Три екскурзии до екзотични дестинации белязаха 2019 г. за бившата директорка на Природо-математическата гимназия в Благоевград Татяна Ядкова. От 3 г. тя е щастлива пенсионерка, но цял живот е запален пътешественик – обиколила е цяла Европа, емблематични места в Азия и Африка, и разкрива, че не се впечатлява лесно. Планът й за 2019 г. да види места, които никога не е посещавала, включил Мексико, Куба и за финал Япония, където бе в края на годината. В Страната на изгряващото слънце групата от 16 българи получила към предплатения пакет специални „бонуси“: три земетресения, най-силното със степен 7,1, и ураган, който блокирал живота за ден и половина. Българската група, в която от Благоевград заедно с Т. Ядкова била и колежката й от ПМГ, учителката по философия, също пенсионер, Вася Велкова, обиколила Осака, Киото, Токио, старите столици Нара и Нико, още 2-3 града и няколко села.
– Г-жо Ядкова, провокира ли Ви Япония?
– Тя е първата страна от Далечния изток, която посещавам, и първата, изповядваща будистката идеология. Впечатли ме, че хората там не са особено вярващи, но са много суеверни. Те нямат един Бог, както при нас Христос или Аллах, вярват в няколко божества – например Буда на здравето, Буда на печалбата и на парите, Буда на целомъдрието… Това, което силно ме впечатли обаче, е идеологията им на живот, която е съвсем различна от нашата. Там няма култ към парите, няма култ към материалното, за разлика от европейските страни например, където почваш работа само ако ти дадат определено заплащане или си задоволен финансово. При тях култът към фирмата е изключително голям. Удоволствие за тях е да работят например 15 часа, ако им кажат, без значение колко ще им платят. При тях в култ е издигнато спокойствието.
– Какво спокойствие, като работиш 15 часа?
– Те работят с удоволствие. В България имам много близки, които са ми признавали, че ходят без удоволствие на работа и едва чакат да дойде време да се пенсионират, не могат да понасят колеги, шефовете си… При японците няма такова нещо.
Другото, което ме порази, е чистотата. Навсякъде. Бяхме в градове, в села, по манастири, в обществен транспорт, навсякъде е изключително чисто. Имат невероятна дисциплина в това отношение и ние за 2 дни се научихме да я спазваме. Там не видях японец да яде по улиците или в метрото. По улиците навсякъде има огромни автомати за вода и единствено можеш да видиш хората да пият вода. Тъй като ние, българите, сме свикнали навсякъде да ядем, а пък и програмата ни беше с ангажименти по цял ден и все някъде все трябва да хапне човек, се научихме боклука да си носим в джоба или в чантата. Изхвърляхме го чак като се приберем вечер в хотела, където имаше кошове за разделно събиране на боклука. По улиците никъде не видях кошове за смет.
– Поне фасовете от цигари няма ли къде да си изхвърлят?
– Там никой на пуши по улиците и на обществени места. Преди повече от 10 г. Япония е била на 2-о място в света по пушене. Когато ги обявяват за Столица на спорта за 2020 г., правителството решава да се забрани пушенето навсякъде. В големите хотели има специални стаи за тази цел, но в тях мирише на парфюм, а светлината е особена, синкава.
– Имаше ли пушачи в групата ви?
– Две дами бяха страстни пушачки. Станахме близки и в Осака по време на разходка се опитаха да изпушат по цигара. Случи се в един парк, екскурзоводката ни показа специалните помещения за пушачи, направени при тоалетните, които между другото в Япония са навсякъде. Двете решиха да се скрият до нещо като гараж, отникъде не се виждаха, а ние, 5-6 души, стояхме отстрани. Не минаха и две минути и от отсрещната страна един човек се развика: „No smoking! No smoking!“. Така приключи опитът за нарушение на правилата в Япония.
Между другото 15 дни обикаляхме страната и никъде не видях татуиран японец, с дълга коса или с по-нестандартно облекло.
