ЖИТЕЙСКИ ДРУМИЩА! Игор Дамянов от Виница – най-популярният македонски актьор в България, над 20 години живее в Благоевград

Игор Дамянов е на 39 години. Роден е във Виница, Македония, и когато го питам да ми разкаже за родословието си, се ядосва, че тук, на Балканите, повечето знаем откъде е родът на бащата, а по-малко за рода на майката. И се замисля, че трябва да проучи по-задълбочено майчиния си род, защото се смее, че със сигурност е от този род. „Но ние, балканджиите, изтъкваме преди всичко мъжкото начало”, добавя той.

„Повечето хора от моя род са от Прилеп. Майка ми е от Прилеп, а родителите й са се преселили от едно село Кръстец, Прилепско. Баща ми е роден във Виница, както дядо ми и баба ми по бащина линия. Дядо и баба са родени през 1923 година. Но дядото на баща ми Димитър Талев – Димко, е от с. Селце, Прилепско. Той е бил интересна личност, защото през 1909 г., когато Македония е под турско робство, отива в Ротердам, оттам с кораб заминава за Ню Йорк, след това за Чикаго, където живее 3 години и работи като хлебар. Тогава в Новата земя на Америка от нашия край е имало много печалбари. Връща се през 1913 година като член на ВМРО и се заселва във Виница. Става опълченец в балканските войни. Участвал и в Първата световна война от страната на Българската армия. Има две отличия от цар Борис Трети – зелена и червена лента.

Дядо ми участва във Втората световна война като български войник, след това става и сръбски войник.

Той ми е разказвал интересна история, когато е бил на бариера в Самоков и спирал колите за шумкарите. Тогава не разбирах какво ми казва, защото бях гимназист, по-късно научих, че говори за партизаните. Разказва как спрял една кола и вътре бил регенто Киро, царицата в було отпред на седалката, а малкият Симеончо, около 5-6-годишен, стоял прав на задната седалка. Видял, че не са шумкари, вдигнал бариерата и ги пуснал. И още ме е яд, че не го записах. Нещата са били много интересни тогава, защото ние сега коментираме историята от днешната призма, но трябва да поглеждаме от времето, в което са живели нашите хора. Дядо ми почина на 90 години, а прабаба ми Фета на 103 през 1983. Аз съм роден през 1984 и няма как да я помня, но я помнят баба ми, дядо ми, баща ми, брат ми, който е по-голям от мене.

Родът на баба ми по бащина линия е от Янина, Гърция. Навремето са имали ханове. Това е било голямата работа, да имаш ресторант с хотелска част. По време на празниците се върнали в Гърция и връщайки се назад, разбират, че някой им е запалил хановете. Баба остава сирак по майка, но живя до 96 години и беше невероятна жена. За мен историята е тази, която съм научил от тях.

Дядо Благой Дамянов-Блаже става радист на един македонски народен герой от Втората световна война. И когато учих в училище за Втората световна война, дядо ми казваше: „Какви герои бе, да не е имало германци тука!”.

Фета, прабабата на Игор, е била свидетел на Винишката афера. Тя е била богата жена, ходела да пазарува в Солун. Имала два скута със злато, но турците не са й взели грам от него.

Тито и комунистите, които идват на власт по-късно и създават Югославия, й взели всичко. Игор научава историята за Винишката афера от дядо си Блаже и баща си Методи. Къщата на младата и богата за времето си госпожа Елисавета-Фета е била съседна на къщата на Ангел Бабабожанин – един от пощальоните на Гоце Делчев, и на метри от дома на богатия турчин Кясим бег и тя е очевидец на събитията в къщата на бега, които провокират Винишката афера.

„Тогава за първи път в Османската империя се разбира, че има организация за освобождение на Македония, т.е., за първи път откриват въоръжени хора и оръжие и се питат какво става в тази територия. Кясим бег е бил много добър с виничани. Млад и добродушен човек, и това е в разрез с всичко, което сме учили в учебниците, че турците са най-големият ни враг”, разказва Игор. „Помагал на хората с ориз и жито и те го харесвали. Но на някои хора, предимно от средите на ВМРО, не се нравело това, че местното население харесва бея. Една нощ прескачат дуварите на къщата му, убиват пазача, влизат в сарая, изнасилват жената на бея пред него, режат й гърдите, убиват я и накрая убиват и бея. Султанът разбира за случилото се, изпраща аскера и започват обиските по къщите. Тогава откриват оръжието. И това е Винишката афера. Дотогава не е имало никакъв по-голям конфликт с местното население”.

„Всички емигрират на Запад, аз емигрирах на Изток”, смее се Игор.

Майка му Сузана умира млада, когато той е на 9 години и с много любов разказва, че е отгледан от втората си майка Весна. Но най-силна е родовата връзка с баба му Цвета, която е била до него, когато майка му е била болна, и след нейната смърт. Това е жената, която той най-много е снимал като любител фотограф и която до ден-днешен носи в сърцето си.

