Козичката с яренца и млекце даряваща, мъркащо, галещо се котенце, дворна градинка със зеленчуци, малко ранчо с овошки и други земеделски култури, лозе с бяло и червено грозде за винце и ракийка, семейство в здраве – това е, което пълни много от белите часове и дните на 76-годишния Симеон Стоянов от Кресна. А до тези пенсионерски години трудовата си книжка е попълнил с работа като домакин на предприятие „Каменни кариери”, домакин – управител на пансион към училището в Кресна, а на финала – събирач на данъци към общината.
Роден е през 1946 г. в село Белица /Илинденци/. След учение във Влахи, Сандански и Благоевград се образова в професионален профил. Семейството създава с Фиданка Стоянова от село Илинденци, чийто трудов стаж е вписан най-вече в търговската мрежа на кресненската кооперация „Братски труд“. Имат три деца: Мария, която е медицинска сестра в София, Димитър работи в съдебната система в София и Райко, специалист в шивашкия бизнес в Кресна.
– Симеоне, вече си на 76 г., с какво се занимаваш сега?
– Аз съм си селско чедо и Кресна не ме направи гражданин. Родното ми село е Илинденци, бившето Белица. Град Кресна ме прие като село с име Гара Пирин, та и още се опитва да крие цървулите си, заменяйки ги с градски обувки. И като дете, и като юноша, а и после като чиновник по разни служби все съм поработвал и по нещо друго, главно свързано със земята. Знам да садя, да копая, да бера. Невръстен още съм брал и низал тютюн, работил съм по отглеждане на царевица, картофи, из градини. Наред със службите, що изпълнявах, все съм си бил и малко фермер и това при пенсионирането ми се оказа като обитаем остров, хижи, на които да се изявявам, и като владетел на малка пенсионерска ферма.
– Какво по-точно имаш предвид като малка пенсионерска домашна ферма?
– Това е ферма миниатюрна. Дворно земеделие със зеленчукова градинка, лозе, малко ранчо с овошки, козичка, прасенце, котенце. Това е ферма не за предоволствие, а по-скоро е за здраве и удоволствие. Ферма, която може с бели кахъри да гони черни мисли. За мен моята ферма бих я определил нещо като здравница.
– И какво представлява сега здравницата ти?
– Имам си козичка. В план е да дава яренца, а и млекце. Истински дявол е – щом ме види и вдига глава, мърда уста, като че иска нещо да ми каже. Подам ли й ръка, вземе да се гали. Всичко разбира. Ако й кажа нещо така по-натъртено и разсърдено, ми обръща гръб. Преди тази козичка имах друга, но умря. Тази, като я докарах, взе тъжно да вряска, че си няма другар. Намерих едно шиле и с него са в другарство и вече не вряка. Абе животно е, но и то може да тъжи и да се радва и уважение да проявява. В животинската част на фермата има и едно коте. Все му се иска да е на скута ми. Мърка-хърка гальовно и в това отношение е като за орден. Това е частта на животинския свят, но стане ли сутрин, първо с тях се оправям, а вечер пък са последната ми грижа.
– В земеделието как си?
– В житейската ми биография земеделието ми се вписва откакто се помня. Вече казах, че знам какво е работа по ниви и какво е мотика, игла и тютюн. За земеделието мъдри са казали, че то е първият занаят на човека. То е и това, което поликвидирало номадството, ограничило е донякъде лова и е вързало хората към нивите си в селища, че и впоследствие в градове. Земеделието прави фермера нещо като малък творец – вижда как от труда му се раждат плодове, грозде и всевъзможни други благинки. Доста години, над 40, бях на чиновническо коритце, но никога не съм бил без земеделие.
– Сега с какво си се хванал?
– Имам домашна градинка. Това, което не е застроено, се изпълва с домати, пиперки, кромидец, боб, разни подправки. И нищо не е за пазар, а само за домашната кухня, която се командва от съпругата ми Фиданка. Когато става сутрин, ако няма нещо да се помотая из градината, хващам пътя към ранчото. Рядко пропускам ден да не отида. Намира се на малко над половин километър южно от квартал “Моравска”, в който живея. Ходя пеша, че докторите препоръчват ходенето и за сърцето, а и за цялостното здраве. Това ми е и на отиване, и на връщане. По средата на пътя съм направил една пейка, та присядам. Използват я и други, що минават. Така приседнал мога очи да поизпращам към река Струма, към раззеленилите се полета край нея или да ги приповдигна отсреща по мраморно-гранитната грамада на Ирин-Пирин . И така, като си поотдъхна, и останалата част от пътя ми се вижда по-лека.
