„Неврокопчани живеят на източния склон на Пирин, който е склонът на изгрева, а не на залеза. Склонът, който гледа идващия ден, а не е склонът, който гледа отиващия си ден”, Това Илия Чолев е написал на последната корица на книгата си „Моят Неврокоп”, издадена през 2009 година. Написал я е с много труд, но и с много любов към родния край и към дедите си.
Роден е през 1934 година в Неврокоп, днешния град Гоце Делчев. Спомня си как в седми клас са му преподавали македонски учители и до днес пази едно удостоверение с подписа на сръбкинята Драгица Миатович. През 1952 година завършва гимназия в родния си град. Свири на кларинет в духовия оркестър с диригент Златко Коцев, който идва от Лом и оставя трайни следи в музикалния живот на Неврокоп. Това е началото, в което се заражда голямата любов на Илия към класическата музика, тъй като Златко Коцев по-късно основава и градския симфоничен оркестър, чиито репетиции са се провеждали в емблематичното за града Славково кафене.
Баща му няма възможност да го издържа и през 1953 г. Илия завършва военно училище, където образованието е безплатно. Две години служи като кадрови офицер, но осъзнава, че това не е неговото място, и през 1956 година записва Софийския университет, специалност „Микробиология и биохимия”, една търсена модерна специалност днес и за времето си. Само 6-има души от випуска са завършила тази специалност тогава. След като получава диплом за висше образование, през 1961 година е назначен за директор на основно училище в родния му град, а след това и учител по химия в старата Неврокопска гимназия. Директорът на Завода за хартия и целулоза в Разлог Атанас Татарски му предлага да направи Техникум по химия и Чолев успешно изгражда и ръководи това учебно заведение, което съществува и днес.
През 1976 година се връща в Благоевград, където работи в едно производствено предприятие, след това в образованието и завършва кариерата си като ръководител на Държавния и народен контрол. Стремежът му като ръководител е бил да бъде преди всичко човечен и добронамерен с хората. Тъй като е работил в различни сфери, Илия споделя, че е умеел да си създава система за работа с колегите, с подчинените и към всички се е отнасял с уважение и със запазване достойнството им. Това го съхранява морално и духовно и затова днес не се притеснява от нищо да погледне назад, да разкаже за корените си и за всичко, през което е минал в този живот.
Прадедите му са родени в село Скребатно във Вардарска Македония, в района на предалбанските планини край Преспанското езеро. Дедите му бягат от двойния тормоз на турци и албанци и се заселват в село Скребатно, Неврокопско. В проучването на родословния корен Илия е стигнал шест поколения назад до основателя на рода – Мавроди Чолев. Той се заселва със семейството си в неврокопското село Скребатно и основават там махала Арнаутето, както ги наричат и днес. И в двете селища с име Скребатно от дветие страни на границата е имало черква „Света Параскева”. Запазени са обредите, обичаите, гостоприемството и нравите.
Илия Чолев е кръстен на дядо си Илия по бащина линия. Дядо му е син на Георги – един от четиримата синове на Мавроди Чолев, или Тимо, както са го наричали. Занимавал се е със земеделие, животновъдство, бил е участник в борбите за освобождение на българите в Македония. През 1902 година в землището на Скребатно се появява разбойническа банда, която издевателства над християните. Дядо му Илия по поръчение на ВМРО заедно с Данаил Сивриев, Костадин Делчев, Петър Младенов и Атанас Тешовалията правят засада край воденицата на река Канина и унищожават бандата. Дядо му Илия участва в Илинденското въстание с чета от 22-ма души от Скребатно. След освобождението от турско робство през 1912 година работи като горски надзирател и така завършва живота си. Илия е запазил портрета на дядо си, който днес му е скъп спомен.
