Костадин Димитров със съпругата си Нина, 2004 г.
1965 г. Костадин Димитров /вторият отляво/ с номер 9 като футболист в отбора на СПТУ, в което е учил в Дупница.
1975 г. - Костадин Димитров /вдясно/ в отчет като началник цех - първенец в Шестата петилетка в социалистическото съревнование в Дупница.
1983 г. К. Димитров войник в Горна баня като мерач в БРДМ
Житейският път на родения в Кресна Костадин Костадинов Димитров го праща 40 години в Дупница, където дори е удостоен с почетно гражданство. Сега, като пенсионер, отново е намерил пристан в Кресна. Някогашният Държавен съвет на НРБ го отличава с орден „За гражданска доблест и заслуга“, а името му е вписано в голямото историческо повествование „История на Дупница“ сред почетните жители с обществен принос в развитието на града и района.
Роден е в Кресна през 1950 година. Завършва Средно професионално техническо училище /СПТУ/ в Дупница, специалност „Организация на производството“. Работи дълги години в Промкомбинат „16 партизани“, а след завършване на Вечерния техникум по обувно производство ръководи цех в предприятие „Коста Петров“. От 1986 година, след като завършва специална школа, е назначен на длъжност „ревизор вагони“, на която се труди цели 22 години.
– Коста, имаш честта да притежаваш голямо отличие – орден за гражданска доблест и заслуга, първа степен. По какъв повод ти го връчихаю?
– Отличието наистина е голямо, но радостта от него ми е малка, защото поводът за присъждането му е тъжен. Идва от един от най-черните дни в живота ми.
– И за какво ти е присъден?
– Стара история. Присъден ми е през 1979 година от тогавашния Държавен съвет на НР България. Мотивът е: за проявен героизъм, смелост, мъжество и себеотрицание при спасяване живота на свои другари.
– И така ли е?
– Не знам. Мисля, че всеки, ако е бил на моето място, е щял да постъпи така. Ордена получих от ръцете на главния секретар на Държавния съвет Минчо Минчев при тържество в Кюстендил, организирано от тамошния ОК на БКП. Случката бе на 14 септември 1979 година. Работех като началник цех в обувното предприятие „Коста Петров“ в Дупница. В този ден водех група от цеха като първенци в социалистическото съревнование с автобус за обмяна на опит със сродното предприятие „Сърп и чук“ в Габрово. На пътя Габрово-Севлиево шофьор на самосвал направи опит за изпреварване на военна колона, в която не можа да влезе, а и нямаше право. А насреща му нашият автобус. Връхлетя ни и с легена се удари в предницата на автобуса. Дясната част откъм шофьора бе срязана и уби няколко души заедно с водача на автобуса. Аз, като шеф на групата, седях отдясно на шофьора, страната, която не бе засегната, оцелях по чудо. След удара автобусът продължи да се движи, а наблизо имаше пропаст. Хвърлих се към волана, но се оказа, че не мога да го спра по наклона, защото кракът ми не можеше да достигне до спирачния педал. Някак си успях да го притисна с ръка и така автобусът спря на косъм, както се казва, на метри от голяма пропаст. Положението беше страшно – кръв, мъртви пътници и шофьорът… Вратата на автобуса не можеше да се отвори, прозорците нямаше с какво да ги счупим. Добре че от военната колона дотичаха, счупиха стъклата и взеха да ни извеждат. Бързо се появиха и линейки, за да извозят пострадалите. Лично министърът на отбраната генерал Добри Джуров изпрати хеликоптер и така бе спасен животът на 37 души.
– Вписан си и сред достойните люде на Дупница и общината в голямото историческо обследване „История на Дупница“, макар че не си кореняк. Това пък за какво?
– Така е. 22 години работех като ревизор вагони на жп гара Дупница. Преди това съм поработил в предприятие „16 партизани“, бил съм началник цех в обувното предприятие „Коста Петров“ и доста пъти цехът ми е бил първенец във воденото тогава социалистическо съревнование, което се ценеше от тогавашните управляващи.
– Друго какво си работил?