– А какво представлява ранчото?
– Абе не е нещо особено. Около декар оградена земя. Всичко е в зелено. По краищата имам 24 овощни дръвчета – няколко вида ябълки, сливи, череши, праскови. Имам и представителство на дървото на богинята Деметра.
– Какво ще рече това?
– Ами ще рече, че древногръцката богиня Деметра го е създала. И това не е станало така случайно и си има своята голяма история. Да ти я разкажа в кратце?
– Добре.
– Та богиня Деметра, която се приема като майка на земята и богиня на брака и на мира, имала дъщеря богинята Персефона. Тя пък била богиня на земното плодородие. Ненагледна хубавица. Влюбил се в нея бог Хадес, грабнал я и я вкарал в подземното си царство. Обезумяла от скръб майка й Деметра и се оттеглила от Олимп. В отчаянието си спряла да благославя труда на земеделеца и дъщеря й Персефона вече не влияела на земното плодородие, земята опустяла. Тогава Деметра помолила вседържителя Зевс да върне от подземното царство на Хадес дъщеря й. Зевс се съгласил, обаче само наполовина – шест месеца (половин година) тя да е на земята, а другите шест месеца в подземното царство.
Това и се случило. И оттогава през половината от годината земята е благодат, всичко разцъфтява, връзва плод, а през другата половина всичко замира и е зима и студ. А Деметра е знак на благородност, създала едно ново дръвче, което сега е известно като нар или калинка. Царствено е и това се вижда и от плодовете му, които имат коронки на връхната си част.
– Симеоне, какво правиш с плодовете, които береш и прибираш?
– Ами нищо не отива на пазара. Всичко е за дома. Каквото може и колкото може се използва в домашната консумация в прясно състояние, а що не се използва така се консервира в буркани.
– Те за пазар ли?
– Не, къщата ги яде. Е, има и за багажниците на колите на сина Димитър и дъщерята Мария, че след идване на гости да не ги изпращаме с празни ръце. Вземат, че май домашното им повече допада от купешкото, пък и са сигурни в качеството на съдържанието на бурканите, за което се е погрижила съпругата ми Фиданка, която си е мастър-шеф. Щерката Мария е медицинска сестра в София, а доста години изкара в Кресна като водеща на читалищния радиовъзел, какъвто вече няма. Съпругът и Ивайло пък се занимава нещо с проекти за АЕЦ „Козлодуй”. Синът Димитър пък е в Апелативната прокуратура в София, а съпругата му Славена е учителка. Идват ми на гости и най-мило ми е, когато докарат и внучетата Анка и Илия.
– А вторият ти син Райко?
– С него пък сме и в нещо като общност. Той живее отделно, но къщите ни нищо не ги дели. И син, и комшия ми е, та сме си винаги така да се каже в партньорство.
– В Кресна едва ли има къща без домашно лозе. При теб как е?
– И аз се вписвам сред тези, що си имат. Ръцете ми знаят да държат ножица, да плевят, да пръскат. Имаме си лозници с десертно грозде и лозе за вино и ракия. Домът ми винаги е бил в почитания на бога на веселието и виното Дионис със собствено производство. Част от лозето ми е с гордостта на Кресна – сортът „Керацуда”, който е местен и единствен в света. Бял сорт, винцето също е бяло, пие се леко, ама и лесно опива. Правя си вино и от „Широка мелнишка лоза”. Тук ми се ще да изкажа благодарност, макар и задочно, на Яне Атанасов, началника някога на Комплексноопитната станция за южни култури в Сандански, който възкреси известното мелнишко лозарство и винарство.
– Докога мислиш да я караш пенсионерски с фермерство?