– Може би не сте ходили на места, където се събират младежи…
– Ходихме в т.нар. младежки квартали, където са университетските центрове, и, да, там имаше млади татуирани и неглиже облечени млади хора, но всички те бяха чужденци. Японец изрусен също не видях. Жените, ако са с дълга коса, тя задължително е прибрана. Имах усещането, че съм попаднала в някакъв див социализъм, който те приемат за нещо нормално. Още от малки децата ги възпитават в т.нар. „японска система“ на колективизъм и отдаденост, и преданост на другите и на фирмата. Индивидуализмът не се поощрява.
– Как тогава стават лидери?
– Това, което успях да разбера, е, че в горните класове на училищното образование започват да поощряват развиване на заложби, ако имат такива. Впечатли ме отношението им към децата. В едно училище всички са абсолютно еднакво облечени: ако чорапите са къси, всички са с такива, не на някое да са до коленете, на друго – до глезените. Еднакви са платненките дори, все едно са излезли от принтер. В 17 часа навсякъде в градовете и селата по улиците се пуска детска музика и след този сигнал деца нямат право да са навън, без значение сами или с родители. Учат на едносменен режим и няма никакви извънкласни занятия след 17 часа. Изненадах се, че и никъде по улици за увеселения, които посетихме и в Осака, и в Киото, и в Токио, не видях дете – нито в количка, нито за ръка.
– Но ако на родителите все пак им се наложи да излязат вечер?
– Ще си извикат гледачка или семейството ще пътува с колата си. Но в обществен транспорт не е разрешено деца да се возят след 17 ч. Както и кучета. Сред хората по улиците и на обществени места кучетата могат да се возят само в количка. На разходка могат да ги извеждат само сутрин между 6 и 7 часа. Също като при нас японките не искат да раждат деца, защото правят кариера. Стават майка най-често след 35-г. възраст, като си позволяват по едно, много рядко по 2 деца. Япония е изключително застаряваща нация, пенсионните им фондове закъсват, защото пенсионерите са повече от работещите, селата са обезлюдени, въпреки че има страшно хубави къщи. По тези неща си приличаме, както и по емиграцията на младите – като отидат да учат в чужбина, най-често в Америка, не искат да се връщат обратно.
– Не им ли е скъпо обучението в чужбина?
– Богатите хора в Япония не го демонстрират, за разлика от нас. Болшинството карат местни коли, най-често тойоти, чиято форма, за да се пести място за паркиране, е отсечена отзад и отпред. Бяхме на едно изложение, където видяхме ново поколение автомобил, пълен автомат, дори без педали, само задаваш маршрута и се возиш като пътник. Прогнозираха, че след 10-ина години такива коли ще се ползват масово, все още работят по пътната мрежа, която още не е завършена за навигацията.
– Имали сте доста премеждия по време на престоя си в Япония…
– Преживяхме земетресения и ураган в Токио, и като казвам ураган, имам предвид стихия, която напълно блокира живота за ден и половина. Рано сутринта, около 6 часа, ни евакуираха от хотела, в който бяхме настанени, в друг на 200-300 км, където силата на урагана щеше да е по-слаба от района, в който бяхме. Между другото тогава видях жена да разхожда кучето си навън без количка. Като се изпишка до едно дърво, въпреки че вече бе започнало да ръми и се очакваше да вали цял ден, тя напръска мястото с вода от шише с пулверизатор, което си носеше, и събра изпражненията му в джоба си, защото няма къде да ги изхвърли. Такава чистота като там не съм виждала! Дори листа нямаше накапали под дърветата! В парковете виждахме облечени с гащеризони, с очила, шапки и ботуши служители, които сякаш ловяха във въздуха листата. Отклонявам се от въпроса, но ние не можем никога да стигнем японците по манталитет. Средната работна заплата е към 3000 лв., наемите и данъците им са доста високи, но те нямат никакъв култ към парите.
– А цените?
