Шефка на детска градина поиска 100 000 лв. финансиране, за да прави ограда, а за сметка на бюджета си оформила барче в кабинета, купувала си кафе… отказах
В годините не съм имал проблеми с майки, бащи… Никой не е идвал да се оплаква, да държи сметка, да изявява претенции, въпреки че по 105 ученици оставаха на поправителни изпити, 16 повтаряха годината директно, а аз бях най-лошият и пишех най-много двойки
Ангел Вълчев е сред най-известните и именити жители на Гоце Делчев. Завършил е химия, с втора специалност физика в Софийския университет. Започва кариерата си като учител в гимназията, където преподава на всички 10 паралелки с осмокласници. Бил е възпитател и директор на пансиона за ученици българомохамедани. Като пръв директор името му е и част от историята на 3 ОУ „Братя Миладинови“. Под ръководството на образователния специалист звено „Просвета“ прераства в отдел, а работата е свързана с проверки и осъществяване на контрол по всички детски градини и училища в общината. През годините е и директор на училището в Корница и се пенсионира като възпитател там. В разговора, който следва, А. Вълчев споделя за извървения път, трудностите и предизвикателствата, взетите решения. Говори и за другите си големи страсти – футбола и изобразителното изкуство, за мисията си да пази и съхранява историята на бащиния си род от село Старчища, и не на последно място – защо и милиони да му дават, не би станал учител отново.
Ангел Вълчев е роден в Гоце Делчев. Произхожда от многодетно семейство с 5 деца, трима братя и две сестри, двама от които – Ангел и Славчо, са еднояйчни близнаци.
До 15-г. си възраст бащата Димитър живее в село Старчища, което по това време е под турска власт, а с идването на гърците през 1913 г. бягат в Неврокоп /днешния Гоце Делчев/.
и след скок с парашут
„Дядо ми е бил свещеник. Ръкоположен е в църквата „Света София“ в Цариград от Охридския митрополит Синесий. В село Старчища е натрупал голямо богатство. Имал е 90 декара ниви, животни… но се наложило всичко да изостави. Идвайки тук, се оказало, че за него няма място в енорията, затова тръгва из Родопите и стига Пазарджик. Там служи по селата 10 години и през 1923 се връща в Неврокоп, пенсионира се, построява къща“, връща се към родовата история А. Вълчев и определя дядо си, когото помни като много строг, взискателен и деен човек.
Съществен принос за възпитанието има и бащата Димитър, който е бил земеделец, конен стражар на граница, ерудит… и най-известният пчелар в региона. Той учи децата си на труд, дисциплина, отговорност. От него Ангел Вълчев наследява своята любознателност, сръчност, уменията да майстори разнообразни неща, любовта към книгите и, разбира се, страстта към пчеларството.
Всички 5 деца спазват завета на своята майка, която им казва да ходят където искат, да се изучат, но да се върнат в родния Гоце Делчев, да се задомят и да останат тук.
А наличието на брат близнак, с когото си приличат като „две капки вода“, прави ежедневието по-различно и изпълнено с много забавни случки.
„С брат ми бяхме неразделни – на училище, футбол, кино… 11 години седяхме на един чин. Бяхме заедно и студенти в София, само че той замина една година преди мен и завърши Лесотехническия университет. Иначе бяхме кротки деца, никакви бели не сме правили, а и дядо поп ни държеше много строго. А това че постоянно бяхме заедно ни беше самодостатъчно и много-много не контактувахме с другите деца. И като малки, и вече като големи имахме много забавни случки. Така например Славчо често го бъркаха с мен. Родители го спираха на улицата, за да го питат за някое дете, ученичките го поздравяваха. Мен пък редовно ме молиха за дърва, тъй като брат ми беше директор на ДИП“, споделя А. Вълчев и разказва как един ден отишъл да търси брат си в предприятието и всъщност никой от служителите не заподозрял, че пред тях стои не истинският им директор, а близнакът му.
Разбира се, всички случки са в рамките на добрия тон и просто на шега, като братята никога не са си разменяли самоличността, водени от някакви користни цели или подбуди.
Двамата кандидатстват заедно в Университета по строителство, архитектура и геодезия, но не са приети.
Тогава Ангел Вълчев си казва, че учителството е много хубава, спокойна работа и се насочва към химията.