– По мой план ще е, докато нозете ме държат изправен и могат да ходят. Казах вече, че фермерството ми не е за продоволствие, а за здраве и удоволствие. Фермерството ми запълва доста голяма част от светлото време на дните. Ако не се щуркам из домашната градинка или нещо из двора и да нямам никаква работа в ранчото, нозете ми като че сами вървят към него.
Приятно ми е да съм там. Поработя там и съм на отдих. Изградил съм си там навес, та лошото време не ме хваща. И е с удобства – маса, пейки, шкафчета. Винаги на масата стои шише с ракия, та при присядане посмърквам някоя глътка, така за промивка на зъбите. И човек да мине, може да приседне и той да си попийне. Там си имам и посъдина, инструменти за работа. Абе, що да го разказвам, ела и виж що значи малко райско кътче.
- А когато, Симеоне, не си на ранчото или нещо из двора, къде си?
- Питаш за свободното време? Ами гледам да не го пропилявам така за нищо. Може да съм у дома, пред телевизора, може да съм и с разлистена книга в ръце. А пък може да съм и в кафене с другари на сладки приказки за било и не било, а и за бистрене на световната политика, която вероятно е много мръсна, щом и такива като мен я бистрят.
- На 76-та отсечка от житейския си път си, а как ти се виждат изминатите?
- Моето минало беше доста трудно. Родителите ми преживяваха с много труд, та това не избяга и от мене. В казармата пък като служех в Благоевград, се случи и ни откараха на артилерийски стрелби в Шабла. Паднах от влака и целия се изпотроших, та станах и военноинвалид. Все пак малкият дявол е бил, медиците ме спасиха.
Аз не съм кореняк кресничанин. По детството се водя към село Влахи, там съм и учил до прогимназията. Беднотия до шия, но все пак родителите ми ми дадоха възможност да уча и стигнах до средното си образование.
- Военноинвалидството как ти повлия?
- Е, лошото си е лошо. Но справих се. Добри хора ми дадоха възможности за изява и така над 40 години бях чиновник. Бях домакин на каменна кариера, добиваща павета в местността Гюргевица, край Кресна. 40 работници имахме и всеки добиваше около 300 павета на ден. Милиони сме произвели и те и сега са в наличност, но като твърда настилка по улици в Сандански и други градове. За кариерата ни отговаряше един Борис Ковачев, който ръководеше и кариера в Кресненския пролом. Там се произвеждаха и каменни кюшета и други каменни блокове и много от тях бяха използвани за изграждането на стените на река Благоевградска Бистрица след голямото й наводнение, което мисля че беше 1956 г.
- След кариерата?
- В кариерата до 1960 година, а после пак в домакинство, но и като управител на пансиона към училището в Кресна. Тогава в прогимназията на училището идваха към 150 ученици от читалището в Сливница, Будилци, Моравска, Долна Градешница. Това беше време, в което имаше училища и във Влахи, Стара Кресна, Ощава. Сега учениците са не повече от 300 общо в община Кресна, и то само с едно училище, но някога в района имаше към 800 ученици и като добавят поне още 700 в другите села, то ще излязат и над 1500. Какво да кажа – мисля, че това няма нужда от коментар. После някъде към 20 години събирач на данъци към общината в Кресна. Боже, колко пари са минали през ръцете ми.
- Данъчната служба не ти ли повдигаше понякога кръвното?
- Искаш да кажеш дали така не ме е вкарвала в конфликти, в караници с данъкоплатци? Не, хората някога бяха кротки, разбиращи, какво и що имат да дават и това правеха доброволно.
- И така?
- И така дойде време да се видя пенсионер.
- А занапред що и какво?
- Занапред здраве в семейството, челядта от София да ми идва по-често на гости, нозе да ме държат, дворът и ранчото ми да са в зелено и плод. Към тези си желания ще добавя и молба към оня, що е горе, да ми даде време да виждам и правнуци и на цялото увеличаващо семейство домът ми в Кресна да е и техен дом.
- И аз ти го пожелавам. Симеоне, вече си с опит в третата пенсионерска възраст. Би ли дал някакъв съвет на тези, които това ги очаква?
- Само едно. Да си залегнуват честичко, но и да стануват, и ако имат възможност, да се грижат за овошки, малка градинка, козичка или друга животинка, че така може и да отминат сто и една години.
БОРИС САНДАНСКИ
