ЗАКЪСНЯЛО СБОГУВАНЕ! Спомен за една творческа личност – дърворезбарят от Благоевград Атанас Янев: Баба ми често разказваше за юдите и самовилите, тогава не вярвах, но на по-зрели години имам чувството, че ги има…

Никой не може да бъде забравен, ако е очаровал деня ти, когато си го срещал, ако е изпълвал пространството със съдържание, когато си разговарял с него, ако е оставил следа след себе си. Как да забравя художника-дърворезбар Атанас Янев, и не само аз?! Той не беше ларж на приказки. Не даваше интервюта за себе си, докато един ден със съдействието на режисьора Константин Чакъров от Банско, с когото бяха приятели и си имаха общи исторически теми, Наско прие телевизионния екип в дома си. Допусна ни не само до своя физически, но и до своя духовен храм. Това се случи за пръв и за последен път в живота му. Затова искам да споделя с читателите на в. „Струма” интервюто, което записахме тогава, част от което бе включено в документално-художествения  филм „Полетът на самовилите” на Регионален телевизионен център – Благоевград. Годината е 1994-а. Този разказ на Атанас Янев звучи като изповед. Беше на 42 години.

„Напоследък все повече се убеждавам, че човек носи своята съдба като орис. Имам чувството, че това, което ми разказват приказките за орисниците, е нещо, което сигурно съществува. И аз по тоя път съм понесъл своя кръст да стана художник и да пресъздам живота, битието и духа на света, в който живея”, казва Ат. Янев.

– Кой е твоят свят?

– В по-младите години мислех, че съм човек на широкия свят, а с течението на времето се оказа, че живея в по-тесни пространства. Изглежда това идва пак от тая предопределеност тука някъде, в тия земи и долини балкански. Даже понякога си мисля, че ако на тая възраст ми се наложи да се преселя на друго място, няма да го преживея. Тези натрупвания и усещания вероятно идват от по-далечни времена в мене. Както се изразяват учените, генетично са заложени от моите предци, които са оставали един интерес, един пиетет към определени прояви в живота. Един от моите далечни прадеди по приказки на баба ми, всъщност става дума за нейния баща, та той е обичал да рисува алафранги и са го канили да украсява къщите на ценителите на тези неща. Той е живял в град Серес, сега в Гърция. Друг мой прадядо, Димо, пък е зазидал една римска надгробна пластика в дувара на къщата си и Богдан Филов през 1913 година, когато пътувал в Македония, отбелязва този факт, забелязвайки тази римска надгробна пластика в село Женско, близо до Кукуш. Прочетох го в бележките на Богдан Филов.

– Разказвал си ми за дядо ти от мелнишкото село Хотово, който ти е подарявал ножчета, за да дялаш дървото, още когато си бил на 7 години.

– Ходил съм често там и продължавам да ходя, макар че връзките са доста изтънели. Общувал съм с изконната народна традиция, с фолклора, с митологията и оттам някъде идват тия мои образи. Баба ми често пъти ми е разказвала приказки като тази за черен арапин и Дойчин, който е победил с последни усилия злото, разказавала ми е за юдите, за самовилите. В ония години, възпитавани в дух на материализъм, все си мислех – абе, хубаво е, ама може и да не съществуват. А сега, на по-зрелите години, имам чувството, че може и да ги има. Малко странно ще прозвучи, но с течение на времето като че ли повече с тях общувам, с тия приумици мои, отколкото с реалния свят. Може би това е някакво узряване. И бидейки някъде в определена среда, при някое старо дърво – и хоп, усещам – има нещо, тук някъде са тия неща. Тогава започвам да възстановявам приказките на баба. Тя казваше – там, под старото дърво, много да не седиш, защото те идват, опасно е. И на определени места настръхвам, сякаш ги усещам. Това е особено състояние. Усещам вибрациите, енергиите в пространството. Опасно е да ги носиш. Понякога са казвали, че който се поддаде на контакт, на съприкосновение с тия юди и самовили, може да загуби разсъдъка си и да увехне. Мисля си, може това да е предопределеността на художника – полека-лека да изтлява в намеренията си и в реализацията си.

– Защо точно дървото избра?

– Избора на материала не съм го обсъждал, то е нещо като даденост. Просто съм се родил с този материал. Стълбите – дървени, чардакът – дървен, стрехата – дървена, самарът на магарето – дървен… Това е материалът, от който най-лесно мога да направя нещо. С него мога лесно да се разбера. Някои може би с камъка се разбират, други – с боята. Мен най-ми помага дървото. Карам го да каже моите думи. Дървото! А как е дошло, не знам. Родил съм се с това. Има нещо човешко в него. Някой дирек дървен, прояден от времето, винаги ни е заобикалял. Нещо живо е дървото. Пък може да сме били от един корен в далечни времена и сега да се събираме пак тук.