„Учителят ми в 8 клас по химия Вълев беше много интелигентен и добър човек. Бе следвал медицина, владееше немски, есперанто, стенография. В училище ни организира кръжоци по есперанто, стенография, на които само аз и брат ми ходехме. Спомням си, че по биология си водехме записки, като стенографирахме и след това нищо не можехме да си разчетем. В самата химия ме плениха опитите, затова тежка, не тежка, реших и се насочих към тази наука. Учителят по физика също беше много интересен и успя да ме „запали“, коментира А. Вълчев, решил да учи химия с втора специалност физика.
Кандидатства химия и физика в Софийския университет 7 години след като завършва средно образование. Отбива военната си служба, като първоначално е разпределен на летището в Ямбол, а по-късно постъпва в батальон за аеродрумно обслужване. След специално обучение става бордови стрелец на щурмови самолет, което е много тежко, с изключително голямо натоварване и не всеки може да издържи.
„Войнишката служба ми се отрази много положително. Кали ме и във физически, и в психически план. Неслучайно има поговорка, че жена, която не е раждала, не е жена, а мъж, който не е бил в казармата, не е мъж“, заключи А. Вълчев.
Другата голяма школа и закалка е футболът
Като ученици в 7 клас учителят по физическо възпитание закарва близнаците на футболното игрище, където А. Вълчев е „зачислен“ за вратар. В гимназията започват дербита между класовете и махалите, а през 1949 се създават т. нар. ДСО /доброволни спортни организации/. Междувременно мачовете от първенствата започват да се играят по нови правила – на производствен, а не както дотогава на териториален принцип. Така чиновниците играят само в ДСО „Червено знаме“, строителните работници в „Строител“… Шивашката, обущарската и сладкарската кооперация създават отбор „Динамо“, като Ангел и Славчо са привлечени в тима. На моменти представянето е колебливо, но „Динамо“ се изявява и на градско, и на областно ниво. След завършването на гимназията двамата братя се хващат на работа – сключват договори за сеене на тютюн към местния монопол. Следва и трансфер в отбор „Строител“ и успехи в целия окръг. Като студент А. Вълчев е привлечен за вратар в „Академик“ /София/. Заминавайки за столицата, през 1958 г. отива на проби на стадион „Червено знаме“, одобрен е и веднага влиза в мач с юношите на „Септември“. По това време титуляр на поста е известният Йордан Жежов, който по-късно става и международен рефер. След загубата на пет поредни мача и рокада на треньора Жежов е сменен. Страж на „Академик“ става студентът по химия от Гоце Делчев. Запомнящи за вратаря са мачовете с ЦСКА, „Славия“, гостувания на „Локомотив“ /Пловдив/, „Черно море“ /Варна/. Именно визитата в морската столица бележи края на професионалната кариера на А. Вълчев. След мача там се разболява от дизентерия, прекарва 20 дни в болница. Връща се отново на терена, но установява, че не е същото, а и тренировките, футболните срещи до известна степен започват да възпрепятстват подготовката му в университета.
„По време на мачовете се хвърлях в краката на нападателите и претърпях много контузии. Преглеждали са ми и главата на рентген, гълтал съм си е езика, изпадал съм в безсъзнание. Но да, както казармата, така и футболът много ме калиха“, обобщава някогашният летец на щурмови самолет и вратар на „Академик“ .
Що се касае до следването и самата подготовка за започването на висшето образование след казармата, бъдещият учител започва да събира пари и в продължение на две години и половина работи като касиер в сладкарска кооперация. Успява да спести 11 хил. лв. тогавашни пари и заминава за София.
„Бях позабравил сума ти работи – периодична система, елементи, но учих сам и се подготвях. Не съм търсил помощ от никого. Приемните изпити бяха общо три – по математика, български език и химия. Влязох с бал 55 от максимален 60 точки. Най-трудно беше в трети курс – органична химия, физикохимия… Учебникът по органична химия беше 500 стр. – на два изпита я взехме. Трябваше да научим какви са начините за получаване на дадено химично съединение и 10 свойства. И като прочетеш днес за две-три съединения, утре пак започваш и нищо не можеш да си спомниш какво беше това съединение. Но в крайна сметка се справих и завърших трети курс с пълно шест“, обяснява за нелекия студентски живот и предизвикателствата учителят.