– В хранителните магазини те са малко по-високи от нашите. Нямат плодове и зеленчуци, защото няма къде да ги произвеждат – 70% от площта на страната е планинска, но за сметка на това всяка педя е залесена. Имат страшно много паркове с изкуствени реки и езера. Аз като човек, който се интересува и държи на модата, се впечатлих, че японките не са особено добре облечени в ежедневието си. Първите 2-3 дни бяхме в бизнес зона в Токио и ми стана интересно, че са като клонирани: всички мъже с черни костюми, с бели или светлосини ризи и с куфарчета за компютъра си. Жените – с черни поли, с обувки с нисък ток, сако – тъмносиньо или черно. Прекарахме 2 уикенда и дори в почивните им дни не видях японци с дънки. Екскурзоводката ни, която е живяла в Япония, ми обясни, че те считат дънките за прекалено спортни. В празничните дни жените са с поли, много често подобни на тези на балерините, които са модерни и у нас, защото смятат, че панталоните ги лишават от женственост. Но по анцуг можеш да видиш единствено тичащи. Японците се отнасят с огромно уважение към чужденците. Ако при влизането в търговски обект поздравиш по техния начин – с ръце, събрани пред гърдите, всичко ще ти свалят, всичко ти обясняват спокойно, та дори нищо да не си купиш.
– А Вие какво си донесохте от Япония?
– Сувенири. От храмовете, в които ходихме, си донесох най-различни амулети за късмет и защита, които се наричат омамори. Японците са много суеверни и затова много носят такива омамори за късмет, особено когато им предстои важно събитие. Бяхме в един манастир над старата столица Нара, който беше изключителен. Като пристигнахме, вместо да почиваме, с Вася Велкова веднага, още същата вечер обикаляхме два часа и разглеждаме по тъмно манастира, дори присъствахме на служба в един от малките будистки храмове. Фантастична красота! Вътре всичко беше в злато. За жалост не ни разрешиха да снимаме.
– Скъпо ли Ви излезе този половин месец в Япония?
– Около 5100 лв. беше екскурзията, в това число самолетни билети и хотели. Храна не бе включена, а и в хотелите им няма включена закуска. За сметка на това в близост има достатъчно денонощни магазини, където можеш да си купиш нещо за хапване, а екскурзоводката ни водеше вечер в заведения с местни специалитети. Освен риба, морски деликатеси, много суши и ориз друго не ядат. В манастира, за който споменах, опитахме традиционната им закуска от купа полусварен ориз и зелен чай. Нямат захар, нямат сол, нито брашно. Използват соев сос за осоляване, а захар на пакетче можеш да намериш само в чуждестранните вериги кафенета. Сладкишите приготвят от оризово брашно, а най-популярните им сладки, считани за голям деликатес, са желирани с плънка от сладък червен боб. Като говоря за хранене, се сещам за сърничките (над 10 000) в един парк в Киото, на които можеш да даваш само храна, която се продава специално в лавките, и никой дори не се опитва да им дава гризини или каквото и да е друго.
Бяхме в старинно село, където покривите на къщите бяха от 30 см слама. Видяхме новобрачни двойки в традиционните им костюми. Беше ми много странно, че по улиците масово ходят с джапанки, обути с чорапи с един пръст. Разгледахме градината на императорския дворец в Токио, там се състоя церемонията по интронация на новия император на Япония. Водиха ни в квартала на забавленията, където е монтиран най-големият в света робот, висок над 30 метра. Видяхме статуята на Хачико, кучето, което 10 години чакало стопанина си. Тя е на един огромен площад, който е най-популярното място за любовни срещи. Интересно е, че никъде не видях японци прегърнати или да се целуват. Там, на този площад, влюбените само се хващат за ръце и тръгват нанякъде. Изключително красив е този площад вечер, като грейнат светлините.
– Преживели сте ураган, три земетресения, при това най-силното е било със степен 7,1. Уплашихте ли се?
– По време на най-силното земетресение бяхме на седмия етаж и хотелът се люлееше силно, но не се уплашихме, защото нямаше никаква паника. Сградите ги строят с огромни противоземетръсни шайби и те се движат на релси. По време на урагана ни предупредиха да не излизаме никъде след 8 ч. вечерта, тъй като се очакваше той да мине в района вечерта между 10 и 1 часа след полунощ. Целия ден преди това валя и духа вятър, но в 10 ч. сградата започна да се отклонява на 30-40 см, а дърветата се превиваха до земята. С Вася се уплашихме, бяхме настанени на 8-ия етаж и слязохме на първия, където останахме до 1 ч., когато силата на вятъра намаля.