Взимам едно парче дърво, дето и кафе не можеш да си свариш с него, толкова е малко. Почвам от него да изваждам, душа да му правя. Най-ми е драго, когато хората не се замислят, аджеба, от какво е направено това. Гледат какво става там, нещо се случва и не мислят за материала, не мислят за дървото. Тогава сигурно съм опитомил това късче дърво, накарал съм го да говори с моя глас. Тогава сигурно съм успял.

– Разкажи ми повече за юдите и самовилите!

– Юда, самовила – те са някакви вихрени създания. Когато природата е в малко по-особено състояние, те като че ли се движат наоколо. Това се случва, когато приближава буря, в някоя тъмна нощ… Когато човек е сам, може и да ги усети. Самовилите са странни създания като проява. Те са едновременно приятели, когато те крепят в труден момент, от друга страна са едно изкушение, което непрекъснато ти отнема от силите, което те терзае. Такава е и същината на нашето усещане за живота. Пак в тази посока, чувал съм го от стари хора, на дясното рамо е ангелът на човека, на лявото – дяволът, и зависи накъде се наклониш, този изкусител те води в живота. Това е много старо древно усещане на българина за дуализма, за двойствената човешка природа, за доброто и злото. И аз по тоя път ту на едното се кланям, ту на другото. И се моля дано не катурнем колата, защото изкусителят е много опасен.

Тези същества са една моя приумица, поне аз ги усещам така. Сигурно всеки си носи своята митология и своята космогония, защото сме бедни балканци, но за сметка на това компенсираме с духовни преживявания. Ние от всичко правим митология. Като че ли е вродена потребност. Като погледна в съвремието – бързо създаваме култа около името на една личност, но може би, развратени от познанието, бързо сваляме ореола. Така по-лесно се отсява житото от плявата, за да остане в крайна сметка онова, което е по-истинско.

– Разкажи за други персонажи в твоето изкуство!

– Змията е един странен персонаж. Не съм отчел докрай символиката и ролята й. Тя ме стъписва физически, като я видя. От друга страна пък знам, че тя е нещо много земно, много мъдро. И пак от тия стари приказки съм научил, че всяка къща си има змия покровител. Баба ми казваше, че под прага на всяка къща има змия и не трябва да се убива. Според християнските представи тя е изкусителка и провокира живия човек към греха, но по ми допада приказката за пазителка на семейното огнище, за мъдрата змия. В сънищата ми самовилата впряга добитъка със змията, която служи за камшик и за юзда. Те са една стара езическа форма на съчетание на духовното – самовилата, и земното – змията.

– Ти създаваш ли си своя митология и защо точно българската ти е любима?

– Българската митология не е една изкристализирала съвършена форма. В нея има много вмешателства. И аз, познавайки много други неща от митологията на други народи, вероятно добавям нещо. Чрез това знание създавам нова действителност, нова реалност. Харесвам всичко, което е със здрави корени. Усеща се дали нещо е сериозно, или измислено. В едно свое есе Серафим Северняк пишеше за един от дебърските майстори – Наум Донев. Той е живял  в Охрид, но прави резбован таван в Холандия. Впечатли ме мисълта на Северняк: „Колко жалко ще бъде за тези хубави тавани, когато отидат там, на север, и дали луничавото потомство на този богат холандец ще разбере душата на майстора”. Това мисля и за себе си – дали ще ме разберат онези богати, но често пъти повърхностни ценители на изкуството. От това се плаша и затова не искам моите герои да попадат в дом, където няма да ги разберат. А за мен те са живи създания и мумифицирани в някой кьош, ще тлеят, няма да живеят.

– Когато поставихме твоите дърворезби на един стар дувар, за да ги снимаме, ти грейна. Защо се зарадва толкова, като ги видя, как изглеждат там?

– Преди години в Сандански си говорих с нашия известен художник Димитър Казаков, когато живееше в южния ни град, та той ме попита: „Ти разбираш ли моята перспектива?”. Отговорих му: „Не, но аз си имам моя представа за перспективата и това е нещо много специфично”. Двамата стояхме срещу един кирпичен дувар с опадала мазилка, тухли и стърчаща слама, и му казвам: „Виждаш ли тоя дувар, ето това е моята перспектива – онова преминаване на времето през материята и как бавно, но сигурно я разрушава, но пък от друга страна я облагородява, прави я красива. И този къс дувар за мен е една естетическа величина. Тогава той ми каза: „Хубава ти е перспективата”. Затова, като си видя нещата в съприкосновение с камъни, дувари, дървета… като че ли излиза онова преживяното от тази материя и почва да ми действа.

– Да продължим с темите, които те вълнуват.