На 27 г. А. Вълчев се жени за съпругата си и се прехвърля в задочна форма на обучение. Като четвъртокурсник, през 1961 г., започва работа в гимназията, днешната ПМГ „Яне Сандански“.
Преподава физика на всичките 10 паралелки с осмокласници, като всеки един от класовете са с по 40- 50 ученици.
„От една страна ми беше много лесно, защото 10 пъти повтарях един и същи урок. От друга обаче толкова големи класове се овладяват трудно. Не можах да опозная всички ученици и в края на годината не помнех някои от тях, но пък имах предимство да преподавам само в 8 клас и мисля, че се справих. Ходих при заместник-директора, който беше физик. Молих го да влезе в някой от часовете ми, за да знам дали нещо не трябва да променя, подобря, но той така и не дойде“, спомня си за първите стъпки в учителската професия именитият педагог. В края на учебната година паралелките „падат“ от 10 на 8, а учителите по физика са общо 4-ма. Тогава директорът на гимназията предлага на младия учител освен физика да вземе часове и по химия, и по математика.
„Предстоеше ми 5 курс, воденето на три предмета щеше да ме ангажира много. Това са опити по химия, физика, задачи по математика… Много умивах, но в крайна сметка не приех предложението. Продължих образованието си и завърших с диплома от „Мн. Добър” /5.26/, след което ме направиха възпитател в пансиона за средношколци. Той бе специално направен за българомохамедани от целия окръг, ученици в гимназията, Селскостопанското училище, СПТУ по електротехника, но макар и не масово, приемахме и българчета от бедни семейства, както и такива на партийни функционери“, продължава разказа си А. Вълчев.
4 години е възпитател в пансиона, дават му да води групи с 8, 9, 10, 11 клас, като основно помага на учениците по математика.
По това време директор на пансиона е бащата на президента Росен Плевнелиев /мандат 2012- 2017 г./, Асен Плевнелиев, който по-късно започва работа в Благоевград, а начело на пансиона застава А. Вълчев.
„Бях директор 9 години и ще си призная: много хора съм приел и на много хора съм помогнал в нарушение на наредбите. Наскоро ми се обади Фатме от Белица. Казва ми: Г-н Вълчев, никога няма да Ви забравя“. Идват ми на гости ученици от целия регион, завършили пансиона и гимназията. Преди време ме поканиха на среща в Сатовча. Беше много добре организирано, а и доста от някогашните ученици са се издигнали. Единият беше народен представител, други – учители, директори… Едно момче ми благодари и призна, че ако не съм бил аз, е нямало да завърши. Разказа ми, че се и изучили в университета в Благоевград, а по-късно станал ректор. Много е интересна историята и на младеж от село Црънча, на границата с Гърция, чийто баща е бил овчар, а и той самият е щял да стане овчар. Та той дойде в пансиона. Мъчихме се, мъчихме се, но остана да повтаря, а ние повтарачи не приемахме. Аз го съжалих, оставих го в пансиона и му казах, че ако мине 8 клас, нататък ще му по-лесно. Така и стана, и в крайна сметка завърши. След това започнал работа като неправоспособен учител в селото, а после се записал и завършил в Благоевград“, споделя за благодарността и признателността на своите възпитаници А. Вълчев, по чието време в пансиона се извършват преустройства, модернизации, построяват още 20 допълнителни спални помещения.
През периода 1973-76 г. се изгражда нова сграда на Трето основно училище „Братя Миладинови“, което преди това е било Народно първоначално училище, а по-късно начално училище.
„ Един ден през 1975 г. при мен дойде секретарят по идеологическите въпроси Пашалиев. Каза ми, че са взели решение да ме правят директор на 3 ОУ. Възложи ми да се занимавам с довършителните работи. Така всеки ден ходих, за да контролирам как върви боядисването, обзавеждането на стаите и кабинетите, кой работник иска да напуска, на кого са му малко парите… По отношение на колектива не са ме питали за нищо и не знаех кои учители ще дойдат. Единствено ми дадоха да избера зам. директор и аз се спрях на учителката по БЕЛ от гимназията . На 1 септември се запознах с колегите, повече бяха възрастни и имаше само няколко млади учителки. На 15.09. всички се строихме в двора на училището за откриването на учебната година, а работниците по стаите още работиха. Този период беше труден и изпълнен с предизвикателства. Имаше проблеми с обзавеждането на кабинетите по химия, физика, биология… Наложи се да викаме ученици от гимназията, за да внасят бюра и чинове. Започнахме с 8 паралелки в начален етап и 16 в прогимназиален, а на следващата се увеличиха с по 4. Отделно бяха обособени две групи в детската градина, кухня. В началото учителите бяха 56, обслужващ персонал – 10 души, и като във всеки колектив имаше много и различни случки. Аз например се ядосвах, че още с идването си на работа една учителка веднага отиваше на телефона в учителката стая, за да провери дали детето й е станало, закусило… Друга пък си присвои постелки, тъй като искала да си тъче нещо вкъщи”, разказва първият директор на 3 ОУ, ръководител на образователната институция в продължение на 10 години.
