Най-тежко се рисува съблечена жена, приятелите ми казаха: „Владо, намери си някоя, за да спреш с тези картини, защото не ти се получава с голотата на жената”, споделя с усмивка колоритният артист
Владимир Герасимов Димитров е роден в Сандански, завършил е полувисше образование с профил фотография. Работил е в някогашния Окръжен център – Благоевград, бил е кореспондент-фотограф на вестниците „Пиринско дело”, „Народна младеж”, „ Кооперативно дело”. Ръководил е кръжоци по фотография в училищата в община Сандански. От 16-годишен свири на китара. Работил е в елитен ресторант на някогашния „Балкантурист” в Сандански. През последните 15 години творческата му натура го хвърля в ново предизвикателство – отдава се на рисуването. Вторият етаж на къщата му на ул. „Македония” е пълен с картини. Нарисувал е близо 500 платна. Обиколил е голяма част от Европа, целия Балкански полуостров, срещал се е с много художници. Той избира да излага картините си не в галерия, а в бащиния си дом. За новата му страст и за живота като фотограф и музикант разговаряме с Владимир Димитров.
– Г-н Димитров, как стана така, че след китарата и фотоапарата хванахте четката?
– Рисуването при мен е още от детската възраст. Правех смешки и едновременно с това рисувах. Баща ми Геро, който вече е покойник, много ми се караше, когато в работата му аз рисувах по тефтерите. Но така се стекоха нещата, че първата ми любов бе китарата. Започнах на 16-годишна възраст с нея.
ЕДВА ЗАВЪРШИХ СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ, ВСИЧКО В БЕЛЕЖНИКА МИ БЕ ДВОЙКИ И ТРОЙКИ.
Но завърших средното си образование по настояване на родителите ми. Първо станах ръководител на китаро-мандолинния състав към НЧ „Отец Паисий“ в Сандански. Започнах на хонорар, получавах 30 лева месечно. С мен свиреха архитект Здравко Попов, д-р Орлин Цветков – кардиолог… И други бяха в състава за кратко, участвали сме в много състезания като китаристи. Спечелихме първо място в Благоевград и парична награда от 250 лв., спечелихме в Петрич втора награда, 150 лева и награда на публиката. Не си спомням годината…
Кандидатствах две години медицина, но не ме приеха. Баща ми реши да кандидатствам нещо без изпити, защото не ми се получаваше. Така кандидатствах зъботехника и за аранжор. Също не успях. Тогава се намеси майка ми Надка, която каза на баща ми Геро: „Наш Владо зъби не може да прави, нито гащи да работи на хората, той е саклекчия”. И ме насочиха към фотографията.
МАЙКА МИ КАЗА, ЧЕ ПОВЕЧЕ ЩЕ МИ ВЪРВИ ФОТОГРАФИЯТА, ЗАЩОТО ИМА ШЕТАНЕ И ЩЕ БЪДА СВОБОДЕН. И ТАКА СЕ ЗАПИСАХ ЗА ФОТОГРАФ.
Но след като взех дипломата, започнах да свиря на китара в бившия ресторант на „Балкантурист” при Бърдарски. Там имаха необходимост от китарист. Но много често отсъствах – един ден отивам, свиря, след това не отивам… младежки години. Бърдарски се скара на баща ми, защото не ходя на работа. Даже си спомням един случай, когато бе у дома и се обръща към баща ми: „Къде е Владо, докато беше на зор да бъде назначен, ти път направи до мен, за да го взема на работа, а сега го няма никакъв. Защо не идва да свири?!”. Наложи се да се стегна и така 3 години свирих като китарист в ресторанта с диплома за фотограф в джоба.
Но времената бяха такива, че трябваше да започна работа по специалността, и 12 години работих като фотограф във в. „Пиринско дело”. Дойде демокрацията, вестникът спря и аз спрях с фотографията. След това в училищата провеждах курсове по фотография за няколко години. Но се отказах, защото не виждах смисъл в това, тъй като навлезе дигиталната техника.
А с рисуването започнах през 2010 година и до ден-днешен не съм спирал.
– Пазите ли ценни фотографии от първите си години?
– В първите години имах много фотографии и изрезки от картини на голи жени. Почти цялата детска стая бе с голи жени. И майка ми един ден, като влезе вътре, се обърна към мен с тон, нетърпящ възражение: „Владо, махни тези голи жени от стените!”. Махнах ги, разбира се, за да не се притесняват родителите ми. Но останаха дупки по стените. Скрих ги с други фотографии, по-безобидни /смее се/. След това „фиаско” се насочих към рисуването.
– Това ли бе преломният момент?
– Да, това бе причината, за да започна да рисувам.
– Как избирате какво да нарисувате?
– Понеже съм фотограф, снимам, каквото харесам, и след това го рисувам. Не ползвам картички или други снимки. Аз си снимам определен пейзаж и след това го рисувам. Снимам едно дърво, ако то на снимката е право, аз го изкривявам на картината. От мен прибавям всичко. Рисувам абсолютно всичко, без икони. Там е еднотипно, знае се, че иконата е по правила, канон… За мен при рисуване на иконата няма творчество. По тази тема съм спорил с колеги, но те са на друго мнение.
– Колко време отнема една картина да бъде готова и завършена?
– Денят ми започва със сутрешно кафе, след това посещавам градската библиотека. Там задължително чета първо вестник „Струма“, а после националните вестници. След това се прибирам и започвам да рисувам. Спирам на обяд за следобедно кафе. ИМАЛО Е СЛУЧАИ ДА СЕ СЪБУДЯ НОЩНО ВРЕМЕ И ДА ЗАПОЧНА ДА РИСУВАМ. МНОГО ЧЕСТО НОЩЕМ МИ ИДВА МУЗАТА.