– Курбаните – правя ги. Странно е усещането ми за този български обред – непрекъснато да се унищожава, да се поднася в дар на някакви сили най-хубавото, най-годното за живот… Не вярвам да е само за да зарадваме висшите сили. Аз по-скоро ги документирам с едно учудване – аджеба, докога и защо, ама прави се и ние го правим.

Овенът е митологична фигура, персонаж на нещо мъдро, силно, мъжествено и същевременно много крехко и уязвимо. И в живота е така – силното е уязвимо. Това също е връзка с моите корени и с традициите – дядо ми е бил овчар. Толкова сложно се преплитат в мен различни генетични дадености от град, от село – овчар, пък занаятчия, пък художник… Толкова комфортно се чувствам в тоя мой произход, че повече от това – здраве му кажи. Имам една пластика картина „Сенките на забравените прадеди”. Там е дядо ми, който помня как ореше нивите с воловете, а отдолу са сенките на забравените прадеди. На копралята му се е навила една змия, а пък в дъното се виждат къщите на самовилите, които държат духовността на селището, определят и чертаят живота на тия витии духовни над живота. Това сме ние – къде езичници, къде християни, къде модерни граждани на планетата, и в тая плетеница от терзания, от връзки с различни култури и инверсии се опитваме да оставим своето градиво за следващите поколения.

Глупаците са другите ми гротескни образи. Винаги, във всяка ситуация се явяват един или няколко глупаци, които правят сериозните неща смешни, за да ги преживеем по-лесно. Глупаците – така ги наричам в моите композиции.

– Освен митологичните образи какво друго може да те накара да хванеш длетото?

– Тези образи са митологични дотолкова, доколкото аз ги сверявам с митологията, която съм научил. За себе си съм ги приел като реални образи. Знам ли вече кое е истинско в тоя свят?! Моите работи аз трудно и дълго ги правя, и за да се навия да започна една работа, трябва да ме грабне така, че да оставя нещо от себе си в нея. Питал съм се дали може един творец да се роди и да стане голям, независимо в каква област живее. И намерих отговора в една приказка на Илия Бешков: „Трева от трева се ражда, човек от човек се ражда, художник от художник се ражда”, т.е. трябва да има приемственост, нещата да се натрупват. Затова и в моите творчески търсения има чужди внушения, чужди уроци, да ги наречем. Оттук нататък каквото Бог даде. Аз съм щастлив човек, защото съм се срещал с хора, от които съм получил творческа инвенция. Един от тях е писателят Емилиян Станев. Срещнах го през 1968-69 година. След срещата си с него по друг начин гледам на нещата. Често препрочитам историческите му романи и преоткривам една изключителна мъдрост. Сверявам себе си с този човек и творец.

– Музиката въздейства ли по някакъв начин на творчеството ти?

– Обичам музиката. Трудно е да определя точно коя музика ми допада и въздейства най-много. Но една от най-въздействащите за мен е традиционната ни фолклорна музика. В нея има напластявания от хилядолетия и когато я слушам, душата ми се разгръща и политам някъде високо. Мелодията на русалийския танц ми възейства като органът на Бах – повдига ми душата… Затова и моите самовили, които живеят в планината, летят. Те всъщност са една музика, едно емоционално състояние. То е усещане, настроение, явяват ми се и летят. Аз съм тромав човек и физически трудно танцувам. Като чуя музиката, особено такта на тъпана, танцува нещо друго в мен. Не знам душата ли е, нещо друго ли е, но усещането вече е друго.Това е за мен танцът – не непременно да влезеш в буквалния ритъм на музиката, а нещо друго да стане, да го усетиш, да го преживееш, да литне нещо в тебе, да се откачи някоя капачка, да излезе духът нагоре. Иначе в другото време сме на земята, ходим, пълзим… Може би това е начинът да лети човек чрез музиката, да се издига. Тя го изнася някъде нависоко.

– Твоите самовили кога летят?

– Трудно е. Понякога са по-неподвижни от скалите на Кресненската клисура, ама понякога летят. Те са свързани с това как се чувства душата на оня, който ги вижда. Някои виждат дървото, но повечето виждат полета. Важно е дали са запалили огъня в другите. Атанас Янев запали творческия огън в много млади хора, но дали ще полетят… от тях зависи. Той вярваше в безсмъртието на душата, а ние вярваме в безсмъртието на неговата, защото ни остави спомени, мъдри мисли и неповторими творби.

Дъщерята на художника, историкът Елена Александрова, за бежанските корени на фамилия Яневи

Елена Александрова е уредник в Регионалния исторически музей в Благоевград, вече със степен доктор, и като историк се е ровила и в своя родословен корен. Казва, че към историческата наука я е подтикнал нейният баща – художникът Атанас Янев, който е завършил Художествената гимназия в София, а през 1978 година и Художествената академия, но е бил много добър недипломиран историк. Роден е на 19 ноември 1952 година в град Сандански и умира на 9 юни 2020 година в Благоевград, където освен като творец го познаваме и като учител по дърворезба в Националната хуманитарна гимназия. Никъде в града нямаше некролог за смъртта му, въпреки че много хора биха искали да се сбогуват с него. От дъщеря му Елена разбирам, че това е било последното му желание – в пътя му към небесните измерения да го изпрати само семейството.