А основното, на което държи Ангел Вълчев, е строгият ред и дисциплина, защото децата били лоши – тичали по коридорите, рисували мустаци по портрети на народни будители.
На фона на това имало и наказания. Ако например ученик счупи стъкло, то баща му веднага идвал, натоварвал рамката на гръб и отивал за нов прозорец. Директорът разказва и случка как ударил шамар на ученик, шестокласник, който си позволил да вземе и скрие ключовете на едно шкафче, а след като бил „хванат“, вместо да даде ключовете, ги хвърлил на земята.
„Имаше и изключени ученици за лоша дисциплина. Лично аз настоявах за това наказание и ги внасях на Педагогически съвет. С родителите нямах проблеми. Никой не е идвал да спори и да се оплаква за дадена оценка, да изявява претенции, да се кара с директор, с учител. Сега, като слушам, още повече че и дъщерята, и снахата са учителки, е направо страшно. Училищата се командват от родителите, не от директорите и учителите. Просто се обезцени ролята и авторитетът на учителя. Значи ученик може например да играе кючек пред дъската, а ти не си способен да направиш нищо, даже да го изгониш от час. Е, как е възможно такова нещо?
Като се пенсионирах, ме помолиха да отида в 3 ОУ, за да замествам учителката по химия, която се беше разболяла. Изкарах една седмица, беше ужасия.
Влизам в час и виждам как момче и момиче си говорят съвсем спокойно, все едно че в стаята няма учител. Направих им забележка един път, втори път, попитах ги за какво изобщо са дошли, да учат, или… Накрая хванах момчето за ухото и му казах да отиде да се поразходи навън. Друг пък през цялото време дъвчеше дъвка. Обясних му, че ако не махне дъвката, ще стане лошо. Продължих урока, обяснявам, а той още дъвче. Айде и него за ухото, изкарах го до вратата и му ударих един ритник. Всички ахнаха и цялото училище говореше само за това. На междучасието дойдоха учителите да ме питат какво съм направил. Направо се чудя как издържат сегашните учители.
На мен и милиони да ми дават няма да стана учител вече“,
категоричен е А. Вълчев и се връща в годините назад, когато системата е друга, в училищe цари строг ред и дисциплина. Първият директор на 3 ОУ прекрасно помни и времето, когато по 105 ученици остават на поправителни изпити, по 16 направо повтарят годината, а ръководеното от него училище е на първо място по резултатите. „Докато бях директор, нито един родител не е дошъл да пита, да държи сметка защо детето му е оставено на поправителен изпит или да повтаря годината. Иначе аз бях най-лошият, защото пишех най-много двойки“, коментира именитият образователен специалист.
След 10 години, 2 месеца и 15 дни начело на 3 ОУ директорът е наказан, заради скандал с партийния секретар на училището.
И двамата са извикани в градския комитет на партията, а А. Вълчев става специалист по организационните въпроси в звено „Просвета“. Възложено му е да наблюдава работата по училищата. Обикаля всички населени места с училища в общината, за да разбере какви проблеми имат учителите, школските шефове и как може да им се помогне. Междувременно директорът на пансиона се пенсионира и на негово място е назначен тогавашният началник на „Просвета“ Георги Андонов.
„ Питаха ме дали съм съгласен да оглавя „Просвета“ и аз приех.
3 години ходих на проверки на учителите и най-вече на директорите. Даже проверях и директора на гимназията Иван Бухлев, който е бил директор на самия мен, а и кмет на града.
