Живата история на Капатово – 87-г. Аврам Хаджииванов: При кооперирането на земята комунистите се утвърдиха като абсолютни господари, всички облаги бяха за тях, но все пак нещата потръгнаха, до 1970 г., когато хората избягаха от селата, за да се цанят за работници по градовете

Аврам Георгиев Хаджииванов е роден през 1934 г. в село Капатово, Петричко. Едно от 7-те деца на Николина и Георги Хаджииванови. Учи в Капатово, прогимназия завършва в Хърсово. На 16 години /1950/, когато с родителите си е интегриран семейно в село Крушаре, Сливенско, успял да вземе гимназиално образование в Сливен и Ямбол. Казармения си дълг отбива трудовак. Бил неблагонадежден.

          След войниклъка си се завръща в Капатово и учи в Селскостопанския техникум в Сандански. 1964 година, успява да влезе като задочник в Агротехническия институт в Пловдив. Трудовите си години вписва като бригадир в ТКЗС и като участъков агроном на няколко села. След 1990 година работи 3 години в служба „Земеделие” към община Петрич. В пенсия е от 1994 година.

          Семейство създава през 1960 година с Иванка Талкова. Имат 4 деца – Николина, Георги, Карамфила и Ангел, внуци и правнуци.

          От потомството е на известния в района Лазар Вуков, брат му Кръстьо Хаджииванов е убит 1952 г. край Струма при Чучулигово.

– Аврам, поел си по житейската пътека на 88-ата си година, почетна възраст. С какво се занимаваш сега?

– Ами агрономът Хаджииванов е минало. Това, което бях усвоил като наука и практика по време на кооперативния строй, вече съм го  качил, както се казва, в кошницата на тавана. Сега се занимавам с малкото си домашно земеделско стопанство – малка градина, лозе, овошки, що се вика за домашна консумация.

Старая се и да не оставям главата си празна, а краката без хич път. Радвам се на внучетата и правнучетата. А намерих си и един другар – хванах се за молив и с него запълвам бели листове с черни букви. Казват, че мъжете като се пенсионират и поостареят, поизперкват и започват да пишат, та и мене сигурно ме хвана това изперкване…

Помислих си, че житейският ми път не само е доста дълъг вече, но в него съм чул и видял, а и преживял много при капитализма в детството и юношеството ми, като неблагонадежден при така наречения социализъм, с трудови години в неговата рожба – кооперативните стопанства, и пенсиониране при нов капитализъм, български… това, що съм видял, чул и преживял си е един голям житейски урок, който си мисля, че е по-добре да не се забравя.

– Имаш вече две книги.

– Да. Първата ми е под заглавие „Преживено” и с подзаглавие „Рода Букови от с. Капатово”, а втората е „Случки с българи от старо време”.

– С какво си ги запълнил?

– Най-вече с живи истории. Със случки и събития от времето на робството, а и след него из целия 20 век. Постарах се да надникна из църковните дела, развитието на училището, да потърся във времена и събития житието на родителите ми и техните родители. Стигнах до преди 200 години из историята на рода ми. Оказа се, че миналото на Капатово, а и на съседните селища в района, е едно голямо богатство, изразяващо се в борби за църковна независимост, за национално освобождение. Тук няма хълм и дол, а и по-стара къща да не са свързани с Яне Сандански, с комити, със сражения с турци, с гонене на гръкомани свещеници. Сред тези къщи е и  потомственият ни дом в Капатово, в която прадядо ми поп Лазар е укривал Апостола Васил Левски, а по- късно и Гоце Делчев, и най-вече Яне Сандански, като ръководител на ВМОРО в Мелнишко и Серско.

– Казваш, че си много чул, видял и преживял в три епохи  – на капитализъм, социализъм и пак капитализъм. Какво си спомняш от времето на първия капитализъм?

– Бях дете, когато за първи път видях германски войници. Имаше и в Капатово. Танкове и оръдия имаше разположени по вършилата. Ние, децата /аз бях от 7 години нагоре/ тичахме край тях, когато бяха строени и маршируваха. Като ни гледаха такива боси селянчета, ни даваха шоколади и сладки сухари. Спомням си, че бяха много дисциплинирани. Каквото вземаха из селото -яйца, зеленчуци и друго, си го плащаха. Когато в нашето село отиваха да се мият на чешма и се появеше жена със стомни, всички моментално се отдръпваха, докато не си налее вода.