Тя е кръстена на двете баби по бащина и майчина линия, които са носили името Елена. Прабабата Елена по бащина линия е от Сяр в Егейска Македония – така българите са наричали днешния град Серес в Гърция. Дядото на баба Елена – Хижо, е бил член на българската община в Сяр през 60-те години на 19 век. Преди една година при научните си изследвания Елена попада на един некролог на дядо Хижо, публикуван във вестник „Новини” от 1891 година, в който се казва, че на преклонна възраст е починал човекът, дал много на образованието в Сяр и на българската община. Пише още, че той е част от инициаторите за създаване на българско училище там. Елена съжалява само, че няма възможност да сподели тази семейна история с баща си, чиято загуба още не може да преодолее. Подобен факт, публикуван в пресата отпреди 100 години, има силата на документ. За дядо Хижо пише и Васил Кънчов в неговите пътувания по долините на Струма, Места и Брегалница. През 80-те години на 19 век Васил Кънчов при посещението си в Сяр се е срещал с дядо Хижо и за него пише, че е успял да се съхрани въпреки натиска от турските власти. Бил жилав старец.

Фамлията на прабаба й Елена два пъти бяга през граница. Първия път по време на Балканските войни – 1913 година. Семейството тръгва с българските войски, но на границата са върнати от гърците. При случаен обиск в дома им е открито оръжие, което са смятали, че е оръжие на ВМОРО. Майката и бащата са интернирани на остров Санторини заедно с най-малкото им новородено момиченце. На останалите деца забранили да заминат с родителите си. Гледали ги съседи и роднини. Най-голямата между тях е прабата Елена и тя ги е обгрижвала в продължение на 1 година, докато родителите й са били заточеници.

В края на Първата световна война, усещайки неблагоприятния край и последиците от войната, пак тръгват да бягат и окончателно напускат Сяр. Установяват се в Неврокоп, днешния Гоце Делчев. Брат на баба Хрисантия, която е майка на въпросната прабаба Елена, се установява в Свети Врач, днешния град Сандански. Когато прабабата Елена гостува на вуйчо си, се запознава с прадядото на Елена – Вангел Мицов Димов, който има бежанско потекло от Кукуш. Напуска родното си място в края на Балканските войни през 1913 година, когато гръцката армия разрушава Кукуш до основи. По-късно семейството на тяхната дъщеря Живка Данаилова и дядо Яне се установяват в Благоевград. Бащата на Елена – Атанас Янев, се  ражда в Сандански.

Родословието на Атанас Янев по бащина линия е от с. Влахи. Към 1860 година придошла река Влахина, отнесла къщата им и родът се преселил в мелнишкото село Хотово. Прадядо му Яне е бил народен човек и уважително го наричали Адвокато. Атанас е кръстен на дядо си Таце, както са казвали на Атанасовците в село Хотово. Дядо му е бил шестото дете на прадядото Яне и по-късно става основател на ВМРО в района. Участва в националноосвободителните борби в четата на Яне Сандански и в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската и Междусъюзническата война. Името Атанас е наследствено във фамилия Яневи. Синът на Елена носи името на баща й Атанас. За младежа Елена казва, че сега, в тийнейджърските години, е малко затворен, не обича да се говори за него и да се показва, и в това отношение прилича на дядо си.

Майката на Елена се казва Нина Янева и е родена на 13 май 1954 година. Нейният род е свързан с Горноджумайския район и със Северна България. Дядото на Елена по майчина линия е Димитър Младенов – съдия и по-късно адвокат, който от село Василовци, близо до Лом, идва в Горна Джумая около 1950 година и се жени за баба й Елена Богушева, която е била секретар в съда. Баба Елена с гордост е заявявала, че е родена на Житния пазар в Горна Джумая. Нейната фамилия идва от горноджумайското село Логодаж. По-назад във времето пък те са бежанци от село Вирче във Вардарска Македония, близо до Пехчево.

Нина Янева е медицинска сестра по образование, но е посветила живота си почти изцяло на своя съпруг – художника Атанас Янев. Според дъщерята Елена тя е скритият творец, който е оставил душата си в изграждането и оформянето на дома им. Там е вложила цялото си въображение.

За баща си Атанас Янев Елена разказва, че се е затварял в своята стаичка и потъвал в някакъв мистичен свят, в друго време и измерение. Само той знаел къде се намира и какво се случва в неговия различен въображаем свят. Показвал им е готовата творба, но как е стигал до нея, само той си знаел.