/ б.р. – тук А. Вълчев се смее, спомняйки се как е ходил на проверки на легендарния Иван Бухлев/.
Под ръководството на Вълчев звеното прераства в отдел „Народна просвета“. Назначен е още персонал, включително и инспектори начален етап, като за разкритите щатове са избрани учители от 3 ОУ. Цялото счетоводство, ТРЗ /труд и работна заплата/ също преминават към отдела.
„Бяхме доста строги. Аз лично много държах и проверявах финансовата част, но нямах проблеми с директорите. Никого не съм наказвал и не съм се бъркал в работата им, както и в тази на учителите. Взех отношение един-единствен път. Бях на урок на учителка от Баничан, което всъщност не беше никакъв урок. Не можеше да овладее класа, говореше си нещо, но никой не я слушаше. Попитах директора дали изобщо е влизал при въпросната учителка и го посъветвах да поговори с нея, пък дано се оправи, ако ли не да я направи възпитателка. След един месец директорът ми каза, че я е преназначил за възпитателка. Ето това е единственият случай, в който съм се намесил“, категоричен е А. Вълчев, който след 3 ОУ се опитва да сложи ред и в цялата система на образованието в общината, а това не се харесва на някои директори и отново се стига до пререкания с градския комитет на партията.
Самата причина за възникването на противоречията е повече от любопитна.
Директорка на детска градина поискала от началника на отдел „ Просвета“ финансиране в размер на 100 хил. лв., за да прави ограда, подобрения на двора. Сумата не се понравила на Вълчев, още повече че 100 хил. лв. били парите за всички детски градини и училища в общината. За капак директорката правила необосновани разходи и за сметка на бюджета на детската градина си „оформила“ барче в кабинета, купувала си кафе… Друга директорка пък похарчила определени средства за ръководената от нея детската градина и търсила допълнително, за да обзаведе учителската стая и кабинета си с килими. А. Вълчев казал и на двете, че няма да им даде пари, посъветвал ги „да се вземат в ръце“, а те се оплакали от него, че ги тормози. В МОН постъпила жалба с твърдения, че „откъдето минел Вълчев, след него по училищата и детските градини оставали пожари”.
„На партийното събрание обясних, че не мога да разреша да се дават незаконно пари, заради това, че директорка си е похарчила отредените средства, за си подобрява кабинета. Казах: Реагирал съм съвсем законно, а това, че не ме харесвате, си е ваша работа“.
Накрая повиших тон и ме изгониха от събранието, разказва от първо лице за разигралите се събития А. Вълчев, който е освободен от поста на началник на „Просвета“ и е назначен за директор на училището в Корница.
„Това бяха най-тежките години, когато се сменяваха имената. Пред училището имаше протести. Родители настояваха да изгоня работещите като учители 3-ма българомохамедани. Обясних на родителите, че няма да ги пусна в училище, нито пък ще уволнявам когото и да е. Като искат да протестират, да отидат при началниците в „Просвета“ в Благоевград. В крайна сметка устоях и нещата се успокоиха“, спомня си за критичния период А. Вълчев, който ръководи училището в Корница в продължение на 3 години. Един ден при него идва тогавашният началник на „Просвета“ и обяснява, че е взето решение всички директори, на които им остават няколко години до пенсия, да бъдат сменени.
А. Вълчев пуска молба, че иска да бъде назначен за възпитател и отказва предложение да остане на директорския пост.
Продължава работа като възпитател, а през 1993 г. се пенсионира. След оттеглянето си се отдава на земеделска работа, грижи се за нива от 2 дка. Произвежда за собствени нужди домати, чушки, боб… Наред с това има и 20 кошера с печели, разположени в местност на 20 км от Гоце Делчев. Ходи да помага на свои познати в строителството, защото именно майсторенето, в това число изработването на фигури от гипс по тавана, на мивки, шкафчета… му доставя най-голямо удоволствие.
„В пансиона имах случай. Шофьорът строеше къща и аз предложих да му помагам. Сложих си в торбата мистрията, чука и отидох. Имаше 4 души работници, запознах се с тях, попитах ги какво да правя, а те ми дадоха най-трудната работа – да засичам ъглите към прозорци. Започнах – пусках си отвеса, теглих си канапа, а те само ме гледат. По едно време единият ме пита: „Даскале, колко пари получаваш?“. Отговорих, че заплатата ми е 150 лв., което си беше много, защото преди това беше 90 лв., а директорът на гимназията вземаше само 15 лв. повече от учителите. Тогава майсторите ми предложиха да започна да работя с тях, като заявиха, че ще да вземам двойно по-голяма заплата“, смее е А. Вълчев, връщайки се към забавната история.
