Без награда за графика е тазгодишното издание на Зонална изложба „Струма”, която събира под един покрив художници от трите области Благоевград, Кюстендил и Перник. Причината комисията да не присъди отличие в тази област е липсата на конкуренция. Единственият график, който участва в изложбата, е санданският художник Георги Ашиков-Ашо, ако не са броят двама автори, които участват с черно-бели творби.
На 1 ноември 42-годишният график бе и сред 9-имата номинирани за отличието „Будител на 2020” на община Сандански. Извън ателието си той преподава в ІV ОУ.
- Георги, откъде идва подписът ти Ашо?
- Сигурно ще прозвучи странно, но много хора, като се запознаваме, са ми казвали, че им приличам на Александър (в смисъл, че това име ми прилича) и ме наричат Сашо. От фамилията ми Ашиков пък сам си дойде подписът ми в началото Аши. Но мой братовчед направи фирма с това име и реших да го променя на Аш (като „аз“). Завъртях точка накрая и се получи Ашо, нещо средно от Сашо и Аши. И така си остана.
- Трудно ли е да се състезаваш сам със себе си? Защо все по- малко художници работите графика?
- Графиката е доста трудоемка работа, за нея и за скулптурата се иска сериозен физически труд, а не всеки е склонен да го полага.
- А ти защо я избра?
- Много колеги ме провокират да започна да работя на платно, но в графиката има магия, която се получава при печатането. Тя е като да правиш фокуси и често изненадваш дори самия себе си с резултата.
- Кой те запали по графиката?
- Май сам се запалих като студент в ЮЗУ. Първата година бях с нагласата да се занимавам с живопис, но попаднах на един скулптор – Светослав Христов, който ме запали за пластичното изкуство. После в ателието по графика ме провокираха Борислав Стоев и Атанас Дафинов. Много ми хареса, но вече бях ІІІ курс и бях записал да профилирам скулптура. Да си призная, надявах се един приятел, който се увличаше от графиката (и сега се занимава с графичен дизайн), да избере, за да „крада” от него, но той също се ориентира към скулптура и започнах да посещавам занятията и в двете ателиета. Бяхме в един курс с Александър Тодоров, който третата година замина за Германия да учи архитектура, с Явор Ичков…
- Били сте изключително силна група…
- Така беше. Всеки крадеше занаят от другия. Много често ходех в ателието на Явор Ичков и още тогава му се възхищавах! Този човек с огромното си трудолюбие в момента е може би най- добрият художник дърворезбар на Балканския полуостров. Заедно с авторските си работи прави и изящни иконостаси…
- А кога скулптурата отстъпи на графиката в ателието ти?
- Като се прибрах с дипломата в Сандански, започнах да работя скулптура, но ми беше трудно с материалите, а и нямах ателие. Работех на една голяма тераса в един двор, покривах работите си, а тъй като работех с всичко – с хартия , с метал, те започнаха да се увреждат. За скулптурата си трябва място, затова реших да се ориентирам към другата си страст – графиката. Лека-полека магията ме обхвана и вече от близо 10 г. работя основно това. Първата си самостоятелна изложба направих през 2016 г. в базиликата в Сандански. Струва ми се, че тогава предизвиках фурор, защото почти никой не знаеше какво правя и колегите, и приятели останаха силно изненадани.
- Отразява ли се общата психоза около коронавируса на творческата ти енергия?
- Наскоро ми попадна една карикатура на художник с няколко еднакви рисунки, но с различни текстове под тях: „В карантина“, „Без карантина“ и „Ежедневен начин на живот“ (смее се). Не ми се отрази, освен че оставах повече часове в ателието си, откъдето преподавам, и можех да рисувам повече заедно с децата.
– Как се получава преподаването от разстояние?
- Единственият проблем е, че от дистанция не можеш да помогнеш на детето в рисунката и да му покажеш как стават нещата. Но хубавото е, че можеш да показваш повече изкуство, отколкото в класната стая. В клас аз често им прожектирам, в Сандански бях може би първият, който още през 2007 г. започнах да им показвам картини с един прожекционен апарат. Заимствах метода от преподавателката ми в ЮЗУ Дора Каменова, тъй като смятам, че гледането на картини и четенето действат изключително стимулиращо на мисленето и развиват творчеството. В класната стая обаче децата предпочитат да рисуват, вместо да гледат. Обяснявам си го с непрекъснато взиране в телефоните, затова им харесва да правят с ръцете си нещо различно от натискането на клавишите.
- А как елиминираш възможността да ти представят за оценка чужда картина?
- Опитвам се да правя уроците забавни, например като говоря за натюрморт, ги карам да нарисуват ябълка с очички, така несъзнателно те рисуват ябълката. Според мен ученето трябва да е игра и забавление, но за жалост все по-трудно се получава, тъй като днешните деца предпочитат да играят на телефоните си , вместо помежду си. Единствено футболът и боричкането в междучасията ги откъсват от тях. Казвам им да го правят в часовете по физкултура, където има тепих и няма опасност да се наранят, но там не им е интересно и (вероятно защото е разрешено или е част от учебната програма) правят нещо друго. Впрочем това е типично за нас, българите, като сме на работа, да говорим за масата, а като сме на маса, да говорим за работа.