Бащата на Илия се казва Павел Чолев и е роден през 1908 година в с. Скребатно, Неврокопско. Майка му Гела умира, когато той е на 10 години. Втората жена на баща му се е отнасяла с него като мащеха и го дават чирак в Гоце Делчев във фамилията на Атанас Шущарков – една образована, интелигентна, напредничава фамилия. Имали са транспортна фирма, кръчми, кафенета. Бащата на Илия работи при тях доста години и когато през 1933 година решава да се ожени за рождената му майка Катерина Шагова, почтената фамилия Шущаркови му заделя приличен капитал, за да започне живота си самостоятелно. Заедно с неговия съселянин Атанас Славов отварят гостилница под наем в Джамбазовата къща на улица „Търговска”.
Майка му Катерина Шагова /Тинка/ е от село Горно Броди в Егейска Македония и е родена през 1913 година. След Междусъюзническата война и нейното семейство тръгва по пътя на бежанците и се установява в Неврокоп. Катерина завършва стопанско училище и е била отлична домакиня. Тя умира млада от туберкулоза и от нея Илия е запазил само един портрет. Тогава той е бил на 4 години, а брат му на 2. Баба му Мария по майчина линия също остава вдовица с дъщеря и син на млади години. Нейният съпруг Марин загива през 1918 година в сражение с гръцките войски. Сама жена по онова време трудно се справя и тя се омъжва втори път за бежанеца Димитър Анадолиев от граничното село Зърнево. Баба му Мария се издържа, като тъче черги, бели конопени платове и ги продава. Мария и Димитър имат син Кирил и дъщеря Райна, с които Илия поддържа прекрасни отношения и заедно съхраняват общия си корен. С времето вторият съпруг на баба му Мария започва да тормози децата от първия й брак и те са принудени да напуснат семейството и родния дом.
Баба Мария гледа Илия и брат му Митко след смъртта на майка им. Баща му се жени несполучливо втори път, но третата му съпруга Катерина Дечина от с. Старчище е била оправна и добра домакиня. Илия й е благодарен за грижите и подкрепата и за запазване семейството на баща му. Живот с много предизвикателства и превратности, и всяка личност има своето място в развитието на децата. От всички Илия е съхранил най-доброто, защото именно то му дава енергия да гледа напред.
Трайна следа в живота му са оставили хората от бялата емиграция, както нарича той белогвардейците и за които много настояваше да разкаже. Още като дете му е правила впечатление толерантността на неврокопчани към хората от друг етнос, друга религия, към бежанците. В Неврокоп може да се види как в хармония съжителстват християнският кръст, минарето на джамията и звездата на Давид от синагогата. Успявали са да живеят заедно и с уважение един към друг. Илия е питал баба си Мария: „Бабо, с всички тези хора ние роднини ли сме?”, а тя му отговаряла: „Да, чедо, щом са бежанци, значи сме роднини” – един отговор, който и днес го удивлява. Групата на белоемигрантите от Съветска Русия, дошли след много премеждия през Цариград, са оставили следа и в личния му живот. Всички са били образовани и специалисти в своята си област – инженери, учители, лекари, музиканти, певци. Спомня си фамилията Маркеевич, която го пленява със своя духовен свят, който споделяли с местните жители. Пристигат в Неврокоп през 1922 година и всички ги приемат като посредници между руската и българската култура. Константин и Елена Маркеевич от Петроград преподавали руски и френски език в гимназията на града. Учителят по руски език Юлик Маркеевич е приемал Илия като по-специален и по-възрастен човек и е споделял с него свои мисли и преживявания. И днес си спомня великолепния му почерк и стихотворенията на руските класици, които е рецитирал и ги е карал да учат наизуст поезията на Некрасов, Лермонтов, Пушкин… За него той е бил енциклопедист, с познания в музиката, свирил е на пиано в учителската стая и това засилва интереса на Илия към класическата музика. Заедно със свой приятел ходили да слушат любимите си композитори в градската градина на града, където окачвали големи високоговорители. Тогава те били единствена възможност да слушат музика. Любимият му композитор си остава Чайковски – ненадминат в балета, в операта, в отделни сонати…
Юлик се оженил за Надка Чалгънова, а Макарий Бородин – за Наска Пиринска. Белогвардейците създавали смесени бракове в Неврокоп и региона.