Централно, а и най-важно място в живота на емблематичния педагог и директор заема съпругата Магдалена
„За разлика от сегашните младежи, които се запознават по дискотеки и кафета ние се видяхме на главната улица на Гоце Делчев. Това бе основното и всъщност единственото място за срещи в града. И в двете посоки по главната улица се движеха по пет колони с хора“, казват семейство Вълчеви. Любопитното е, че още преди първата среща Магдалена получава „жокер“ от приятелка, че единият близнак носи червени обувки, а другият кафяви. А Славчо и Ангел са много учудени, че някой ги е разпознал „от раз“ и започват да ходят с еднакви обувки.
Достоен за възхищение е фактът, че Ангел и Магдалена Вълчеви са заедно от годежа си през януари 1961, или вече 63 години. Отглеждат две деца – син, който е военен и достига до чин полковник, и дъщеря – учителка в благоевградското 8 СУ „Арсени Костенцев”.
А основната рецепта за дълъг и щастлив брак е, че без компромиси не става, но все пак на въпроса кой слуша повече, бившият директор веднага отговаря: „Аз!“, след което допълва, че слушането и разбирането са взаимни.
Друг впечатляващ факт, е че Ангел Вълчев и съпругата му Магдалена са на „ти“ с новите технологии.
И двамата работят на компютър, като си имат персонални лаптопи, подарени им от внука им в Германия.
„Не сме ходили на курсове или на някакво обучение. Просто дойде едно момче от местна фирма и ни свърза интернета. Гостувайки, внуците ни показват по нещо“, споделя Магдалена, която следи активно случващото се в страната и региона, често се ядосва и коментира със съпруга си някоя новина. Ангел разказва, че започва да работи на компютър през 1989 г. като началник на отдел „Просвета“. В началото използва устройството като печатна машина, след това търси, сверява различна информация. Лаптопът е верен помощник и при писането на книгата, игрите на белот, комуникацията с внуците, свалянето на модели за рисунки. Отваряйки темата за изобразителното изкуство, А. Вълчев показва и изложбата си, която има към 50 прерасни картини. Те са подредени в хола на семейния апартамент и всички са с мотиви на животни.
А страстта към рисуването датира от ученическите години.
Именно в този период А. Вълчев усвоява техника за минимализиране или увеличаване на рисунките чрез разчертаване на квадратчета и нанасяне на изображенията с туш. Емблематичен е и проведеният в Гоце Делчев през 1949 г. събор на българо-съветската дружба. Тогава на директора на гимназията е възложена специална задача – ученици да направят стотици плакати. С тази отговорност са натоварени братя Вълчеви и още трима ученици. За една седмица са освободени от училище и са изпратени на тавана на училището, където пишат и рисуват.
„Купиха ни необходимите неща, обаче боята беше постна и я разреждахме с боза, за да се лепи и да не се размива. Прислужниците всеки ден ни носиха бутилки с боза. Ние половината я изпивахме, но се справихме и направихме необходимите плакати“, разказва за „уроците“ по изобразително изкуство А. Вълчев, който в момента е отдаден на тази си страст и от 3 години рисува активно. Любимият му мотив са животни, а технологията никак не е лесна. Най-напред прерисува изображенията от екрана на компютъра. След това ги щрихова с молив, нанася фона и слоевете латексова боя. Въпреки полагания труд търпение и безспорен талант любителят художник, който спокойно може да мине и за професионалист, не продава, а подарява картините си.
