Илия Гърчев е живата легенда на град Мелник. На този Божи свят се е появил през 1944 година. Учи в родния Мелник, след това завършва авторемонтно училище в Гара Искър. Работил е като шофьор в киноцентър „Бояна”. Там се запознава с много от звездите на родното кино и театър, сред които Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Невена Коканова, Йосиф Сърчаджиев… Джоко Росич.
– Илия, навъртя 75 години живот в Мелник. Как виждаш града, остарява ли, или расте и не старее?
– Ами сегашния Мелник бих го определил като хубава ябълка на лице, ама вътре не бива да се поглежда, че все ще се види нещо, що не трябва. През втората половина на миналия век на позападащия Мелник му се даде лице с ново сградостроителство, и то в подходящ архитектурен стил. Опазиха се старини, изградиха се хотели, построи се училищна сграда – истински дворец на просвещението. Това обаче не доведе до живване на града и той продължи да се смалява като жители. Няма, както се казва, в Мелник говор бодър, че много неща са на смъртен одър. Ето да вземем училището – сграда пуста, рухваща, отдавна забравила детски глас, а се е пълнила с ученици, че имало и пансион, стол, добре обзаведени кабинети, работилници. Така е и с други сгради – отвън добре, отвътре – нищо. Много обществени сгради и частни къщи блестят с външен вид, а от прозорците им човек не се показва.
-А по-рано?
– Ако се върнем към времето от робството градът е бил със сигурност нещо повече, че е бил и център на каза, а после и на околия. Ако пък отидем още по-нататък в историческото време, то Мелник ще го видим и като център на епархия, Мелнишка, като столица на деспод Алекси Слав. Богатството на история обаче не е достатъчно за сегашно добро движение, но все пак и това, че тук има и десетки църкви, останки от крепост, много външен блясък не може да се пренебрегва, а може да се приема и като повод за гордост.
– В твоите младини Мелник как беше?
– Имаше повече животец. Училището си беше училище, имаше кино, идваха театри, хотелите се пълнеха. Беше време на организиране на всевъзможни мероприятия на ниво Благоевградски окръг, че и на национално ниво. Сега тези неща са спомен. Плах опит е организирането тук на традиционните вече „Мелнишки литературни вечери” или празниците на мелнишкото вино. Те са като капки дъжд върху жадна земя.
– Спомена за кино и театри.
– Да. За мен киното и театърът са нещо като втора част от живота ми. Баща ми Кирил бе кинаджията в Мелник, а пък аз работих и в киноцентър „Бояна”.
– И какво с киното в Мелник?
– Много нещо бе киното в Мелник, а сега думата му се е позабравила, че от повече от 20 години образ на голям екран не се е появявал. А някога кинопрожекциите бяха нещо като градски празници – хората си обличаха новите дрехи, излизаха из града, сядаха на местата си в киносалона, свършваше филмът и следваха разговори по групи из града. Киното беше една отлична възможност хората да се видят, а да си покажат новите дрехи.
За нашия дом киното си беше и нещо като лична история. Баща ми Кирил посвети на киното 40 години от живота си. Като кинооператор започна от 1953 година. С подвижни апарати и агрегат обикаляше и селата край Мелник, като често багажа си натоварваше на каруца или на самара на мулето. В началото нямаше електричество, най-трудното идваше от агрегата.
Боже, какви времена бяха! Тръгне тате с каручка или мулета към някое от селата и още като го видят, че иде, се усеща възбуда, че ще има кино.
– Как баща ти е стигнал до киното?
– Станало е случайно. Дошло време да се прожектира филм и в Мелник. Хубаво, ама дошлите кинаджии не могли да си запалят агрегата. Тате разбираше от такива неща и им помогна. Така като помагал и тази магия го хванала, и не излязъл от нея вече цели 40 години.
– Има ли нещо, което сега да напомня за киното?
– Да. С мисъл, че все нещо от каквото е било, трябва да се опазва, че може и да потрябва, се опитах да създам нещо като музеен кът на киното. Опазил съм документи за много от някогашните прожекции, каква е била посещаемостта им, образци от билетите. Опазил съм много и от използваните рекламни афиши, като тук ще спомена, че тате много от тях сам си ги рисуваше или попълваше по тях. В този музеен кинокът съм съхранил и една от използваните киномашини. Реч е за една българска „Славянка” от 1965 година. На нея стои и лента от филм и той е „ Полицаят и полицайките”, френска комедия с Луи дьо Финес. В Мелник има още две киномашини, които засега събират прах в местното читалище „Емануил Васкидович”, а би било хубаво и трите машини, а и всичко що може още да се събере за киното, да се спастри на едно място. Киното в Мелник вече е в „миналото”, но все пак трябва да се опазва по нещо, че знае се – миналото, това са корените, върху които расте настоящето.