През 2001 година за първи път идва в Благоевград заедно с баща си, за да си купи китара и сравнявайки тогава Виница с Благоевград, бил изненадан от мащабите му. Помислил си: „Това не можем да го изодим с баща ми един ден”. И понеже бил много привързан към семейството си, му харесало, че е близо до родното място.

На 19 години се мести от Виница в Благоевград през 2003 година, където учи актьорско майсторство при проф. Чавдар Кръстев във Факултета по изкуствата към Югозападния университет. „Човек, идвайки тук, се запознава с нови хора, влюбва се в мястото, влюбва се в хората, в определен човек. За мен Благоевград е едно от най-красивите места в България. Купих си апартамент тук, така че официално съм данъкоплатец на Благоевград”.

От 2006 до 2007 година е актьор в Кукления театър като студент на половин щат. И съобщава като важна информация за младите, че преди да влезе България в Европейския съюз, минималната заплата е била 189 лева. Той взимал 110 лв. в Кукления театър. И след това винаги е работил като актьор на свободна практика.

Днес Игор е от гилдията на независимите актьори и продава труда си на различни места: участва в представлението „Забелязано в Благоевград” на Драматичния театър „Никола Вапцаров”, беше телевизионен репортер, водещ и журналист в БНТ, заедно със своя колега Иван Тодоров и приятели създадоха частен театър „Гестус”. Двамата много мечтаехме да имаме радиопредаване и сякаш Вселената подсказа тази наша мечта на директорката тогава Ели Каменичка и тя ни покани да направим предаването „В очите на света” – различното предаване с Игор и Иван. Имахме рубрики, в които търсихме различни теми и забавни ситуации и ги избирахме сред много прочетени неща. Пускахме предимно балканска музика – рок, поп, етно парчета, и имахме много верни фенове, които ни се обаждат и днес”.

Похвали се, че наскоро се снимал в една немска продукция, където играе Питагор и правят различни културни събития с колегата му Иван Тодоров в различни градове на страната.

„С годините осъзнавам, че имаме важна роля в обществото. И правейки различни неща, допринасяме това общество да се въздигне културно и ценностно. Искаме това общество да се възроди, да се доближи, както обичаме да казваме, до съвремието на старата госпожа Европа. Каквото и да се случва, за мен тя е бъдещето. След 2007 година България успя да надмине много балкански държави, включително и Македония.

Ние трябва да разберем, че по едно и също време двете държави са имали една и съща история и няма нищо лошо в това. Защо е толкова важно кой какъв се нарича – българин или македонец?

Ние на Балканите имаме способността малките хора да ги правим големи, а големите – малки. Как може да ограничиш свободата? Как Че Гевара е световна личност, а Ботев, Левски и Гоце Делчев са само наши? За мен е много смешно това. И ние, седейки удобно на диваните вкъщи, можем да се бием в гърдите до посиняване кой какъв е, но това какво ще помогне на бъдещите поколения? Ако имаме изгода, искаме едни исторически личности, но другите не ги искаме. Звучи ми лицемерно тази работа и от двете гледни точки. Гледам да създавам историята на моето време с мои дела. Всичко останало са спомени от заслугите на някой друг. И като се изкарваме герои, това с какво ще ни помогне, като не си хвърляме боклуците и не си помагаме в трудни времена? Ние ще изчезнем като вид и ще останат само книгите, а кой тогава ще ги чете тези истории, които съчиняваме? И представете си следната ситуация – да изчезнат всички книги по история. Няма история, край… Как щеше да изглежда светът и за какво щяха да спорят хората? Щяхме да спорим за картини, музика, филми и книги. Колко по-красиво място щеше да е светът. Историята не прави живота ни по-хубав, а ни заблуждава с велико минало, което ни заслепява за бъдещето. Ето Египет е пример, велико минало, ужасно настояще и никакво бъдеще”.

• Искаш да кажеш, че поколенията след теб няма да мислят като историците, които дърпат чергата всеки към себе си? – питам Игор.

„Аз лично се надявам, но се страхувам че няма да е така.

Защото колкото по-беден става човек, единственото нещо, което може да му продаде властта, е патриотизъм, тъй като не може да му продаде икономика и добър стандарт на живот.

И мен това ме притеснява. Ако не мислим глобално и не търсим начин да живеем по-добре, ще си останем с патриотизма, който ни задържа в каменната ера, която не е била най-доброто време за човеците. За разлика от Европа, ние тук сме имали термални бани, пътища, канализация, неща, които цивилизацията е виждала за първи път, но къде сме сега ние, а къде са европейците. И като чета какви големи сърца са имали Ботев, Гоце и Левски, какви космополити са били, те ще се обърнат в гроба, в какво сме превърнали мечтите им… Как така да мразиш другия те прави по-велик?! Има някои факти, които се откриват с времето, но историята никога няма да бъде точна наука. Тя се пише от победителите и от тези, които са на власт”.

