Иво Атанасов е роден на 16 февруари 1953 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Икономика на промишлеността“, а по професия е журналист. Автор е на политическа сатира – „Леонардо от Лисиците“, „Стъклената къща“, „Парламентът като „Мъпет шоу“ (1993).
Областен лидер на БСП в Кюстендил до 2003 г., когато подава оставка и постът впоследствие е зает от Мая Манолова, въпреки че ръководената от него структура печели убедително местните избори същата година. Според Атанасов причината да се откаже от поста е, че е загубил доверието на председателя на БСП Сергей Станишев. След напускането му БСП губи всички последвали избори в областта.
През 2011 г. се включва в надпреварата за номинацията на БСП за президентските избори същата година. Ползва се с доверието и подкрепата на президента Георги Първанов, на когото е съветник през последните години от втория му мандат.
На 17 юли 2013 г. е избран за член на СЕМ от квотата на Народното събрание. Мандатът му изтича през 2019 година.
Иво Първанов Атанасов е български политик от БСП, народен представител от парламентарната група на „Коалиция за България“ от област Кюстендил в XXXVI, XXXVII, XXXIX, XL, мажоритарен кандидат от област Пазарджик за XLI народно събрание и бивш член на Съвета за електронни медии.
Освен депутат от парламентарната група на „Коалиция за България“ в XL народно събрание той е бил и председател на Постоянната комисия по гражданското общество и медиите, член на Делегацията на Народното събрание в Асамблеята на Западноевропейския съюз, като е участвал и в работата на Постоянната комисия по култура.
Разбираемо е на рождения си ден, особено когато годишнината е кръгла, да си задавам доста въпроси. Но защо точни тези? Защото отговорите на всички други малко или много са повлияни от субективност – както моите собствени, така и външните. Изкривени са от политически, личностни и какви ли не още симпатии и антипатии. Докато отговорите на въпросите от заглавието са измерими, проверими и дори най-злонамереният факт не може да ги оспори. Ето как съвсем основателно се питам дали има нещо, в което да съм бил пръв, най-добър, единствен? Е, има, пише на фейсбук страницата си Иво Атанасов.
Безспорно голямата ми гордост е НАЙ-ДОБРОТО представяне в избори през новия век. Направи го БСП в Кюстендил при моето лидерство – 19 общински съветници през 2003 г. и 42,39% в парламентарния вот през 2005 г. Толкова години оттогава БСП не може да повтори, а вече дори и да доближи, тези постижения никъде по картата на България. Ако най-високите резултати дойдат в началото на пътя в политиката, може да се приемат за случайност, за доверие в аванс. Напоследък се нагледахме на внезапно скочили до небесата рейтинги, които се срутват за броени месеци след досега до „грешната земя”, където трябва да се покажат управленски умения. Пък и даже да си идеален, многото мандати водят до досада, до омръзване и смъкват изборните проценти. Когато обаче рекордните победи увенчаят края на политическата ти кариера, те вече са въпрос не на шанс, нито на благоприятно стечение на обстоятелствата, а са интегрална оценка на цялостното ти поведение през годините.
За отбелязване е и ПЪРВИЯТ в Кюстендил успешен протест не за затваряне или закриване на нещо, а за запазване. В петъчния парламентарен контрол предупредих министъра на транспорта, че ако не преразгледа решението за спиране на влака за Гюешево, ще легна на релсите. А в понеделник, 30 септември 2002 г., голяма група протестиращи блокирахме движението на жп гара Кюстендил. Останахме на коловозите часове наред, докато заповедта не бе отменена. Така ЕДИНСТВЕНО влаковете за Гюешево бяха запазени, други около сто в страната бяха закрити. Тази жп линия е важна и с оглед на Коридор номер 8, за чието сбъдване положих огромни усилия – от настояване пред нашите правителства, та чак до Романо Проди, но, уви, без успех.
Все като кюстендилски депутат ПРЪВ в България, а със сигурност – и в ЕС, поставих въпроса и бях последователен радетел за облекчаване на пътуванията към България за гражданите на Македония и Сърбия. Ставайки пълноправен член на ЕС, въведохме визи за пристигащите от там. Правителството на Станишев подготви двустранни споразумения с тези държави и ги предостави на Брюксел за съгласуване. В резултат на настояването и на добрата аргументация ЕК прецени, че е удачно да бъдат премахнати визите за македонски и сръбски граждани не само към България, но и за целия ЕС. Двама вътрешни и един външен министър ми благодариха от парламентарната трибуна, а на 19 декември 2009 г. на граничния пункт Гюешево – Деве баир с президента Първанов, вече като негов секретар, и президента на Македония Георги Иванов с тържествена церемония ознаменуваме премахването на визите.
Като председател на Парламентарната комисия по култура (1995-1997) заедно с министъра проф. Георги Костов и заместник-министъра Георги Константинов направихме важни пробиви в българското законодателство:
– За ПРЪВ път въведохме данъчни облекчения за дарения в подкрепа на родната култура;
– Задължихме всеки, който тиражира с рекламна или търговска цел паметник на културата, да внася определена сума за дофинансиране на културата;
– Ратифицирахме Виенската и Римската конвенция за авторските права, с което направихме важна стъпка към изваждането на България от списъка на „пиратските” държави;
– Криминализирахме посегателствата върху авторското право;
– Приехме законов текст за конфискация на „пиратските” продукти;
– Решихме глобите, събирани за нарушаване на авторското право и сродните му права, да постъпват в Министерството на културата като източник на допълнителни приходи;
– Направихме музеите юридически лица, което им даде възможност да сключват договори със спонсори;
– Приехме изцяло нов Закон за народните читалища, съобразен с функционирането им в пазарните условия.