- Минавало ли ти е през ума да изоставиш учителството и да се отдадеш само на творчество?
- Минавало ми е преди време наистина. Първо, защото ми отнема половината ден, в който мога да свърша нещо по-полезно и второ, защото виждам, че децата все по-малко се интересуват от изобразително изкуство и през последните години ми се струва, че преливам от пусто в празно. Но преди 2 г. важен за мен човек ме окуражи със съвет, дошъл точно навреме, че има смисъл да върша тази работа дори само заради 1 дете. Оттогава давам едно задание на класа, а с по-талантливите гледам да работя индивидуално, да ги насърчавам, да ги подкрепям и мисля, че усилията си струват. Започнах да търся смисъла в малките неща.
- Всъщност защо стана художник?
- Помня се 5-годишен, когато казвах, че искам да стана художник, а баба ми, Бог да я прости, разказваше, как като ме е учила 3-4-годишен да пиша буквите, аз съм я карал вместо това да рисуваме. Пак по нейните разкази от тая ми възраст всички хора на рисунките ми били с лакти и колене, което е необичайно за толкова малко дете.
- Във фамилията Ви има ли художници?
- Никой. Не знам откъде ми е дошла тази дарба. Баща ми е завършил Семинарията, дядо ми беше свещеник и насила го пратил там, тъй като в онези времена първото мъжко дете трябвало да стане също свещеник. В Семинарията баща ми научил няколко чужди езика, като се върнал в Сандански го назначават да работи към квартирно бюро, а последно беше в един хотел. А майка ми е медицинска сестра. На един приятел дядо му Момчил Николов ми беше учител по изобразително и от него съм научил много до 8 клас. Но тогава реших да стана музикант, започнах да свиря на бас китара, оставих рисуването и станах рокаджия в група „Танту“ на един приятел.
- А защо не кандидатства в Художествената гимназия?
- Не е имало кой да ме насочи. Майка ми каза да запиша все едно какво, защото така и така съм щял да ставам художник, и аз отидох в паралелка за монтьори на битова техника . В началото на 11 клас един приятел тръгна на уроци по рисуване при преподавателя Илко Празаров и ме накара да ходим заедно. Опитах се да откажа: „Аз съм си много добър художник , къде ще ти ходя да уча!“, отвърнах му със самочувствие. И добре че все пак ме накара да отида да пробвам, защото още на първия урок самочувствието ми се срина, а следващите 6 месеца непрекъснато рисувах. До тоя момент мислех, че съм много добър, а се оказа, че съм бил много далече от истината (смее се).
- Защо дълго време не показваше работите си?
- Не си вярвах, че съм постигнал нещо, готово за изложба. Да си призная, приятелите ме навиха да направя първата. След нея изпратих 2 работи за участие в обща изложба в галерия „Сердика“ в София. Като влязох и видях другите на какво ниво са, с облекчение установих, че съм равностоен, и това ми даде самочувствие. Странно беше това първо за мен участие в София, на откриването всички си говорят, познават се, а аз стоях като голям камък насред залата, всички ме оглеждат и се чудят какъв съм. Един възрастен човек ме пита кой съм, казвам му, той ме хвали, насърчава ме да продължавам така и се представя. Като чух името му – Иван Нинов, щях да падна, защото от години се възхищавам на творбите му. Та исках да кажа, че общуването между творци е много важно.
- Имаш син и дъщеря, попил ли е някой от тях твоята страст към изобразителното изкуство?
- Баткото е много добър рисувач. За жалост, като беше на 4 г. учителката му в детската градина му казала, че не може да рисува хора. Той толкова се притесни, че се сви под масата и изрисува цяла тетрадка с голи женски фигури с детайли, каквито никое 4-г. дете не забелязва. Много време после не пипна моливите. Сега се е запалил по манга, японските комикси, и се е вдъхновил отново да рисува, което много ме радва, защото има и изключителен усет към композицията. А малката е родена актриса, много творческа натура, няма търпение да вниква в същината на нещата, защото иска всичко да се случва в динамика и веднага. Не карам никого от двамата насила да прави каквото и да е, защото отстрани и рисуването изглежда като забавление, но в ателието си кипи усърден труд. Вярвам, че и двамата ще намерят пътя си.
- Мислил ли си за работа в чужбина?
- Преди много години ми е минавало през ума, но сега с интернета не мисля, че е трудно да се покажеш където и да е по света и да участваш в конкурси.
- Чувстваш ли се като изчезващ вид със страстта си към графиката?
- С колегите тези дни коментирахме, че след доц. Атанас Дафинов и като замина Сашо (Тодоров) за Франция само аз останах график в региона. Графиката изисква много повече усилия и труд от живописта. Трябва да си добър професионалист в технологиите, за да станеш и добър график или скулптор. Затова повечето колеги предпочитат платното и боичките. Не че аз нямам в ателието си, купил съм ги и чакат, но като се завъртя и ме привличат длетата, линолеумът, дърворезът, фрезата… Дърпа ме магията на графиката. Дори да съм единствен, дори да няма с кого да се съревновавам, ще продължа да правя това, което кара сърцето ми да се вълнува, другото не е моето. Защото съревнованието винаги е първо със себе си.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
loading...
С приятелка в Сандански през 1998 г.
Със състуденти във втори курс в ЮЗУ през 2000 г.