„Предложих на дъщерята да й дам картини и с тях да награди най-трудолюбивите учениците от класа си. От училището решиха да включат картините в благотворителна инициатива. До колкото знам, картините са се харесали, даже владиката Серафим си е взел, което е много хубаво. Аз съм доволен, подпомогнал съм набирането на средства за добри начинания и пак ще дам картини“, коментира А. Вълчев
Наред с рисуването именитият педагог, който е на 90 г., поддържа формата си и със судоку, декламира стихотворения, чете…
„Судокуто ми е за ума, защото на тези години много хора изкукуригват. „Да не чуе дяволът‘, аз съм добре с главата. Всеки ден решавам, даже ако е много трудно, го затварям и после започвам пак. Играя сантасе и белот. Чета – задължително и сутрин, и следобед. Наред с това рецитирам стихотворения – и български, и чужди. Просто което стихотворение на Ботев, Вазов… ми хареса, го научавам наизуст и вечер, като си легна, го декламирам. Сутрин като стана – също“, издава рецептата за поддържането на форма Вълчев, а Магдалена допълва, че съпругът й редовно заставал пред компютъра и декламирал на внуците в Германия „Заточенци“ на Яворов, творби на Пушкин, при това в оригинал на руски…
Според интересите си двамата са си изградили „железен режим“, така че да не си пречат един друг, но и да си споделят. Денят на А. Вълчев започва с преглед на спортните новини, изиграните и предстоящи футболни мачове, лека атлетика, волейбол. Следват „битките“ със судокото, игрите на карти, четене и, разбира, се рисуването. Магдалена пък следи активно случващото се по света и у нас, често разказва новините, които са я впечатлили на съпругата си, и двамата коментират. Друг интересен факт е, че като хора с активна гражданска позиция сем. Вълчеви гласуват на всички избори, като само един-единствен път по здравословни причини не са ходили до урните.
„Историята е жестока съдница. Тя не прощава на поколения, които забравят своето минало, които забравят своята родова памет“, така започва предисловието към книгата, посветена на героичното минало на родното Старчища.
Подобно на своите дядо и баща, А. Вълчев също води дневник, посветен на историята на рода и пази паметта на поколенията.
През 1979 г. по инициатива на Димитър в манастира „Света Богородица“ край Гоце Делчев се провежда първата земляческа среща-събор на всички изселници от Старчища.
„Години след това препрочетох дневника на баща ми. Той беше писал само за нашия род. Нямаше нищо за борбите, славата, личностите. Започнах да се интересувам, да издирвам хора, да събирам информация, свързах се даже с наследници на изселници, живеещи в Канада. Просто чувствах, че трябва да направя нещо, така че всички наши деди, бащи, прокудени от родните си огнища, посели семето на бунта и повели народа на борба за свобода и човешки правдини, да не бъдат забравени“, споделя за мисията си А. Вълчев.
Създаден е и инициативен комитет „Старчища“ с председател композиторът Кирил Икономов, който е от с. Мосомище. На срещата по учредяването присъства и кметът на Гоце Дечев Владимир Москов. Впоследствие е изготвен списък с имената на 120 семейства изселници и изпратени писма до наследниците в страната и чужбина. На 22 юни 2014 г. в село Ново Ловча, което е последното населено място, използвано от бягащите изселници, се състои голяма земляческа среща, а по съвет на К. Икономов А. Вълчев започва да пише книга, която завършва за една година.
При редакцията и оформлението помага и дъщерята Милена, а внукът от Германия прави превод на резюмето на английски език. Финансирането по издаването на книгата поема лично кметът на Гоце Делчев Владимир Москов.
Самите землячески срещи се провеждат през различни периоди от време, като последната, 6-та поред, е на 6.09. т. г. Да се срещнат със свои близки и роднини в двора на параклис „Свети пророк Илия“ в хаджидимовското село Ново Ловча идват и потомци на старчищяни, заселили се в Неврокоп, село Копривлен и днешна Северна Македония, основно от гр. Радовиш, като лично присъства и самият А. Вълчев.
Без да претендира за изчерпателност, разговорът с емблематичният педагог имаше за цел да представи живота, кариерата му, самия него, още повече че и на тези години със своя ентусиазъм, дух и мисъл г-н Вълчев е пример за мнозина. И тъй като личността на известния жител на Гоце Делчев се свързва именно с работата му като учител, директор, началник на „Просвета“, то на финала на срещата репортер на „Струма“ отново върна своя събеседник към годините, отдадени на образованието. На въпроса дали поведението, отношението, предизвикателствата, множеството случаи и ситуации са „оставили горчилка“, бившият директор заяви: Не, защото знам, че съм прав! Хич не съжалявам за това, което съм направил и как съм постъпил. И ако трябваше да избирам, пак бих извървял целия този път“, категоричен е А. Вълчев.
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
