Драгана Петрова е родена в село Жеравина, Кюстендилско, което днес е разделено на две от границата между България и Сърбия. Тя се е появила на бял свят през 1954 г. Работила е цял живот и е натрупала 38 г. трудов стаж, но получава пенсия в размер на 187 лв. Писала е писмо до Бойко Борисов, докато е премиер. Преди дни е изпратила писмо и до президента Румен Радев.
– Драгица, моля те да се представиш на читателите на в. „Струма“ – коя си, откъде си…
– Казвам се Драгана Петрова и съм родена в сръбската част на с. Жеравина, община Кюстендил, което е разделено на две части от границата между Сърбия и България. В нашата част на селото имаше 21 къщи. Ние бяхме в по-високата част на селото, а тези в българската част бяха в по-ниското. Не зная колко къщи е имало там. Не ни пускаха да минаваме свободно през границата и да си ходим на гости. Трябваше да изваждаме документи, да минаваме през митницата на Олтоманци и така се стигаше до Кюстендил. Не смеехме да припарим до граничната бразда. Имаше забрана да не се доближава на по-малко от 300 метра.
Създадох семейство, имам двама синове и двама внуци. Със съпруга ми живеем в Бобошево. В сръбската част на селото нямаше черква и училище. Ходихме на училище пеша по 5-6 км два пъти на ден до съседното село. Там учих до 4 клас. После завърших задочно 8 клас и дотам беше моето образование. И днес съжалявам, че не можах да уча повече.
Бяхме 7 деца, парите не достигаха. Братята и сестрите ми живеят в Крива паланка, в Кюстендил, Кавадарци. Уважаваме се много, но не се виждаме често. Сега и с тази пандемия – граници се затварят, отварят, все нови изисквания за ваксиниране…
Често се сещам за ужаса, който изпитаха хората по време на нахлуването на Америка в бивша Югославия. При Тито бяхме добре. На 16 г. имах задграничен паспорт и можех да обикалям света. Събирахме си пари и с приятели ходехме в Германия, Австрия, Турция… бяхме свободни. Като почна войната, много мъже, в това число и братята ми, избягаха в Северна Македония, за да не ги пратят да се бият срещу американците. Разсипаха хубавата държава. Сега, след толкова години, нещата се поуталожиха .Обикновените хора – албанци и сърби, си живеят заедно.
– Каква се чувстваш сега – българка или сръбкиня?
– В Сърбия ме наричат българка, тук, в България, ме наричат сръбкиня – и аз не зная каква съм. При последното преброяване ме питаха каква съм по народност и аз казах да ме запишат шиптърка – и така ме записаха.
Работих 4 г. в Крива паланка. Като навърших пенсионна възраст, в Северна Македония ми изчислиха пенсия в размер на 38 български лева за четирите години стаж. Вече две години и половина не мога да си получавам пенсията от Северна Македония. Търсих съдействие от северномакедонското консулство в София. От там ми казаха да изпратя банкова сметка до Скопие. Чрез пенсионен отдел към НОИ в Дупница изпратих банкова сметка. От там върнаха отговор, че трябва да е в евро. Пак от пенсионен отдел изпратиха банкова сметка, но в евро. Не получих никакви пари по сметката. Тогава изпратих с препоръчано писмо нова банкова сметка, но все още отговор нямам, вече втора година.
В България за 34 г. трудов стаж ми дадоха основна пенсия от 187 лв. Затова се записах като шиптърка при преброяването. Имам близо 5 г. стаж първа категория, но не ми го признаха. Водих дела и през 2015 г. осъдих НОИ, като съдът се произнесе да ми се зачете първата категория труд, но пенсията ми продължава да е 187 лв. Писах писмо до бившия премиер Бойко Борисов. Той е изпратил до НОИ в Кюстендил писмото ми и от там ми върнаха отговор, че основната ми пенсия е в размер на 187,00 лв., т.е. потвърдиха я.
Работих в кухнята на училището и в цеха за стъклена вата в Бобошево, в Крива паланка тъках персийски килими… С 50-те лева, които отпусна Бойко Борисов, пенсията ми в момента е 230 лв.
– Как се издържате със съпруга ти, неговата пенсия може да е по-голяма?
– Той взема 300 лв. пенсия. Имам двама синове, единият живее и работи в Италия, а другият във Видин и си идва за по една седмица в месеца. Синът ми, който е в Италия, е семеен, с две деца. Няма как да искам от него пари, въпреки че когато си идва, ни плаща сметките. По-малкият ми син, който е при нас, ни плаща тока, кабелна, сметките за телефони… Така преживяваме.
– Ти живееш в Бобошево, което е известно с плодородната земя, не произвеждаш ли зеленчуци, отглеждаш ли животни?
– Грижа се за 7 кози. От млякото им правя извара, която е много полезна, и я продавам. Отглеждам и зеленчукова градина.
Имаме здравословни проблеми със съпруга ми. На три месеца плащаме по 500 лв. за инжекция за него. Затова се трудя и се чудя откъде да изкарам някой лев. Преди години, в зората на демокрацията, се занимавах с куфарна търговия, продавах стока в Сърбия. Така изплатих кредита, който тегли съпругът ми, за да купим апартамента, в който живеем в Бобошево. Бяха такива времената, отказах се от работа в Бобошево, напълних куфара с гребенчета, консерви – изкупих ги от магазина, и тръгнах за Сърбия. Когато бяха барикадите в Дупница през 1997 г., взех пълните куфари със стока и отидох чак до Ниш. На отиване марката се търгуваше по 700 лв., на следващия ден, когато се върнах, цената й беше скочила двойно – 1400 лв. Бяха останали около 7500 лв. от кредита, отидох и направо го изплатих. Теглихме 15 000 лв. при ниска лихва. След години отидох да проверя в банката – кредитът беше нараснал на 18 000 лв., въпреки че внасях всеки месец определената вноска, но лихвите скочиха с 200%.
Животът ми премина в много работа… Не съм удовлетворена от пенсията, която получавам.
– След 4 дни ще празнуваш рожден ден, какво си пожелаваш?
– Да успея да се преборя с бюрокрацията, да си получа полагащата ми се пенсия и да оженя нежененият ми син. Другият ме дари с две внучета, да са живи и здрави и те, и децата ми!
ЙОРДАНКА ПОПОВА