– Ами поработил съм като леяр, бил съм и нещатен ревизор към РСВ /Ресторанти и спални вагони/ и като цяло – в търговията в Дупница и района. Ще добавя, че някогашното предприятие за обувки „Коста Петров“ бе престижно и в моя цех се работеше на конвейер, като обувката в края на лентата излизаше готова, и то в добро качество.
– Освен ордена за гражданска доблест и заслуга, други отличия имаш ли?
– Намират се. От Съюза на българските автомобилисти ми е присъдено „Златно кормило“, от Министерството на леката промишленост съм със значка „Първенец на Шестата петилетка“.
– Повечето от трудовия ти стаж е като ревизор вагони, що за длъжност е това?
– Ами това е контролна дейност и нещо като механик по техническа експлоатация на вагони, пътнически и товарни. Без мой подпис и попълнен документ по образец никой ръководител движение не можеше да включи какъвто и да е вагон в композицията. Задачата ми беше да определям скоростта на движение чрез спирачната маса с натовареността на вагоните. Има ли опасност спирачната маса да наруши определения при нужда спирачен път, то вагонът се спираше и изваждаше. С такава контролна дейност се занимавах и освен на гара Дупница още в пунктове при жп гарите в Благоевград, Симитли и Кулата. Работата бе прецизна и отговорна и я вършехме така, че до произшествия и до бедствия не се е стигало. Всяко невнимание в работата ни можеше да има последици.
Ще спомена един случай на жп гара Кресна. След ликвидацията на полка и другите военни поделения към 2002 година започна товарене на танкове за транспортиране с вагони. От наша страна проверката по спирачната маса и скоростта на движение бе установена. При прикачване обаче на последния вагон с танк, за да тръгне по-бързо композицията, взели, че опитали да скачат вагона механично, без да се използва нужната система чрез въздух. Прикачвачът обаче не успял да хвърли клупата на вагона отпред и този последен вагон потегля от жп гарата без никой вече да може да го спре. Така преминава през жп гара Струмяни и се спира при обратен наклон чак пред жп гара Сандански. Просто чудо е как е минал през коловозите в Струмяни и не е срещнал нищо по пътя си и жп прелезите.
– Войниклъкът в жп-то ли ти мина?
– О, не. Воинския си дълг изкарах като мерач във всъдеходните машини, известни като БРДМ. Първоначално ме взеха към парашутистите, но хич не ми се отиваше в небето. Като мерач в разузнавателна машина с колегите си от екипажа правехме топографски карти, главно с насоченост срещу армията в Гърция, и ни водеха като взвод, който е уши и очи в танковия батальон.
– Някога работещите в системата на железниците имаха привилегии да пътуват безплатно и със семействата си из страната, а и в чужбина. Възползвал ли си се от тях?
– Да, но по-малко, отколкото ми се е полагало. Със съпругата ми Нина пообиколихме доста градове из Германия /тогава ГДР/, Чехия, Унгария… За да пестим по някой лев, обикновено пътувахме нощем, като ползвахме първокласните вагони и не търсехме хотели, а денем обикаляхме набелязаните селища – очи да видят какво-що имат, а и да понадникнем из пазарите им. Та видял съм свят…
– Различен ли беше от нашия по онова време?
– Абе хората са си хора и при нас, и там, ама там някак си са си по-учтиви, по-дисциплинирани, държат на реда и чистотата. Бил съм в Прага, Берлин и всеки като го поспреш, се старае да ти услужи. Прага е забележителна със старините си, из Берлин се разхождахме по знаменитата улица „Унтер зер линден“ /“Улицата на липите“/, в чийто край е прочутата Бранденбургска врата, и пред нея имаше стена, която разделяше всъщност и Берлин на Западен и Източен, а и Европа – на Западна и Източна. Това за разделението между нас и чехи, германци, словаци, така както си мисля, в годините на демократичните промени май се задълбочи, и то не в полза на нас, българите. У нас човещината взе все повече да бяга от хората, защото я гони простотията и още повече завистта.
– БДЖ-то как го виждаш, май доста позападна?
