробвам, защото още на първия урок самочувствието ми се срина, а следващите 6 месеца непрекъснато рисувах. До тоя момент мислех, че съм много добър, а се оказа, че съм бил много далече от истината (смее се).
Защо дълго време не показваше работите си?
Не си вярвах, че съм постигнал нещо, готово за изложба. Да си призная, приятелите ме навиха да направя първата. След нея изпратих 2 работи за участие в обща изложба в галерия „Сердика“ в София. Като влязох и видях другите на какво ниво са, с облекчение установих, че съм равностоен, и това ми даде самочувствие. Странно беше това първо за мен участие в София, на откриването всички си говорят, познават се, а аз стоях като голям камък насред залата, всички ме оглеждат и се чудят какъв съм. Един възрастен човек ме пита кой съм, казвам му, той ме хвали, насърчава ме да продължавам така и се представя. Като чух името му – Иван Нинов, щях да падна, защото от години се възхищавам на творбите му. Та исках да кажа, че общуването между творци е много важно.
Имаш син и дъщеря, попил ли е някой от тях твоята страст към изобразителното изкуство?
Баткото е много добър рисувач. За жалост, като беше на 4 г. учителката му в детската градина му казала, че не може да рисува хора. Той толкова се притесни, че се сви под масата и изрисува цяла тетрадка с голи женски фигури с детайли, каквито никое 4-г. дете не забелязва. Много време после не пипна моливите. Сега се е запалил по манга, японските комикси, и се е вдъхновил отново да рисува, което много ме радва, защото има и изключителен усет към композицията. А малката е родена актриса, много творческа натура, няма търпение да вниква в същината на нещата, защото иска всичко да се случва в динамика и веднага. Не карам никого от двамата насила да прави каквото и да е, защото отстрани и рисуването изглежда като забавление, но в ателието си кипи усърден труд. Вярвам, че и двамата ще намерят пътя си.
Мислил ли си за работа в чужбина?
Преди много години ми е минавало през ума, но сега с интернета не мисля, че е трудно да се покажеш където и да е по света и да участваш в конкурси.
Чувстваш ли се като изчезващ вид със страстта си към графиката?
С колегите тези дни коментирахме, че след доц. Атанас Дафинов и като замина Сашо (Тодоров) за Франция само аз останах график в региона. Графиката изисква много повече усилия и труд от живописта. Трябва да си добър професионалист в технологиите, за да станеш и добър график или скулптор. Затова повечето колеги предпочитат платното и боичките. Не че аз нямам в ателието си, купил съм ги и чакат, но като се завъртя и ме привличат длетата, линолеумът, дърворезът, фрезата… Дърпа ме магията на графиката. Дори да съм единствен, дори да няма с кого да се съревновавам, ще продължа да правя това, което кара сърцето ми да се вълнува, другото не е моето. Защото съревнованието винаги е първо със себе си.