Нещо уникално ме впечатли обаче – в квартала, който беше с огромни блокове, от сутринта към 10 часа започна да минава военна бронирана кола, от която на всеки час-час и половина предупреждаваха за предстоящата стихия. Към 10,30 вечерта, бурята беше в разгара си, по време на обиколката им светофарът светна в червено. Въпреки че заради забраната по улицата целия ден не минаваха превозни средства, за хора да не говорим, тази кола спря, изчака да светне зелено и продължи. Правилата се спазват въпреки всичко! Когато започна бурята, дъждът бе като водна пелена, но на сутринта по улиците нямаше нито една локва, нито дори едно паднало листо. Всичко беше събрано и почистено, кога – не знам. Това с бронираната кола на червения светофар и кучетата, които разхождат с колички, за да не пречат на движението на хората, бяха двете неща, които ме поразиха в Япония. Отгоре на всичко на кучетата вечер им слагат тъмни очила, за да не им се повреждат очите от неоновите светлини!
– Ден и половина сте останали затворени в хотела, това не се ли отрази на програмата ви?
– Да, за ден и половина Япония бе „умряла“. Влакове, движение – всичко бе спряно, но след стихията все едно нищо не е било! Забелязах, че всичките им комуникации са по въздух, кабели под земята няма, вероятно заради земетресенията. Но при този ураганен вятър, който преживяхме, нямаше нито една скъсана жица! Ток, вода – всичко си имаше. Уникална държава! Такава организация и взаимопомощ на друго място не съм виждала! Колкото до програмата ни, екскурзоводката успя да навакса загубеното време и видяхме всичко предварително планирано.
– Видяхте ли гейша?
– Да, водиха ни в квартала в Киото, където се обучават гейши. Казаха ни, че там има 135 гейши, на възраст от 15- до 85-годишна, които много рядко се появяват през деня по улиците. Имахме късмет да видим една, изключително красива, с перфектна прическа и бяло лице, носеше някакъв голям инструмент за свирене, подобен на арфа. В къщите в този квартал разбрахме, че се провеждат най-дискретните бизнес и политически срещи, на които те танцуват, рецитират, свирят… Сумите за компанията им са огромни.
– Скъпи ли са традиционните японски кимона?
– Имаше много скъпи, по 2000-3000 лв., но имаше и по 60-70 лв. и някои от групата ни си купиха. Видяхме много булки, облечени в традиционни кимона. Любопитно ми бе, че като цяло японците живеят в малки жилища, по 40-45 кв.м, хранят се с полуфабрикати и суши, като почти не готвят. На два пъти ядох суши, единият път бе в ресторант без сервитьори, което също ми се случва за първи път. Сам си наливаш бира от автомат, поръчваш си от менюто през компютър, като ястията минават на лента и избраното изхвърча към теб.
– Хареса ли Ви оригиналното японско суши?
– Тук повече ми харесва. Опитах суши със сепия, отвратително беше! Не е моето! Там много се впечатлих от колата на бъдещето, както и от двореца, който никак не приличаше на дворец с оскъдното си, да не кажа никакво обзавеждане. Храмовете са в яркочервено, останалите сгради са сиви, много рядко в друг цвят.
– Това ли бе най-екзотичното Ви пътуване за изминалата 2019 г.?
– То е най-екзотичното в целия ми живот!
– Мексико не Ви ли впечатли с древната цивилизация на маите?
– В Мексико бях в най-големия курорт Канкун на полуостров Юкатан. Хотелът бе огромен, с много екстри и екзотична храна. Бяхме в Чичен Ица, видяхме древния град и пирамидата, разгледах крайбрежното селището на маите Тулум с крепостите, които са ги предпазвали откъм океана. Бяхме в Кобе, където са големите пирамиди, но аз съм била на Египетските пирамиди, строени 3000 г. пр.н.е., как да ме впечатлят тези на маите, строени между 200 и 800 г.?!
– А Куба с какво Ви изненада?