Като студент Илия има приятелка от бялата емиграция, негова колежка, също запалена по класическата музика. Ходели заедно на концерти. По-късно Нели го кани в дома си в Лозенец и се запознава с родителите й. Тя свирела на роял. В дома им имало картини на Цанко Лавренов, на Владимимр Димитров-Майстора и на други български класици. Потапяйки се в тази атмосфера, Илия осъзнава, че е неравностоен партньор,защото е нямал нищо – „нито собствен дом, нито ниви, нищо”, споделя той. И се разделят коректно, без да задълбочават връзката си. Но общувайки с нейното семейство и със своите учители белоемигранти в Неврокоп, Илия казва, че са обичали Русия като единствена своя родина. Нито един от белите емигранти в Неврокоп не се е включил във формирания в Югославия доброволчески корпус да воюва срещу Съветския съюз. Споделяли са, че са благословени от Бога, че прогонени от революцията в Русия, са попаднали сред толкова почтени хора. Някои от тях през 1953-54 година се връщат в Русия, но на тях там са гледали като изменници, като предатели. Не намират топлина и разбиране в родината си и се връщат в Неврокоп, приютени отново от хората, които ги приели като свои и им съчувствали за нелеката съдба. Илия Чолев се надява някой ден спомените на белогвардееца княз Александър Ратиев, издадени в книга от Държавния архив, да бъдат основа на сериен игрален филм, защото историята на този белогвардеец е подобна на главния герой от романа „Доктор Живаго” на Борис Пастернак.
Със своята съпруга Венета Чолева от Благоевград Илия се запознава в Разлог. Тогава той е ерген на около 31 години и работи в Завода за хидролиза и фуражни дрожди. Иска да отпразнува завръщането си от Съветския съюз. Познавал е нейни колежки фармацевтки от Разлог и ги кани на гости. Още тогава е разбрал, че Венета е жената на живота му. Два месеца по-късно я кани да посрещнат заедно Нова година и след една година създават семейство. Имат две дъщери – Таня, която успешно се реализира като логопед, и Милена. Илия посвещава книгата си „Моят Неврокоп” на своята внучка Илияна – „като жител на обединена Европа да не забравя корена си!”. Илияна е студентка в Холандия и учи финанси и мениджмънт.
Втората дъщеря на Илия – Милена, е дете със здравословен проблем. По негова инициатива няколко родители се обединяват и създават сдружение с цел социално подпомагане на децата с проблеми и техните родители. Благодарение на активната им дейност Благоевград е вторият град в страната със силно развита социална дейност по този проблем. Помагат им две ирландки, които живеят около една година в града и успяват да обучат общинските администрации в целия окръг за работа с проблемни деца. Така в Благоевград се създава вторият Дневен център в България за административни грижи от държавата и общината за лица с проблеми.
В книгата си „Моят Неврокоп” Илия е публикувал снимка на лорд Питър Карингтън – бивш министър на външните работи в кабинета на Маргарет Тачър и бивш генерален секретар на НАТО, на посещение в дома му. Тази среща по време на социализма не е било възможно да се проведе, но през 1992 година се осъществява. Той идва като ръководител на международна ирландска организация за социално подпомагане на бившите социалистически страни. Илия го кани в дома си, представя семейството си и дава възможност на лорда да беседва с дъщеря му Милена. С негова помощ успяват да усъвършенстват това сдружение и неговата дейност.
Семейството на Илия Чолев полага много грижи Милена да се социализира, да бъде общителна и да се справя с предизвикателствата на живота. Успяват да намерят най-новите съвременни лекарства за нейното заболяване и днес тя е атрактивна личност, която умее да рисува, да води интересен разговор, да слуша класическа музика като баща си, да разсъждава и да отстоява своята позиция.
Илия казва, че цял живот се е стремял да си поставя цели и да ги реализира. „Окачвах ги като фенер на връх Вихрен и тръгвах челно към тях. Ако не ставаше челно, връщах се, вървях по заобиколни пътища, но на финала трябваше да има добър резултат!”.
Днес Илия Чолев е на 88 години и не се отказва от девиза си: „Ако не можеш 100 пъти, започни от 101-ия, то пак е начало, но с опит!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