– Ако питаш за сегашното му състояние и това в миналото, то място за сравнение няма, сега е много, много по-назад. Да не говорим пък колко е изостанало от това в други страни. Та каквато ни е държавата, такова е и БДЖ-то. Може ли да се говори за добро, при положение че се крадат релси и болтове от траверсите за скрап, а стига се и до изчезване на цели вагони. Като погледнеш нашите вагони, все са с разни белези, неуютни, все нещо някъде е счупено или не работи, все нещо им липсва…
– Ами нали се закупиха много нови вагони?
– Да уточним – не нови, а рециклирани, което пак ще рече, че са като нови, а в някои отношения и по-добри. Добри бяха, но бързо ги побългарихме.
– Носталгично говориш за БДЖ?
– А как иначе? В другите страни може да пътуваш в кушет-вагон, има РСВ – където можеш да похапнеш, да попийнеш. Имахме го и ние, но вече е само един добър спомен. Ами да спомена ли за закъсняващи по разписание влакове, за опит да се пътува без билет, за вземане на пари от кондуктори от гратисчии на намалена цена…
– И от какво идват тези беди?
– Една от причините според
мене е голямото разделение на хората на много бедни и на много богати. Другото е намалялата квалифицираност на работещите в БДЖ кадри. Някога ръководител движение беше само с висше железничарско образование, а сега може и с полувисше, че и с курсове. Причина може да се търси и в ниското заплащане, и тя насочва много от кадрите към чужбина, а напоследък много жепейци се прехвърлят и в метрото на София, където работата е по-интелигентна и по-добре платена. Не ми се подминават и кражбите, а и ширещата се корупция по всички нива. БДЖ преди годините на промени бе яка система, стабилна, сигурна. Тогава имаше един лозунг „Здрав железен път – сигурен транспорт“ и той не беше само лозунг, а си имаше своето реално покритие. Та погледни сега жп гарите – празни коловози, край коловозите няма нищо за товарене. Някога всяка гара имаше служба „Транспред“. Спомен са ежедневните композиции на товарни влакове с десетки вагони, натоварени с домати и други зеленчуци. Обичайна картина бе из коловозите да стърчат огромни товаро-разтоварни кранове. А сега какво има“ Коловози, потънали в трева, не се поддържат и гаровите зелени площи. Добре все пак, че все още има хора, ползващи пътническите влакове, но и те са повече пенсионери и ученици, ползващи намаления в плащането, което е стара традиция, и добре е, че все още се спазва.
– РСВ-то защо изчезна?
– Защо“ Ами то какво ли вече, както се казва, е като свето, та и него да го има“ Моите железничарски години в известна степен са свързани и с тази система, към която се числяха и някогашните бюфети към жп гарите. Бях нещатен контрольор по търговията, като такава функция изпълнявах и в градската търговска мрежа в Дупница. В задълженията ми беше да проверявам за спазването на цени, грамаж, чистота. Имаше нарушения, но веднага ще кажа, че бяха малки. Работеше се с уеднаквени цени, доставяните храни и напитки бяха от едни и същи фирми за всички, думите корупция и подкуп бяха непознати и ще кажа, че никой при каквото и установено нарушение да е не се е опитвал да ми предлага някакво парично или материално поощрение, за да си трая.
– Пенсионер си вече, а намери ли добър приемник на дълго изпълняваната от теб служба ревизор вагони?
– Да. Някога в тази служба работеха към 40 души с пунктовете в Благоевград, Симитли и Кулата, а сега са десетина. Един от тях е синът ми Димитър, който ме наследи, като си взе и необходимото за длъжността учение в жп института, и сега работи на жп гара Дупница.
– От 66-те ти житейски години над 40 са били в Дупница и много по-малко в Кресна. Дупничанин ли си повече, или кресничанин?
– Ами Кресна ми е мило като родно място, тук си имам къща, парцел с градинка, живея в място уютно и в тишина. Дупница не е изоставена – там е семейството на сина ми Димитър, та често прескачаме с баба Нина да му погостуваме, пък и да видим внучката Никол. Ако обаче говорим за нещо липсващо ми в живота, то е приятелството. В Кресна имах приятели от детските години, но някои вече са напуснали този свят, други са се преселили на други места, та по улиците на Кресна с по-малко хора мога да се застоя на приказка, докато в Дупница тръгна ли по главната чаршия, с десетки хора се спирам.
Интервю на БОРИС САНДАНСКИ