– Ами то кино вече почти и в големите градове няма.
– Така е. Хората се увлякоха по телевизиите, макар че са с програми, изпълнени почти с нищо запомнящо се, а и непрестанно повтарящи се и с много реклами, та добре би било да се знае, че е имало и по-стойностни неща. Никой не може да отрече, че киното беше култура, възпитание, разкриване на нови светове, беше будителство, а и забавление.
– Илия, знам, че се познаваш с кинодейци, а и с известни актьори. Как се случи?
– Вярно е. Така се случи, че попаднах като шофьор в киноцентър „Бояна”. Там имах възможност да гледам и слушам и как се правят филми, да съм така в доста голяма близост до тези, които ги правят, че да съм и на приказка с някои от тях, а с други съм седял и на по чашка. Това ми се е случвало и със звезди като Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Йосиф Сърчаджиев, големия Джоко Росич. Все хора с големи сърца, много човечни.
– А в Мелник посрещал ли си някои от тях?
– Ами кажи-речи винаги, когато нещо се е случвало, свързано с киното в Мелник, не е ставало без и аз да понадникна, та и с някои от тях, ама и с други, все сме поразменяли приказка и чуквали чашки. Аз, знаеш, съм кръчмар. Мелник много пъти се е превръщал на малък Холивуд и в такова време съм посрещал знаменитата Невена Коканова, Иван Терзиев, който тук снимаше филма „Селцето”. Навестяваха ме артисти, когато тук се правеше и част от филма „Време разделно”. От снимани в Мелник филми съм и позапазил нещо от реквизитите им в моя кинокът.
Да не се простирам с много имена, но в мили спомени съм от срещи с Владо Карамфилов-Въргала, Димитър Ковачев- Фънки, Слави Трифонов. Гости са ми били още поети, писатели. Ще спомена и певеца на любовта Евтим Евтимов, който тук посвети на мелнишкото вино четиристишието:
КЪМ ЧУДОТВОРЕЦА
Слава на ръката талантлива
и на твойто чудотворство – слава.
Виното създал си да опива,
А жената да опиянява.
– Беше захванал да правиш битов кът. Докъде стигна?
– Ами понатъкмих го. Скромен е. Посветен е на бита в Мелнишко и на ВМОРО, че Мелник все е бил нещо като център на освободителните борби, да не говорим, че е бил и господарството на войводата Яне Сандански. Събрал съм разни старовремски тъкани, шевици и изделия, стари глинени заструци, стомни, бърдета, паници, разна дървения. На видно лице към къта на ВМОРО стоят портретите на Гоце Делчев, Яне Сандански, Пере Тошев и други дейци.
– Илия, случайно попаднах на един твой приятел, по-скоро наборняк, с когото си служил в Самоков. С възхищение е от тебе, че ми декламира и негово стихотворение за тебе. От село Елешница е.
– А, това е Васил Томов. Душа на поет носи. Заедно късахме чепици по плацовете на поделението в Самоков. И какво ти издекламира?
– Не е лошо, ще ти го кажа:
„Илия, на век и половина и само по веднъж
ражда се някой истински мъж.
И тъй като няма го Пиринският цар,
ти в Мелник сега си Боже дар.
Животът ти скучно, знам, не минава
и с чувства човешки не се разминава.
С приятели много ти се сродяваш
и враговете с мелнишко вино сдобряваш”.
– Този Томов е от години душата на наборняците, що служихме в Самоков. Една група вече от десетина години се зарекохме и всяка година си уреждаме среща в Самоков. Лошо е, че минават години и взехме да редеем. Като се видим, първо обикаляме из поделението, което сега е развалина, после в някоя кръчма махаме какво-що ни се е втъжнило, аз съм понапълнил дамаджана-две с мелнишко, турим му яко замезване, та стигаме и до песни.
– Да върнем пак приказката към Мелник. Как го виждаш в идни години?