Започвам картината, цапам вечерта, след това на обяд отново доцапвам, като не ми харесва как се е получило, почвам отначало… Сега тук голяма част от картините са преработвани от мен. Целият етаж от къщата е с картини. Остана ми едно местенце за 7-8 картини на таванското помещение и по стълбището за 3 картини, само това. Те са в работен вариант на таванското помещение. Ще си почина малко, тъй като заминавам на екскурзия в Германия, Белград… за празниците, но там ще продължа да работя с фотоапарата. Ще снимам забележителностите и ще ползват фотосите си за нови картини.
– Казахте, че остават само десетина свободни места в къщата за нови картини, след това къде ще ги поставяте?
– Остава таванът… Но там много трудно се рисува, очите ми са застрашени. Ще продължа да рисувам по външната фасада на къщата /смее се/. Голяма част от картините ще подаря. Това са по-старите картини, които са в категорията „аджамийско рисуване” – палми, дървета, храсти и др.
– Защо рисувате в такава тъмна гама?
– Да, повече от картините ми са в тъмно. Някои колеги, като Божкилов, са ми правили забележка. В моя защита е съпругата на архитект Здравко Попов – д-р Попова, която казва, че моите картини са в академичен стил. През последната години вече наблягам и на по-светла гама.
– През годините има ли картина, която да Ви е затруднила и да сте се отказали да я завършите?
– Няма картина, която да съм оставил да не я доцапам докрай. Е, като пример ще покажа ей това златно конче вдясно /сочи картина в ателието/. Така се получи от първи път, беше трудно, но не съм го пипал повече и то стана една от любимите ми картини. Името на картината е „Очакване“, т.е. кончето чака да дойде айгърът и да се сдушат /смее се/. Сега и да искам, не мога да нарисувам същото конче. Не знам как я направих. И тази картина се харесва от докторката, съпругата на Здравко Попов. Тя купи няколко картини с нарисувани коне от мен.
Много често търговците на главната улица, срещу къщата ми, ме критикуват, че рисувам голи жени. И все ми казват: „Владо, намери си една жена, за да спреш с тези голи картини, защото не ти се получава с голотата на жената”… Но това е в кръга на шегата. Все пак спрях да рисувам голи жени от близо година.
НАЙ-ТЕЖКО СЕ РИСУВА ГОЛА ЖЕНА. АЗ МНОГО КАРТИНИ НА ГОЛИ ЖЕНИ ПРОДАДОХ.
Сега съм си оставил една ей там, в дъното, вляво. Имах кандидат да я купи, но му отказах. Въпреки че ми предлагаше 1000 лева, отказах. Трудно се рисува гола жена, тя е от 4 етюда, изкривяване на задната част и пак откривам грешка, не е както трябва и затова се отказах да ги рисувам.
– Имате ли любима картина?
– Имам две-три, с които не искам да се разделям. Това е първата, на която съм нарисувал гола жена. А последната е златното конче. Останалите са ми скъпи, но тях мога да ги продам или подаря.
– Много често подарявате картини, и то на хубави жени, а защо не им ги продавате на символични цени, имате разходи, които да покриете?
– През годините много картини съм подарил на жени. Не мога да кажа, че само на красиви. Но какво установих – дам картина на една жена, дотогава ме уважава, обръща ми внимание, но след като съм й подарил, вече даже не ме и поздравява… И затова съм решил, че няма да подарявам повече картини.
– Какво е общото между китарата, фотографията и рисуването?
– Китарата ме въодушевява, връща ме в детските и юношеските ми години. Сега отново се връщам към китарата, даже си купих преди няколко месеца нова. Имам пет китари. Докато при рисуването творя, много често си „вдигам кръвното”, както се казва, създавам… Тръгвам от бялото платно, начертая едни скици, накрая друго се получава. Снощи цапах голямата картина на стълбището, защото ми остана боя, и цапах с пръстите, даже още е мокра. Винаги по нещо цапам и накрая, ако се ядосам, тряскам картината, строша я и приключвам. Сам си правя композициите.
– Колко картини сте нарисували през тези 15 години?
– Нарисувал съм около 450 картини, не съм ги броил. Но съм продал едва стотина от тях. Това е твърде малко за град като Сандански. При мен няма повтаряща се картина. На първата изложба продадох 17 картини.
ПРОДАДОХ НЯКОЛКО ЗА ПО 200 ЛЕВА. ТОГАВА МИ КАЗАХА, ЧЕ СА МНОГО ЕВТИНИ. СЛЕД ТОВА НЯКАКВА ГЕРМАНКА МИ ПЛАТИ 30 ЕВРО, АЗ Й КАЗАХ – 30 ЛЕВА…
толкова бях притеснен на първата изложба – как ще премине и дали ще се купят. Вече изложбите ги правя в къщата си. Идват по 20-30 човека. Предстои ми кръгла годишнина и ще направя изложбата отново тук, в къщата. Нямам съпруга, деца и сам се справям. Постоянно чистя, мета и подреждам. Повече търсят картините мъже, за да подаряват на съпругите си. Търсят се от интелигентните хора.
– С рисуване човек може ли да се прехранва?
– Не може да се издържа с рисуване в днешно време. За мен рисуването е начин на живот. Издържам се от имотите, които съм наследил от родителите ми. В момента ни предстои продажба на имоти в Сандански. Къщата ми е в центъра, ако трябва да я продам, ще взема над половин милион. Остава ми да си живея живота…
– Какви са бъдещите Ви планове?
– Екскурзии, пътувания и развлечения. И да продължа да рисувам, да свиря и да снимам. Обичам самотата и морето.
ЛИДИЯ МАНЕВА