През 2005 г. поех публично ангажимент, ако спечелим изборите, да не коригираме Закона за радиото и телевизията по начин, позволяващ ни да назначим в СЕМ политически удобни лица. След създаването на медийния регулатор през 1997 г. всяко ново парламентарно мнозинство променяше с поправка в закона или името му, или броя на членовете му, което му даваше възможност с нови назначения да подмени състава на СЕМ, а с това – и генералните директори на БНР и БНТ, за да си осигури благоприятна медийна среда.
Като председател на Комисията по гражданско общество и медии (2005-2009) изпълних обещанието и ние бяхме ПЪРВИТЕ и ЕДИНСТВЕНИТЕ, които спряхме тази порочна практика. След нас през 2009 г. спечелилият изборите ГЕРБ я възстанови, като промени в свой интерес броя и членовете на регулатора, и всичко тръгна постарому, а България от година на година слиза все по-надолу в класациите за свободата на медиите.
Докато оглавявах тази комисия, направихме и важни промени за референдумите. За ПРЪВ път въведохме минимален праг от 150 хиляди подписа на граждани с избирателни права, при който Народното събрание е длъжно да разгледа въпроса и да реши дали да се проведе национален референдум. А ако събраните подписи са поне 350 хиляди, произвеждането на национален референдум става задължително, дори и парламентът да не желае това. За ПРЪВ път записахме в закона, че в тези случаи решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от Народното събрание.
Все чрез тази комисия подготвихме за пленарната зала и въведохме за ПРЪВ път и принципа за „надделяващ обшествен интерес” при достъпа до обществена информация. Когато информацията представлява търговска тайна или пък представянето и разпространяването й би довело до нелоялна конкуренция между търговци, тя не подлежи на предоставяне. Когато обаче е налице надделяващ обществен интерес, достъпът до нея не може да бъде ограничаван. А надделяващ обществен интерес е този, при който чрез исканата информация се цели разкриване на злоупотреба с власт и разкриване на корупция.
Любопитно е, че на 17 юни 1999 г. бях ПЪРВИЯТ и ПОСЛЕДЕН неюрист, направил устно изложение пред Конституционния съд на неговото ПЪРВО и ПОСЛЕДНО засега пряко предавано по БНТ и БНР заседание.
Драго ми е да си спомня и 2 август 2001 г., когато депутатите се втурнаха да си разрешат получаване на възнаграждение не само от Народното събрание, но и по друг трудов договор. Първите оратори подкрепиха предложението, но след моята намеса то бе отхвърлено чрез гласуване. Тогава навярно за ПОСЛЕДЕН път стана възможно с емоционална реч да завъртиш на 180 градуса позицията на народните представители, и то в техен ущърб.
Бях сред ПЪРВИТЕ по активност в парламентарния контрол, в един от мандатите – дори рекордьор, журналистите ме нареждаха сред най-работещите, а самите депутати ме поставиха на шесто място в класацията за най-добър оратор. Може би всичко това повлия през 2010 г. ентусиасти да направят във Фейсбук ПЪРВАТА по рода си гражданска номинация, създавайки групата „Иво Атанасов – президент”. Присъединих се към нея, след като тя за броени дни набъбна до няколко хиляди, и се убедих, че идеята е сериозна. Гражданската номинация прерасна в партийна, а в гласуването за излъчване на кандидат-президента на БСП се класирах трети.
И нещо съвсем случайно: на 21 декември 2000 г. произнесох ПОСЛЕДНАТА за миналия век и миналото хилядолетие парламентарна реч. Депутатът, който ще направи заключителното слово за сегашното хилядолетие, ще може да стори това след 977 години.
Всъщност най-важното далеч не е в случаите, в които съм бил ПРЪВ, НАЙ-ДОБЪР или ЕДИНСТВЕН. Ако споменавам част от тях, то е защото тези факти не могат да бъдат манипулирани, няма как да са в плен на безпочвеното самоизтъкване или пък на преднамереното омаловажаване на стореното. Значимото не е в класациите, а в поредицата от битки: като се започне от съпротивата срещу спирането на парното е редица градове след промените, срещу разрушаването на земеделието и безогледната приватизация, срещу разжалването на театри в провинцията до открити сцени, срещу затварянето на училища и читалища, на национални културни институти, за оцеляването на носещото приходи на българската култура дружество Аудиовизия „Орфей”, срещу приватизацията на Киноцентъра и се стигне до почтената ми работа в СЕМ, където никога не влязох в „игри” за избирането на този или онзи, до борбата срещу подмяната на историческата памет и против агресията на бездуховността. И всичко това – съпроводено със заплахи на живо или писмено, с дишане в телефонната слушалка, с назидателно уволнение на най-близки хора, с развити болтове по колата, та да изхвърчи гума, докато караш, с кражбата на издръжливата ти жигулка, при което властта е безмълвна, а ти гадаеш чия точно схема си объркал, тъй като си изобличил обогатяването не на един или двама, с десетки хиляди километри шофиране по пътищата към избирателите в района и в страната… И пресъздадено в повече от 2500 статии, обикновено най-четени за деня според брояча на съответния сайт, и пет книги, отличени все пак приживе с наградата за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков-Майстора”.
Предусещам упреците, че тези редове е трябвало друг да ги напише. Така е. Но нека проявим разбиране – сега във фокуса са политиците, играещи си с милиарди. А не онези, които живеят живота на своите избиратели.