– Иска ми се да го видя не такъв, какъвто си мисля, че може да стане. Сега в града не са повече от 300 постоянните му жители. Няма ли външни посетители е пусто, тягостно, че няма и мъдра приказка с кого да се хване. В повечето дни зеят изпълнени с рекламни хитрини кръчмета и магазинчета, ама прага им рядко някой прескача. А иначе има какво да се види, че то не са многото църкви, правещи града от миналото като втори Йерусалим, че не са само Кордопуловата къща, известна още като Цинцаровата, Пашовата къща и още десетки паметници на културата. Че то не е само и Византийската /Болярската/ къща, тесните калдъръмени улички. Ами пясъчните брегове – истинска национална природна гордост. Пък и на крачки дето се вика е и Роженският манастир. Там е и гробът на Яне Сандански и изградената от него църква „Св.св. Кирил и Методий”. А знаеш ли защо Яне Сандански, и то по време на робството, е взел да гради църквата? Ще ти кажа. Градил я е, за да противодейства на гръцкото духовенство, което е владеело манастира, и чрез него, а и църквите в Мелник се е опитвало да всява гърцизма в говор, религия, а и национална свяст.
– Ами това що го каза е добре.
– Да, това е добре, но само с неща за гледане не се живее. Трябва и поминък, а го няма. Отстъплението от миналото е всеобщо. Някога Мелник бе с болница, а тя с родилно отделение, а сега не доктор, че и фелдшер си няма. За каквито и да се случат болежки се тича до Сандански, а той е на 20 км. Тича се до Сандански, но то и транспортът не е като що беше. Сега има един автобус в деня, та тръгнеш ли и ден се губи, а ако не го хванеш на връщане, в чудо може човек да се види.
Като върви човек по главната чаршия, особено тези, които са тук за първи път, се прехласват от вековните чинари, от бляскавите лица на сградите край дерето, но ако се мине само на метри към ридините и ще се видят останки от зидове и опустели къщи. Така е, че градът е бил и с близо 12 000 жители – да се чуди човек как из тези брежинки са се побрали, а сега, вече го казах – с не повече от 300 души.
– И все пак?
– И все пак ще кажа „Елате в Мелник!”. И все пак Мелник си е едно чудо за очи. На мелничани може да им е трудно и тъжно, но на гостите им пък е весело и чудно. Пък и има защо, че и природа, и човек тук са в съгласие и са сътворили все пак едно чудо. Лесно може да стане, стига да поразлисти страници от трудовете на Васил Кънчов, Емануел Васкидович, Виктор Григорович, Мартин Круизос и други учени и пътешественици, които са с перо опазили това, що са видели.
И не са видели малко. Техните очи са открили процъфтяващ град, чиито жители добре са знаели търговските пътища, водещи до Сяр /Серес/, Солун, Негрита, Белград, Дубровник, Виена, Будапеща, Венеция, че и към Горна Джумая /Благоевград/, Банско… търгувайки и сега с известното червено гъсто мелнишко вино. Някои може и да не знаят, но това вино се добива от лоза, която е известна от далечни старини с името Мелнишка манастирска пясъчница, че вирее на пясъчни почви. Ще добавя, че освен с вино, мелничани търгували и с памук, сусам, развито било и овцевъдството, козевъдството.
– Сега като си хванал по стръмната житейска пътека на третата възраст, с какво пълниш дни и нощи?
– Ами аз през целия си живот съм се срещал с добри, умни и разумни люде и мисля, че все нещо е влязло и в моята глава. Имам си семейство, поддържам малка кръчмица. Дойде ли ми гост, рядко си тръгва без приказка, та ако не той, то поне аз нещо ново ще науча. В града си се знаем и не виждам човек, като ме срещне, да извърне глава на другата страна. Драго ми е и когато са идвали при мене люде от близки и далечни краища, пак дойдат и ме търсят.
Така си живея и това, което в сърце лелея, е една мъдрост, казана от мъдър, че човек трябва така да живее, че да не прави на друг това, което не иска на него да му правят. А пък за Мелник, дошъл от всевечността, пожелавам и да върви към всевечност.
БОРИС САНДАНСКИ
Със съпругата си в домашен уют с опъната на стената меча кожа
Илия Гърчев в битовия кът
Изглед от мелнишката централна чаршия
Снимка за спомен от наборняшка среща 2017 г. в Самоков
Наборите Илия Гърчев (отляво), Иван Борисов и Божко Божков в превъплъщение на героите на знаменитите артисти Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов в „Тримата от запаса”