– Екзотика с привкус на мързел, това е Куба. В Хавана богатите испански завоеватели са строили фантастични къщи по типично европейски маниер. В Куба, както и в България, богатите се хвалят и се познават по огромните си къщи. За разлика от Япония и Португалия! Там богатия човек не можеш да разпознаеш нито по мазератито, защото не карат такова, нито по палатите. От европейските народи португалците единствени по манталитет се доближават до японците, не знам защо. Не става въпрос за дисциплина, а по скромност и непоказване на богатството. Ходили сме в най-богатия квартал в Лисабон – Кашкаиш, показаха ни вилите на известни милиардери и по нищо не можеш да познаеш, че собствениците имат милиарди – красиво подредени, но непретенциозни. А кубинците са „Пей сърце!“ – мързи ги да работят и всичко е обществено. Дават им купони за ядене, за дрехи, които им се полагат безплатно. Заплатите им са между 15 и 20 долара и няма къде да си похарчиш парите. Ние имахме късмет, че бяхме в най-големия им курорт Варадеро, в 5-звезден суперлуксозен хотел, изпипан, но само за чужденци. Ако искаш да си купиш нещо, не можеш. Продават се само дървени сувенири, кожени сандали и порцелан. Толкова ги мързи, че свестни магнитчета даже няма и не можах да донеса на приятелките ми нищо. Там ядохме крокодилско месо, а аз си донесох основно екстравагантни бижута от зъби на от крокодили, от люспи от корубата на костенурки и от дърво. В музея на рома видях бутилка ром с цена 1500 евро литъра.
– Къде бихте се върнали пак?
– В Япония бих отишла пак, но не и да живея, защото техният спартански режим ме ужасява. Аз съм свободен дух, а те са много клиширани.
– Имате ли вече идеи за дестинации за пътешествия през новата 2020 г.?
– Ще ходя в Канада и в Китай, отново за 15 дни. Планирала съм го за юни, ако съм жива и здрава, ще отида и в Камбоджа, Виетнам, Лаос, Тайланд, Сингапур.
– Явно Далечният изток продължава да Ви провокира…
– Много екзотика открих там. Колкото традиционализъм от познатото по време на комунизма (шефът е шеф – и край!), толкова и тотално различни за нас неща.
– Цял живот сте работили в сферата на образованието, поинтересувахте ли се как е организирано то в Япония?
– Училищата им са на 1-2 етажа заради земетръсите, имат много спортни площадки и много часове по спорт. Освен че ги възпитават в колективизъм и екипност, развиват у децата мисленето да могат да прилагат практически уменията, придобити в училище.
– Наскоро излязоха данни, че българските ученици са на дъното на световната класация…
– Изследването PISA, да. Мисля, че това е преувеличено. И аз като бях директор, провеждаха такова изследване, то се характеризира с това, че се измерват компетентности на учениците и прагматичен характер на знанията. Нашата система чак сега се отваря в тази посока, доскоро бе застъпен строго научният характер и чак сега „разтовариха“ физиката, химията, които се учеха много задълбочено. Няма да забравя едно посещение на японци в ПМГ, при което пожелаха да посетят часове по английски и по математика – с преводачи на английски, разбира се. Бяха удивени от това, което нашите ученици учат по математика в 9 клас, защото при тях същият материал се изучавал в последния клас и в университета. Песимист съм обаче за бъдещето на образованието ни, защото няма приемственост между отиващото си и идващото поколение педагози, новите кадри не са достатъчно добре подготвени за това какво ги чака в класната стая. Това е личното ми мнение. Миналата година в МГ се видяха в чудо да намерят достатъчно качествени математици за преподаватели. Предстои пенсиониране на лидерите и наистина се опасявам сериозно, че няма кой да ги замени, а имам внуци, които някой трябва да учи.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
Българската група след оригинална чаена церемония, водена от учител, специализирал това повече от година
Масово японците ходят с джапанки, обути в чорапи с един пръст
В квартала на гейшите в Киото по улиците през деня рядко можеш да видиш истинска гейша, но за сметка на това има много момичета, пременени в традиционните им кимона
В градовете кучетата се разхождат само в колички, слагат им тъмни очила, за да не повредят очите им неоновите светлини
В парк в Киото, в който се разхождат над 10 000 сърнички
Т. Ядкова пробва традиционните японски шапки в старинно село, паметник на културата, защитено от ЮНЕСКО
Дърта чанта недоклатена…