          Помня и обявяването на войната с Гърция и нахлуването на германците, което стана най-вече през нощта на 5 срещу 6 април 1941 година. На 6-и сутринта почти всички от Капатово бяха излезли на хълмовете наоколо да огледат що става на голямата гръцка отбранителна линия Метаксас, считана за непревземаема с бункери, оръдейни и картечни гнезда и тунели под нивото на р. Струма. Но бе превзета и после станаха много любопитни неща – много пистолети, че и картечници отмъкнаха местните хора.  Имаше една жена, беше прибрала картечница в сандък, казали й, че това е плетачна машина…

          Войната, естествено, се отрази и на икономиката на държавата, повлия и на хората от Капатово. Но пък се промени и животът в друга насока. Появи се радио. Някои по-заможни си купиха от марка „Филипс”. Слушаха се новини от Лондон, Москва, Берлин. Тогава радиото не се заглушаваше. И настана брожение сред хората. Колкото повече се виждаше краят на войната, толкова повече това брожение нарастваше. Започна да си говори и срещу Германия. Не липсваха и агитатори, които потайно казваха, че ако дойдат руснаците при нас, ще бъдем всички щастливи, а сиренето ще е като камъните по реката и всички ще ядем до насита.  Пропагандата за добрите руснаци се увеличаваше с идването на края на войната. Повлия тя и на братята ми Благой и Кръстьо и другите момчета от Капатово, които се включиха в партизанския отряд, който действаше в южния дял на Пирин планина. Брат ми Благой отиде и с трофей – към 15 пушки и пистолети, заграбени от линията Метаксас.

– Казваш, че като неблагонадежден, и то с родителите, си бил интерниран в Крушаре, Сливенско. Как това се случи при двама братя партизани?

– Ами случи се, и то най-вече от Кръстьо. Кръстьо стана партизанин непълнолетен, невръстен. Много беше талантлив, физически здрав и пъргав. Когато партизанин с руски войски действа по прокарване на комунизма и в Гърция, руски генерал му предлага да го изпрати на учение в Москва.  Но той отказва. Скоро се разочарова от новата власт и стана „враг на народа”. Преживява много житейски перипетии, работи из мини, преследваха го и 1952 година новата власт като за благодарност, че е спомогнал да я има, го разстрелва край Струма, под село Чучулигово.

          За Кръстьо сега са написани книги, издадено е личното му поетично и друго творчество. Български учени и писатели го наричат „Втори Ботев”, творбите му са преведени на много езици, а три монумента почитат делото му – има мемориал на предполагаемото място на убийството му, паметен знак в едно съседно на Капатово село и край стария централен площад на град Сандански.

– Защо се оказахте след интернираните и преследваните при установяването на така наречената народна власт?

– Ами защото братята ми Кръстьо, Благой, а пък и родителите ми явно изказваха обратни позиции на тези неща, които се случваха. След войната настана време, когато се казваха и такива нелепости: „Без слънце може, без Сталин не може”, че той е „Бащата на народите” и прочее.

          През 1950 година ни въдвориха в Крушаре, Сливенско. Най-големият ми брат Благой бе записал медицина, трета година. Арестуваха го и го пратиха в концлагера „Богданов дол”, после в „Белене”. Другият ми брат Кръстьо беше вкаран в урановите мини в с. Бухово, откъдето избягва и се стига до убийството му край Струма.

– Как преживяхте в Крушаре?

– Не беше добре. Ние бяхме „врагове на народа”, а и времето беше на купонна система за всичко хранително, а и нехранително и отиваше повече за червената номенклатура. Стигнал бях дотам, че бях заприличал на циганче. Дори имам и една любопитна случка. Ще си позволя да я разкажа.

          Изкачил се бях на билото на Средна гора, откъдето се открива Сливенското поле. По пътя срещу мене идваше цигански катун. Доближиха ме 6 цигани и циганки. Хванаха ме за ръцете и взеха нещо да си говорят на цигански. Запитах ги какво искат, а те взеха да викат: „Той е.”. Разбрах, че са ме взели за тяхно циганче, изчезнало преди 6 години… дълго, дълго е всичко за разказване, важното е, че оцеляхме и доживяхме пак да живеем в Капатово.

– Пак ли бяхте „врагове на народа”?

– О, да! Това си беше нещо като лепната незаличима марка. Когато се върнахме, бях вече завършил гимназия в Ямбол и Сливен.  Взеха ме войник, но скоро го отчетоха като грешка и ме прехвърлиха  в трудовите войски и хванах кирка, лопата и количка по изграждането на пътя от село Карналово за село Рожен и Роженския манастир. После работих и по пътища из Пирин планина. Непрестанно бях подложен от комсомолски активисти на провокации, че съм бил американски шпионин. Но както много неща се позабравят, така и аз взех да излизам от полезрението. Даже успях да продължа учението си в Селскостопанския техникум в Сандански. Агрономството ми беше нещо любимо, още повече че съм селско момче, земеделче, каквито бяха и братята ми. Даже ще спомена и това, че брат ми Борис Иванов по времето на промени оглави след 1990 г. и обединения БЗНС за Благоевградска област.

– Трудовите ти години като агроном ли минаха?

– Да. И това се случи, след като след 1960 година стана по-свободно приемането в университетите и висшите институти. Постъпих в Агрономическия институт в Пловдив и започнах работа като бригадир в ТКЗС, като земята вече навсякъде бе кооперирана, а после бях пък агроном на участък в Капатово и други селища.

          1960 година, освен че постъпих в Агрономическия институт, бе щастлива за мен и с това, че създадох семейство с Иванка Талкова от Хърсово и с нея бяхме честити да си отгледаме 4 деца, имаме внучета и правнучета.

          Така повечето от трудовите ми години отидоха в бригадирство и агрономство, но имам и три години след 1990 година, в очакваното с много надежди време на промени, като специалист в служба „Земеделие” в община Петрич.

– Когато си поел бригадирството в ТКЗС, стопанството вече имало ли го е?

– Да, имаше го. Ние по това време още сме били в Крушаре, учредили са го най-вече хората с малко частни имоти, висши членове на комунистическата партия, които впоследствие с репресивни и други мерки вкарали цялото население с всичките му имоти, а и почти що имало лични домашни животни.

          По време на кооперирането на земеделието и животновъдството комунистите се утвърждават като абсолютни господари. В началото като че всичко потръгна. Извършиха се мелиоративни работи, усвоиха се нови обработваеми земи, създадоха се широки блокове, изградиха се пътища, стопанска база.  Производствените процеси се модернизираха с появата на камиони, трактори и друга техника. Но към 1970 година всичко взе да буксува. На приказките, че западният капитализъм е загнил и скоро ще рухне, вече никой не вярваше, а това потвърждаваха и открити магазини с търговия с долари, наречени „Кореком”. А долари обаче банките даваха само на приближени партийни другари, а не на всеки…

          И всичко тръна надолу и назад. Хората от селата започнаха да бягат и да се заселват из големите градове, където все пак имаше някаква индустрия и там се цаняха за работници.

– Това засегна ли и Капатово?

– Картината бе обща. В моите книги съм се поспрял из миналото на селото и безспорно покрай лошите е имало и добри години.

– И що за село е?

– По-добре питай що за село е било, защото каквото е било, вече не е. Разположено е в югоизточните подножия на Пирин планина на 200 м н. в. С останки е от антични поселения в местностите Връчвите и Муратов рид. Основният поминък на населението и по време на турското робство, а и в годините след Освобождението все е идвал от земеделие и най-вече от тютюн, памук, сусам, царевица, картофи, овце, говеда, пчели. По време на кооперирането земеделие най-много се залагаше на лозя и тютюн. Лозята бяха с капково поливане, модерни, а сега половината ги няма, а тютюневото листо е и съвсем непознато.

– Какво е отличавало Капатово от другите селища в района?

– Ами хората, особено по времето на робството, са били по-единни, задружни, помагали са си. Тук искам да отбележа един исторически факт и той е, че Капатово е под име Капатова, записано в турски данъчни регистри и тази година е в своята 415 годишнина /записано 1606 г./. в летописа му се вписват училище от 1898 г., читалище от 1936 г., църква „Пресвета Богородица, живоприемний източник” от 1887 година, паметник на културата. Сражения е имало тук по време на Илинденско-Преображенското въстание. В Балканската война мъже от селото се включват като опълченци, гръцки войници по време на Междусъюзническата война изгарят църквата и къщи.

          За възхода и сегашното падение на Капатово може да се съди и по броя на жителите му, които през 1920 година са били 311, достигнали са 629 през 1956 година и сега не са повече от 120 души, и то все хора като мен в безперспективна, пенсионерска възраст. Всичко това, доколкото съм можал, съм го вписал в двете си книги.

– Как стигна до тях?

– Ами и аз, както мнозина го вярват, съм привърженик на твърдението, че думите отлитат, а написаното остава. Повлия ми и г-н Никола Малчев, който ме провокира, а и стана основният ми спонсор, че аз с моята пенсия съм, дето се казва, до хляба и лекарствата. На този човек изказвам тук благодарност и то не само за това, че е помогнал на мен, но с негова подкрепа излязоха книгите с поезия и друго съдържание на великия ми брат Кръстьо. Другият ми брат – Иван Хаджииванов, който живее в Благоевград, също пише.

– Поровил си се и в родовата памет.

– Да. Не съм обаче навлязъл по-надълбоко от два века и малко повече. Причината е, че липсват документи. По времето, когато сме били под турско, може и да е имало нещо да се води, но след Балканската война, а и гръцката бърканица, както й казват из нашенско на Междусъюзническата война, всичко е изчезнало.

          Пресмятал съм, че по бащина и майчина линия, пръснати навсякъде из страната, а и в чужбина, роднините ми са към 300 души.

– Родът на майка ти откъде е?

– Майка ми се казва Николина и е от Хърсово. Баща й е Стоян Щерков е от стар хърсовски род. Дълго е за разказване.

– Родово сте Иванови и Хаджииванови, а ти в книгата „Преживеното” пишеш и Вукови.

– Родовото име Вукови е по-далечно. Даже е имало и един Митре преди този Вуко. Този ни прародител Митре идва от гръцкия град Янина. Тръгнал да се преселва в България, в Брацигово. Когато Митре и синът му  Вуко със семейството минават Русенското дефиле, починала жена му на Митре. Не виждал вече смисъл да гони път до Брацигово и то с Вуко, още невръстно дете, и се заселил в Кромидово, а след някоя година там се преселил в Капатово.

          В Капатово прадядо Вуко създава семейство, раждат му се много деца, но живи остават само три – Лазар, Митре и Георги. Ако се поразчопли тук из създалата се впоследствие родова държавица, ще се открият десетки имена с различни професии, живели и живеещи на различни места.

– Специално твоят клон как се връзва?

– Ние се разклоняваме от дядо Митре. Наш дядо е Иван, който дава името на фамилията като Иванови, но и като Хаджииванови, тъй като 1929 година е бил на поклонение на Божи гроб в Йерусалим. Дядо ми Иван е роден 1877 година. Не мога да не разкажа как се е оженил, та и ние сме имали чрез тате Георги да се пръкнем на този свят. Дядо ми е бил на 14 години и го сгодили за баба Ангелина. Случило се нещастие – баба Ангелина като момиче, като копаела на нивата в м. Тополите, откъртило се камъче и я удря в едното око и ослепява, и така станала годеница с едно око. Дядо Иван решил да развали годежа. Отишъл при свещеника да иска разрешение. Тогава обаче моралните писани и неписани закони били много силни и попът му казал: „Сакън, ако развалите годежа и се сгодиш за друга мома, пак ще се повтори същото, защото ти си орисан да се ожениш за мома с едно око!”. Така до разваляне на годежа не се стигнало и дядо ми Иван пък отишъл като домозет в къщата на поп Лазар, един достоен, забележителен човек. Достатъчно е да спомена, че освен с църковните дела, занимавал се и с много обществени изяви – участвал е при изграждането на църквата, на училището, а в дома си в Капатово е посрещал Апостола Васил Левски, а по негово време и апостола Гоце Делчев, често е намирал подслон и войводата Яне Сандански.

– Аврам, каза, че си пето дете сред седем отрочета. Как се живее в такова многолюдно семейство?

– Ами живее се! Едни се раждат, други растат и започват да полагат грижи за по-малките. В ония години многото деца не е подминало почти никое семейство. Та дядо ми Иван /Хаджи Иван/, с баба ми Ангелина пък били с 8 деца.

– А ти си останал с 4?

– Попромениха се възможностите за живеене. Навремето се е разчитало на ниви и домашна стока и хората не са се пръсвали по различни селища, а и извън граница.

– Твоята челяд къде е?

–  Дъщерята Николина е омъжена в село Мрамор, Тополовградско, има две дъщери, синът ми Георги е в Марикостиново и също е с две рожби, втората ми щерка Карамфила е в Крупник, като и тя е с две дечица, а синът Ангел единствен е в Капатово.

– Като погледнеш живота си от висотите вече на годините си, как го виждаш?

– В спомени ми е мил, независимо че съм чул, видял и преживял много несгоди. Животът е един чист късмет, едно висше благо, едно чудо. Има обаче и лошотии. Те обаче не са налагани от живота, а от тези, които го живеят. Казват някои, че няма ненаказано добро, докато ненаказано лошо има. А колко му е хората да си намерят добрата приказка, добрите отношения, да позабравят за политики, за власт, да намалят алчността си и жаждата да имат не много, а всичко.

БОРИС САНДАНСКИ