Питам го историята докога ще ни разделя на Балканите, а той казва: „Това е най-тъпото нещо на света – да живеем разделени. В Белгия с брат ми отидохме на Ватерло и там разбрах, че всички държави, замесени във военния конфликт, са били част от създаването на паметника на Наполеон. По този повод си мисля, че паметниците отбелязват определено историческо събитие, не демонстрират кой е по-велик. Паметникът дори е част от обединението. По този начин можем да разберем, че не е правилно нещо, което са направили нашите предци, и да се поправим. Паметникът дава знак бъдещите поколения да мислят по-различно. Докато на Балканите поставяме паметник, за да покажем колко сме велики и колко граничим сами със себе си, а в крайна сметка сме едно лайно, разделено на няколко части, ако мога така да се изразя”.

Игор е много сладкодумен и умее да убеждава в разговора с факти, които са минали през сърцето му. Повечето хора го познават от предаването „Господари на ефира”, където имаше своя рубрика „Патриотично ми е Дамянов”, и от телевизионното шоу „Пееш или лъжеш”, където спечели награда, беше репортер в предаването „100 процента будни” на БНТ. От 2014 година има български паспорт, за който е чакал около 10 години. И вече над 20 години живее в Благоевград. Харесва му градът, хората, климатът и възможността да се чувства свободен и да прави това, което иска и може. Обича да бъде полезен, без да се афишира, и със сърцето си избира на кого и как да помогне. Свидетел съм как преди години купи акордеон на Нурката – един от уличните музиканти, и го направи много щастлив.

Попитах го дали знае песента „Вятър вее, сняг долита, македонец студ не знай…”. Каза, че не я знае, но разбрах, че музиката е другата му страст, въпреки че не помни някой в семейството му да пее. Разказа ми, че едни от най-красивите македонски песни не са написани от македонец и не са народни, а са авторски, написани от турчина Айри Демировски, който е работил като портиер на Радио Битоля. Иначе е бил образован като печатар в Пула, Хърватия, но нали тук, на Балканите, не обичаме тези, които са ни държали под робство, та му позволили да бъде само портиер. Негови са песните „Цветините очи черешови”, „Битола, мой роден край”, „За кого ти цути, Дано лицето”… И понеже се отказал от авторските права, днес всички пеят и приемат неговите песни като народни. Той казвал:

Песните съм написал за хората, да могат да ги пеят, не да печеля от тях! Или както казваше Митко Градевеца – „Песен сайбия нема!”.

Айри Демировски е написал около 80 песни и нито една не е на турски език. Писал е за Никола Бадев, Васка Илиева, Александър Сариевски и други известни навремето певци. Айри умира над 90-годишен. Няколко години преди смъртта си е награден като почетен гражданин на Битоля. Хора като него са тези, които могат да променят света. И тези истории трябва да бъдат разказвани, за да вдъхновяват други хора. Не парите са богатството, а когато ти си направил нещо за доброто на другите, това е правилният патриотизъм. За съжаление днес умните хора мълчат и оставят на бабаитите, на по-шумните, да ръководят държавата ни и Балканите, и Европейския съюз дори”.

Бях го поканила в едно предаване по повод 50-годишния юбилей на Радио Благоевград и леля Седефка, една от фенките му, в ефир го нарече „Българино, македонецо и европеецо, ще тръгна от балкана пеша да ви търся с Иван, защото много ми липсвате!”.

Преди години Игор ми беше казвал: „Мое право е да бъда такъв, какъвто аз искам. Така съм възпитан. Не може някой да ми казва какъв да бъда. Дори на едно от преброяванията се писах монголец и можех да си търся правата от държавата като малцинство. И какво ще спечели някой, ако докаже, че съм българин или македонец. Важно е как аз се чувствам, важно е аз да уважавам теб и твоето усещане за себе си, както и ти да уважаваш мен, и не виждам никакъв проблем в това”.

Според Игор грешки са допускани и от двете страни на границата, но много би искал да живеем по-цивилизовано и приятелски настроени един към друг. Той си има своите политически пристрастия, но най-важното за него е да вижда добри хора с дела, насочени към просперитета на хората.

Много негови фенки се интересуват от личния му живот, но той го пази ревностно. Не показва, когато има близък човек до себе си. Това е неговият остров, където си почива и се чувства добре.

„Имах тежка връзка и си помислих, че любовта идва и си тръгва с човека. Но по-късно разбрах, че тя не си тръгва, тя е в човека и може да бъда отключвана или заключвана, да бъде или да не бъде дарявана. Но любовта е винаги в теб и никой не може да ти я отнеме!”.

И всеки, който го познава, може да усети тази любов, която носи в сърцето си, добронамерена, искрена, всеотдайна и очакваща взаимност. Защото както апостол Павел пише в Химна на любовта: „Любовта никога не отпада!”. Или преразказано с други думи, може да имам всичко, но щом любов нямам, нищо не съм!

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА